тълпа командири, като всички трябваше да се нахранят, с всички да се разменят шеги. Да се поддържа в идеална спортна форма. Посещения на премиери. Неотдавна имаше концерт на джазовия оркестър на Леонид Утьосов. Малко приличаше на одеския уличен театър, смесен с пропаганда, но изсвириха и няколко оригинални блуса. За тридесетте си години Вероника изглеждаше, да не чуе дяволът, просто поразително! Жалко само, че годините толкова бързо отлетяха.
Често пътуваха до Владивосток, или Владик — както го наричаха сред народа. Тук, на брега на Златния рог, под смущаващите погледи на моряците я обхващаше особено състояние, сякаш се връщаше в ранната си младост.
Гледаше корабите в залива и се отдаваше на фантазии. Да си представим, че съветските въоръжени сили са разбити завинаги и окончателно. Бедният Никитушка е в плен, но по-късно щеше да се върне жив и невредим. Засега стоим на хълма и гледаме към хоризонта, чакаме. Както при Блок — чакаме корабите. Появи се дим — идваше ескадрата на победителите. Кои ли бяха? Японци ли? Не, с японците май вече е прекалено. Впрочем казват, че до един са невероятни чистници. Не, не, ще бъдат американци, тези белозъби каубои, точно те ще бъдат, а сред тях някакъв Роналд, рицарски настроен калифорниец; меките звуци на блуса, спомени за цял живот… Ах, мечти!
Времето за четене не беше много, но тя все пак четеше, предимно „Интернационал“, съвременната съветска литература ставаше непоносима, социални поръчки. За тези години пътуваха до Москва три пъти и всяко завръщане се превръщаше в истинска въртележка. Великолепна кола на Народния комисариат, изскачане от нея, нахлуване отново вътре с покупките, всички наоколо са поразени от искрящите сини очи, както би казал поетът. Понякога си мислиш, че в Москва е по-добре да се отбиваш, отколкото да живееш във всекидневието й. Всъщност с това се изчерпваше всичко. А, да, през това време им се роди и дъщеря. И така, имаха деветгодишен син и тригодишна дъщеря, стига толкоз, задачата за продължаване на рода беше изпълнена докрай.
Една вечер неочаквано се случи невероятното. Посети ги старият приятел командирът на полк Вадим Вуйнович, и то след дванадесет години отсъствие, ако не се смятаха „случайните“ срещи на гарата и тенис корта. Просто като че ли падна от небето! От своя почти Киплингов Туркестан пристигна в Далечния изток! Нима специално за да…
Поднесе чая в гостната — беше купила чаения сервиз от московска заложна къща, познавачът веднага би открил творба на кузнецовския дом, но Вадим не беше познавач на чаени сервизи, не обърна внимание, а май и не виждаше какво гълта. Тя седеше срещу командира, сдържано проблясвайки с очи и усмихвайки се с мила насмешка.
— Не вярвам на очите си! Вадиме, действително ли сте вие? Вижте го — тази побеляваща коса, английски мустачки… знаете ли? Станал сте дори по-привлекателен, във всеки случай по-стилен с годините. Разкажете ми за живота си, мили Евгени Онегин. Женен ли сте?
Винаги когато го срещнеше, й се струваше, че след миг ще се извие еротична буря, но този миг продължаваше дванадесет години.
Вадим говореше със спокойна тъга, макар да беше напълно ясно, че и той… ами да, преди всичко той, от него идва това, очевидно не забравя за нея дори за секунда…
— Да, женен съм. На тридесет и седем съм и все още съм командир на полк. Живеем в забравена от Бога дупка до афганистанската граница. Жена ми е диво животно. Имаме три деца. Обичам ги. Всъщност това е всичко…
Пак се усмихна. Очевидно го беше завладяло щастието да я гледа. Тя разбираше и това. Изпита някакво странно чувство — изведнъж й се стори, че би загубила красотата си без този обожател, отдалечен на хиляди версти.
— Виждам, че все още сте романтик! Признайте си, Вадиме!
Електрическото поле помежду им се беше нажежило твърде много и трябваше да се изчака поне минута, да се позволи поне на част от закръглените електрончета с техните стрели да се разлетят. След неловка пауза той каза:
— Нима някога съм бил романтик? Впрочем… Знаете ли, Вероника, вие, разбира се, не помните, но аз не забравям един мимолетен миг отпреди дванадесет години… Не повече от секунда… Наистина няма да си спомните, но… това беше светлина и топлина, звук и дихание… цялата същност на нашата младост… дадохте ми го вие и то е все още живо…
Гледаше го, слисана от това признание, от потока смътни емоции. В този миг й се стори, че и тя ще може да си спомни онова, за което говореше, още секунда, още една, но всичко отлетя, а в следващия момент се чу шум откъм вратата и се появи благоверният командир на корпус Градов. Вадя! Ника! Ето че се срещнахме! Какво те води насам? Мощни удари по гърба, по раменете, шеговито боксиране, сякаш не го е имало продължилото малко по-дълго спречкване. Хайде, ще ми разкажеш всичко на масата! Колко е хубаво, че утре е почивен ден!
Заседяха се дълго след полунощ и, разбира се, в кухнята, както ставаше при среща на приятели. Красиво сервираната маса на Вероника отдавна беше в пълно безредие. Главата на семейството дори посягаше да бодне шпроти направо от консервната кутия. Три бутилки „Московская“ вече бяха опустошени до дъно, а четвъртата току-що бе отворена „за последно“. Разговорите за милото минало непрекъснато се прехвърляха към съвременното военнополитическо положение. Най-сетне на Вероника й омръзна.
— Вървете по дяволите, момчета! Вашите „сериозни въпроси“ си ги преживявайте без мен! Отивам да спя! Да спя!
Стана, очарователно залитна и напусна кухнята. Вадим я изпрати с очи, извади поредната цигара, смачка я, хвърли я, разтърси глава като че ли нареждайки си да изтрезнее, сложи ръка на рамото на приятеля си до разкопчаната му яка с генералски ромбове. Странна субординация съществуваше между тези хора. Никита винаги виждаше във връстника си Вадим по-голям от него, а сега, въпреки че бяха с толкова различни чинове, чувството се засилваше още повече.
— Никита, дай да говорим откровено — предложи Вадим. — Знаеш причините, поради които престанах да идвам у вас преди дванадесет години, нали?
— Знам една причина — отвърна Никита.
— Знаеш и втората! — натисна рамото му Вадим.
Никита се усмихна:
— Само не знам коя от тях е първата и коя втората.
Вадим се облегна. Столът заскърца под силното му тяло.
— Е, добре, не е важно. Важното е, че сега имам две причини да се върна.
Никита се премести от масата на перваза. Навън в мрака светеше само електрическата звезда над покрива на Дома на Червената армия.
— Кажи ми една от твоите две причини — каза той, поколеба се, събра кураж и добави: — Втората я знам.
Последва напрегната пауза. Нима все пак ще започне да се изповядва, с досада си помисли Никита, да излива чувствата си, да откровеничи пред мъжа на своя идеал? На пияна глава какво ли не можеше да наговори офицер от провинциален гарнизон! Погледна Вадим и видя, че греши, че каквато и да било снизходителност е неуместна по отношение на Вуйнович. По израза на лицето му разбра, че той пак излиза на предна позиция.
— Дойдох при теб, Никита, за да науча какво мислиш за сегашните събития в страната, във въоръжените сили.
— Имаш предвид?… — започна Никита, макар че не бе необходимо да уточнява нищо. За какво ли друго по това време можеха да говорят двама приятели, при условие че всички бариери са премахнати и всички недомлъвки промълвени? Точно за това, за което по онова време никой не говореше — нито приятелите, нито съпрузите: за чумата.
— Знаеш ли мащабите на арестите?
— Досещам се. Сатанински.
— Какво ще кажеш за тези разтърсващи признания на командирите — за фашистки заговор?
— Отговорът може да бъде само един.
— Мъчения ли? Да, ама нали си имат работа не с момчета, а с герои. Представи си ги, а и себе си в
