В кухнята участъковият с едната си ръка награби Агаша, а другата по навик протегна към шишето. Агаша прималяваше в прегръдката му.
— Слабопетуховски, как можа? Къде са ти клетвите, Слабопетуховски? Та те всичките са ми като роднини, а най-вече Митенка, сирачето. — Изведнъж решително отхвърли мощната му длан и изкомандва: — Веднага тръгвай при началството си и кажи, че Митя не е вкъщи. Кажи, че с майка си Цецилия е заминал в партиен санаториум!
Слабопетуховски се възхити на находчивостта на приятелката си и се развесели.
— Слушам, Агафя Власиевна, но позволете за бодро настроение по кавалерийски да получа целувка и двеста грамца.
През това време в кабинета Борис Никитич решително се насочи към телефона, но не беше успял да хване слушалката, когато той зазвъня. Мери трагично сплете ръце на гърдите си.
— Сава? — учуди се Градов. — Добре, че звъннахте точно в този момент. Моля обявете на всички, които трябва да знаят, че за днес отменям операцията и всички срещи. Какво? Щастлив сте? Как да го разбирам? А, така ли! Е, ще се видим довечера.
Остави слушалката и се обърна към жена си:
— Можеш ли да си представиш, Нина и Степан се връщат днес. Изпратила телеграма на Сава и той, нещастният, е във възторг.
На Мери дори тези новини не й подействаха.
— Моля те, Бо, Нина — после! Сега само Митя, Митя, Митя! Трябва да спасим момчето!
Професорът седна до масата, отвори бележника си от козя кожа и намери номера на централата на Кремъл. Боже, как не му се искаше да звъни там! Всяка минута отлагане му се струваше печалба.
— Мери, донеси ми онзи костюм, онзи с глупавите ордени — помоли той. След като тя излезе, вдигна слушалката. — Свържете ме, моля, със секретариата на председателя на ЦИК другаря Калинин!
Мери долетя обратно, носейки тъмен костюм с два ордена „Червено знаме“ на ревера. Бяха започнали да го награждават едва ли не преди всеки празник и всичките тези ордени, яки плочки, трябваше да се носят на „парадния“ костюм. Без да пуска слушалката, започна да се преоблича. Свали сакото. В това време на другия край на линията пробиха до секретариата, дочу се бояк мъжки гласец на някакъв „издигнат“. Градов заговори солидно:
— Здравейте, на телефона е професорът орденоносец, хирургът Борис Никитич Градов. Необходимо ми е да говоря с другаря Калинин. Извинете, но нещата не търпят отлагане. Да, да… Какво ще направите, другарю? Ще се опитате да вентилирате обстановката ли? Моля, вентилирайте я. Да, ще почакам.
Свали обувките и панталона си и вече бе поел официалния костюм от жена си, когато чу в слушалката тверска скороговорка на дребен търговец — беше Калинин.
„Защо преди не съм забелязала тази синя вена на десния прасец на Бо? — помисли си Мери, гледайки голите крака на мъжа си. — Сигурно е заради дългото стоене край операционната маса.“
Градов уверено и с необходимата доза почтителност, всъщност точно както трябваше, говореше с козобрадия „общоруски ръководител“, за когото в Москва се носеха слухове, че, общо взето, не е злодей, но е нахален и страхливец.
— Необходимо ми е да поговоря с вас, Михаил Иванович. Настоятелно ви моля да ме приемете още днес. Ще ви отнеме не повече от четвърт час. — Притискайки слушалката с рамото си, с ловки движения връзваше вратовръзката си. — Така ли? Извънредно съм ви благодарен. Веднага тръгвам.
Сложи слушалката и в цялото си достойнство застана пред жена си. Мери го целуна и леко се отдръпна, любувайки му се. Дори тези варварски ордени му приличаха.
— Не бях права, Бо, не си загубил духовната си свобода!
Вечерта всичко се уреди окончателно и по най-щастливия начин. Бе произнесена заветната фраза на кремълските господари: „Можете да работите спокойно, другарю Градов.“ Във вилата се възцари весела атмосфера. Митя гонеше Борис Четвърти из всички стаи, без дори да подозира, че до неотдавна подлежеше на „изземване“, само чувстваше празничната възбуда, която обхващаше този дом винаги при пълен сбор. В трапезарията свиреше грамофон и се отваряха бутилки. Най-щастлив, разбира се, беше Питагор, който знаеше всичко. Освен това, а може би то беше главното: Нина си дойде, любимата сестра! Мери се беше зачервила, непрекъснато награждаваше с целувки носителя на духовната свобода, тоест мъжа си.
— Нашето татенце днес е герой! Нашето татенце днес е герой!
Борис Никитич сериозно, макар и не без сдържан хумор, разказваше за аудиенцията:
— Ето какво означава да си руски лекар, приятели! Член на правителството… да… хм… и то на какво правителство… говори с теб като с равен!
Погледна внимателно Нина. Дъщеря му беше бледа, сякаш не се беше върнала от Юга, а от мъгливия Петербург. Внезапно осъзна, че тя е сама.
— Ами къде е Степан?
Нина не отговори, но напред излезе възбуденият до немай къде, дори може да се каже — сияещ от щастие Сава Китайгородски.
— Представяте ли си, лейди и джентълмени, влакът пристига, Нина скача от вагона и виждам, че е сама… сама е, лейди и джентълмени! Оглеждам се наоколо: уви, Степан го няма, не се очертава в пространството! Дори се качих във вагона да го търся, но и там го нямаше… Просто драматично липсваше, лейди и джентълмени!
Огледа се към Нина и тя му се усмихна, лично на него, асистента в катедрата по обща хирургия. Малко разсеяна усмивка, но явно адресирана, а не просто във въздуха.
Професорът също се усмихна разбиращо и насочи думите си към Сава:
— И вие бяхте дяволски огорчен от тази липса, приятелю, нали? Не е лесно да отидеш да посрещаш двама души, а да се появи само един.
Може би за пръв път от времето на „делото Фрунзе“ Борис Никитич беше така прекрасно оживен. Подхвана летящия си като стрела внук Борис Четвърти и го настани на коленете си.
— Надявам се поне това отроче — Борис Четвърти, да тръгне по стъпките на дядо си и да стане голям руски лекар.
— Ще тръгна, дядо, ще тръгна! Къде са ти стъпките?! — извика хлапакът.
От кухнята участъковият пълномощник Слабопетуховски вдигна чаша, поздравявайки всички присъстващи. Агаша сновеше насам-натам с чинии пирожки и пача. Никита, Вероника, Цецилия, Кирил, Нина и Сава — цялата порастваща младеж от дома на Градови в тези времена, около тридесета година, укрепнала сред „голямото премилане“ — бяха излезли да пушат на верандата.
— Я виж ти — изпухтя с цигарата си Никита. — Старецът не каза нищо на никого и всичко уреди сам. А пък аз също можех чрез Блюхер… той е член на ЦК…
— Тихо, другари, Митя нищо не знае — предупреди Цецилия. — А и не му трябва да знае за миналото си. Нека да израсне като пълноценен съветски човек.
Нина й метна съвсем грузински поглед, но не каза нищо. Никита се усмихна:
— Все пак, Цилка и Кирка, този случай май не подхожда много за историческите ви квалификации?
— Изключенията не опровергават процеса като такъв — със странна за него мека академичност възрази Кирил.
Вероника се изхили:
— Все пак предпочитам да спадам към изключенията, а не към процеса!
Агаша покани всички на масата. В къщата независимо от всички вълнения, а може би точно благодарение на тях и въпреки идеологическите грапавини се ширеше всеобща весела обич.
— Защо ли не можем винаги да живеем заедно?! — възклицаваше мама Мери.
Единствено Нина се усмихваше с измъчена усмивка. Тя все още не беше тук. Бавно, като влак, преминаващ през възлова гара, се точеха пред нея събитията от последните дни: обяснението със Степан, убийството на Ладо Кахабидзе, нощта с убиеца и последното — кратък епизод по пътя от юг, железопътни впечатления на една съвременна Ана Каренина.
… Влакът бавно минаваше през възловата гара Ростов-Нахичеван. Нина стоеше в коридора на своя „международен вагон“ и пушеше. Не можеше да откъсне очи от прозореца. Под отвратителното гарово осветление пред погледа й се точеха безкрайни товарни вагони — „четиридесет души, осем коня“, в които
