— … Слепият случай… удивително съвпадение… минавах наблизо, чух ударите на топката… тенис… никога не съм гледал преди… отбих се и изведнъж… вие… честна дума, най-малко съм очаквал…
Без да го прекъсва, тя го гледаше с усмивка като че ли му даваше да разбере, че неговата страст изобщо не й е противна, ако остане в тези мили романтични граници. Той млъкна и тогава тя пак поде в онзи, както й се струваше, отлично намерен тон:
— А, така ли? Значи никога не мислите за мен? Добър приятел! Добре, добре, арестуван сте, командире на полк! Да вървим на вилата, всички ще ви се зарадват!
От тази покана лицевите мускули на Вадим силно потрепнаха. „Най-много ще ми се зарадва професорът“ помисли си той. Сложи фуражката си и козирува.
— Извинете ме, но не мога, Вероника Александровна. Бързам за гарата. Точно днес пътувам за Таджикистан.
— Задълго ли? — с досада възкликна тя и си помисли: направо като в книгите.
— Може би завинаги — отвърна Вадим и бързо тръгна към изхода.
Колко силна, чудесна фигура, помисли си Вероника, гледайки след него. Лесно ми е да си представя как би ме обладал. В този момент притича пощурелият от двучасовото въртене насам-натам Борис Четвърти.
Използвайки неочакваните блага на циганското лято, Градови бяха изнесли самовара на верандата. Течеше традиционното лятно поене с чай заедно с различни видове домашни сладка и държавни гевречета.
На масата тази вечер седяха Борис Никитич, помощникът му Сава Китайгородски, Мери Вахтанговна, прислужничката, или според сегашната терминология — домашната работничка Агаша, „богинята на тениса“ Вероника, нейният син, изпълненият с достойнство Борис Четвърти, както и новият член на семейството, „кулашкото семе“ Митя Сапунов.
Измина малко повече от седмица от деня, в който бяха докарали полуживото момченце в Москва и го настаниха в Серебряни Бор, предизвиквайки страшна паника сред цялото семейство. Сега не можеше да бъде познато: поохранено, измито, подстригано, облечено с хубаво пуловерче. Само погледът му беше останал страховит, лесно би могло да се каже като на „уловено вълче“, ако от време на време в него не се мяркаше нещо съвсем невероятно и ужасно, някакъв уж поглед, а не е поглед. Впрочем мяркаше се все по- рядко, а понякога Митя дори се усмихваше, когато мама Мери го милваше по главата и му добавяше в чинията парче сирене и шунка. Много нежно пък се усмихваше, когато семейният приятел Питагор го облъхваше с жаркото си дихание и полагаше муцуна на сгъвката на ръката му.
В това време Борис Никитич и Сава обсъждаха професионалните си дела.
— Колегията на Народния комисариат одобри нашето предложение. Така че, Сава, бъдете готов — каза Градов.
— Нима? — Сава радостно се развълнува. — Значи наистина можем да практикуваме? Значи внедряването на анестезията по метода на Градов не е зад девет планини в десета?
— Не, не е толкова далеч — усмихна се професорът. — А още по-точно, ще оперираме вдругиден.
Точно в този момент на верандата откъм градината се заизкачва младата марксистка двойка. Те се държаха за ръце и четирите стъкла на очилата им сияеха едно срещу друго. Всички ги гледаха, а те не обръщаха внимание на никого. Агаша им наля чай, седнаха близо до горещия самовар. Жежката му страна като че още по-ярко подчерта луничките на Цецилия. Нито чаят, нито сладкото интересуваха Кирил, единствено тези лунички.
— Кириле, какво ти е? — строго попита Мери Вахтанговна. Не можеше да се каже, че бе във възторг от избора на по-малкия си син.
— Току-що подписахме с Розенблюм — каза той.
Агаша плесна с ръце:
— Ох, майчице! И без сватба ли?
Вероника прихна:
— Интересно и в леглото ли се обръщате един към друг на фамилия?
— Вероника! — рязко я прекъсна свекърва й.
А Кирил само хихикна към Вероника, безсмислено кимаше към домашните си, стискайки под масата ръката на Цецилия. Мрачният догматик беше изчезнал, отстъпвайки място на влюбения ученик. Дори се пошегува:
— Щом като се изхитрихме да се сдобием с осемгодишен син, трябваше и да се оженим!
Мери Вахтанговна се разтревожи:
— Не ви ли се струва, че за Митя ще бъде по-добре, ако го осиновим с Бо?
Цецилия тутакси се откъсна от любовното сияние и заяви категорично:
— Ако позволите, Мери Вахтанговна, детето трябва да е с родителите си, тоест с нас!
— Ето че пак съм дядо! — весело възкликна Борис Никитич. — Можех да стана четири пъти баща, а станах два пъти дядо!
— Ами ти, Митенка, какво мислиш? — попита Мери момчето.
То трепна с натъпкана уста, сведе поглед и промърмори:
— Аз пия чай.
— Отговор, достоен за Сократ! — извика професорът. Всички заръкопляскаха.
Мери оставаше извънредно сериозна, гласът й леко трепереше:
— Настоявам, дори изисквам Митя да остане с нас, поне докато получите прилично жилище.
Вдигна брадичка и с вид на оскърбено достойнство напусна верандата. Почти незабавно от къщата се разнесоха развълнуваните звуци на пианото.
— Чуваш ли?! — страшно каза Борис Никитич на Кирил, след което се обърна към асистента си и се изключи от сложните семейни дела. — Утре си вземете свободен ден, Сава, и нищо не правете. Отпуснете се, почивайте си. Операцията трябва да протече безупречно и блестящо, драги мой.
Сава понечи да си тръгне, макар че изобщо не му се искаше. Всеки път, когато беше в Серебряни Бор, му се струваше, че се среща с Нина. Агаша, която чудесно разбираше страданията на младия специалист, му донесе пакетче с нейните специални пирожки. По пътя от кухнята надникна през прозореца и пропя със сладък глас:
— Ето че и Никитушка се връща. Колко весело крачи, моето съкровище.
Вероника забеляза идващия откъм дворната врата съпруг и демонстративно запали цигара: „Нещо много весел се връща.“
След ден в хирургическата клиника на Първи московски медицински институт се състоя дългоочакваната операция, при която се използваше новият метод на анестезия. На амфитеатъра около операционната маса нямаше места. Наложи се броят на зрителите да се ограничи само до лекари и аспиранти. Студентите от най-горния курс се блъскаха на остъкления балкон под тавана.
Всичко мина учудващо гладко. Разработената през последните месеци анестезираща комбинация действаше много добре върху стволовете и окончанията на нервите. Пациентът беше спокоен, шегуваше се със сестрите. „Как се чувствате, Юзеф Александрович?“ — всеки пет минути го питаше Градов и почтеният акордьор на пиана с неизменна бодрост отговаряше: „Чудесно, Борис Никитич“. Сава Китайгородски правеше последните шевове. Скоро откараха болния. Хирурзите се отдръпнаха от масата и свалиха маските си. Амфитеатърът избухна в аплодисменти.
— И така, другари, може да се смята, че от днес нататък анестезиращата система на Градов- Китайгородски е внедрена в практиката! — гръмогласно обяви професорът.
Сава гледаше шефа си със смаян вид, а и всички присъстващи бяха учудени: едва ли имаше професор, който така естествено да дели славата с младите си помощници.
Когато останаха сами в кабинета на Градов, сестрата донесе две мензурки с разреден спирт. Сава и Борис Никитич се чукнаха.
— Ух! — Сава разтърка лицето си с длани. — Как така, Борис Никитич? Системата на Градов- Китайгородски? Ей Богу, не съм го заслужил!
— Дори много сте го заслужили — възрази професорът. — Бяхте с мен от самото начало, Сава,
