да хвърля всичко, което й попаднеше под ръка — бельо, обувки, книги, — на дъното на куфарите. Нугзар се приближи до нея отзад, хвана я за раменете и я обърна към себе си. Днес не можеше да му се съпротивява. Напротив, тя изведнъж неудържимо пожела да признае на някого нещо докрай, до някакъв незнаен край, по-нататък от края, тоест окончателно. Той го усети и изрече с пресекващ глас:
— Ти си смело момиче, не се страхуваш от мечки…
— Не се страхувам и от по-страшни нехранимайковци — с тъмна усмивка прошепна тя и започна да разкопчава ризата му. Той дръпна жакета от раменете й. Движенията им бяха бавни като че ли се стараеха нито една секунда от тази гръцка трагедия да не отлети незабелязано.
Когато влакът на тези секунди все пак отмина, Нина още дълго не можеше да се успокои. Със затворени очи целуваше раменете и шията на мъжа до нея. Неочаквано до нея долетя безкрайно подлият му глас:
— Виждам, че абрекът ти хареса.
Всичко свърши. Тя отвори очи:
— Ти ли си абрекът?
Нугзар се разсмя:
— Разбира се, аз съм абрек, смел разбойник!
Нина се отдръпна от него. Голотата им изведнъж й се стори срамна.
— Абреците не са шантажирали жените — каза тя, макар чудесно да разбираше, че започва — и то след толкова бурни откровения и признания — да хитрува, да си се представя на самата себе си като наплашена жертва. Внезапно я порази една догадка и тя седна на леглото. — Вах! Вече всичко ми е ясно! Ти си убил чичо Ладо Кахабидзе!
Нугзар мигновено се хвърли върху нея, хвана я за гърдите, повали я, затисна устата й с длан и горещо й зашепна в ухото:
— Никога повече не повтаряй тази нелепост, глупачке! Иначе всички ще бъдем убити: и аз, и ти, и всеки, който го чуе! Разбра ли?
Всичко започваше отново. Нина извърна глава от него и с очи, изпълнени със страх и тъга, гледаше тъмния прозорец.
Тринадесета глава
Животворните бацили
Във вилата на Градови в Серебряни Бор от сутринта пак цареше семейна идилия — цялото семейство се беше събрало на закуска: самият професор, професоршата, големият син — командирът на дивизия, очарователната командирша, техният важен син Борис Четвърти, средният син — марксистът с жена си марксистката, техният син, роденият на осемгодишна възраст Митя, грижливата управителка Агафя и, разбира се, главният идеолог на подобни хармонии, младата овчарка Питагор.
— Сутрин всички трябва да изпиват по чаша кисело мляко — поучаваше семейството си Борис Никитич. — Великият Мечников е открил в него животворни бацили, тайната на дълголетието. Всички да пият кисело мляко, без изключение. Никита, това се отнася и за теб!
Началник-щабът на Специалната далекоизточна армия трепна:
— Как — и за мен ли? — за миг опразни чашата си.
Добро момче, казваше му погледът на Мери.
— За чий ми е това дълголетие? — предизвикателно повиши глас тенисистката. — Да гния в тунгуските блата на Далечния изток ли?
Никита сведе очи. Мери пое топката.
— Вероника, що за израз? Тук има деца!
Митя, който беше станал явен любимец, се заливаше от смях:
— За чий ни е, за чий ни е това дълголетие?
Борис Четвърти, изгубил важността си, дори подскочи:
— За чий ни е! За чий ни е!
Момчетата явно се бяха сприятелили независимо от разликата във възрастта. „Кулашкото семе“ се бе променило до неузнаваемост. Агаша дори му решеше косата на път, за да прилича на дете „от добро семейство“. Само понякога нощем скачаше и със затворени очи и нечленоразделни звуци се втурваше нанякъде, но все по-рядко и по-рядко.
Борис Никитич заплаши с пръст Вероника, огледа цялото си племе с престорена строгост, остана твърде доволен от ролята си, погледна часовника си и стана. Нещо все пак му пречеше да изпита пълен сутрешен комфорт. Изведнъж си спомни — операта! Страшният и справедлив Гръмовержец веднага изчезна и професорът леко се заумилква:
— Меричка, може ли за минутка?
Тя вече бе усетила, че нещо не е наред, и го последва в кабинета.
— Какво се е случило, Бо?
— Меричка, ще се наложи походът ни в операта да се отложи.
— Така си и знаех! Никога няма да се доберем до нея!
Той бързо забърбори:
— Разбираш ли, Главното медицинско управление при Народния комисариат на отбраната моли в най- кратки срокове да представим доклад за нашия метод за местна анестезия. Затова се наложи да свикам цялата ни изследователска група. Просто няма да успеем до началото на спектакъла.
Мери беше много наскърбена. „Походът“, както той се бе изразил, в Болшой за новата постановка на „Кармен“ за нея беше голямо събитие — днес дори се бе събудила с радостно очакване, — а за него бе само досадна причина за бързане, пречка по пътя към нови успехи. На младини всичко изглеждаше съвсем другояче! В операта, в консерваторията, в музиката. Да, разбира се, труд, бит, борба, но всичко заедно с музиката, с чистото вдъхновение, иначе се лишаваме от духовна свобода!
— Виждам, Борисе, че просто си изгубил способността си да отказваш на началството! Получи наградите и високите си постове, но изгуби духовната си свобода!
Градов умолително простираше ръце:
— Не си права, скъпа!
През това време на вратата продължително се позвъни. Агаша заситни да отвори. На прага израсна внушителната фигура на бившия младши командир от РККА, сега участъков пълномощник Слабопетуховски. Тихо каза нещо на ухото на Агаша. Тя плесна с ръце, хвана го за ръкава и по заобиколен път, за да не види никой в трапезарията, го повлече към кабинета. Там вече не се сдържа, затропа с крачета, замаха с юмручета, шепнешком закрещя, сочейки го на стопаните:
— Борюшка, Мерюшка, можете ли само да си представите — Слабопетуховски дошъл за Митенка! Да не те видят очите ми никога! Изчезвай, безсрамнико!
На участъковия му избиха петна от възмущение, мустакът му увисна, скулата му се изду като скитска могила.
— Какво общо има с това Слабопетуховски, Агафя Власиевна? Извикаха го, където трябва, изкомандваха му „мирно“ и му заповядаха. Получен е сигнал от Тамбовска област. Непълнолетен кулашки елемент е изведен незаконно и настанен в семейството на професор Градов. Незабавно, до съответните указания, да се изземе непълнолетният от семейството и да се настани в детски дом. Защо, Агафя Власиевна, ме гощавате с „безсрамник“? Яжте си го сами този ваш „безсрамник“!
Силно обиден, вдигна глава и през редицата от врати забеляза кухненския шкаф със стъклени врати, зад които — знаеше го по-добре от всички — винаги имаше шише със силна настойка.
— Ама вече съвсем са побеснели тези мерзавци! — изкрещя Мери. Грузинският; й темперамент никога не закъсняваше да се прояви.
— Това е извън границите на доброто и злото — кипна Градов. — Да се изземе непълнолетният, как ви звучи!
Едва се сдържаше да не се присъедини към вика на жена си: „Мерзавци! Мерзавци, побеснели от пълната безнаказаност, адови изчадия!“
— Надявам се, че няма да го допуснеш, Бо?! — със същата нотка се обърна жена му към него.
Той неочаквано изкомандва, сякаш самият бе представител на болшевишката бюрокрация:
— Мери, остани! Слабопетуховски и Агафя, можете да напуснете! Чакайте! Нито дума на никого!
