В духана, независимо от сталинската петилетка, все още цареше особената тифлиска атмосфера. Ресторантчето беше любимо място на кочияшите и на бохемите. На стените висяха ярки примитивистки картини в стила на Пиросмани. Самият татко Нико, „кралят на всички духани“, както го наричаха в града, не беше весел. Вместо както обикновено да посреща гостите и да разтваря обятията си за всички, седеше на тезгяха със своя приятел художник и му се оплакваше, че вече не си е сам стопанин, а е заместник- директор.
— Всичко ми взеха, национализираха тенджерите, всичко освен твоите картини. Сега съм никой. Изпратиха ми партиец. Приятелю, приключи цяла епоха!
Художникът утешаваше кръчмаря с присъщото на това племе лекомислие:
— Чакай, Нико, скъпи. Ще дойде време и ще ти дадат милиони за моите картини.
Нина и Степан се настаниха в ъгъла и поръчаха бутилка вино.
— Голяма — подхвърли Степан след сервитьора.
— Може направо две — добави Нина. — Какво става, Стьопка? — попита и сложи ръката си с двата пръстена, подарени й от Паоло и Тициан, върху неговото треперещо юмруче.
Степан като че ли се отнесе някъде, застена като от зъбобол, показвайки й — виждаш ли колко страдам, после се отърси, с две ръце оправи косата си назад и отсече:
— Няма да дойда в Москва.
В центъра на града в този час царяха шум и суетня. От всички страни се носеха препълнени трамваи. Свиреха автомобили. Подвикваха си кочияши. Нугзар пореше тълпата като торпеден катер. Приближи се до продавач на лимонада. Заедно с чашата търговецът му подаде тежък пакет. Нугзар го сложи в джоба си и с наслада изпразни чашата. После изчезна под арката на един жилищен вход.
Нина и Степан пиеха вино, без да се гледат.
— Нещо се спука в нашите отношения, Нинка — констатира тъжно Степан.
— Добре казано, „спука се“ — рече още по-тъжно Нина. — Но за надут балон…
— Ти имаш успех, а аз потъвам в утайката.
— За какво говориш, какъв успех? — с досада попита тя.
Степан изненадващо пламна за миг:
— Този проклет мечок, след него всичко ми стана ясно! Това беше някакъв тест, който съдбата ми подхвърли, а аз се оказах пълно говно!
— Що за глупости — съкрушено и раздразнено провлече тя.
По същото време председателят на Централната контролна комисия Ладо Кахабидзе седеше в просторния си кабинет под картина, на която любимият му вожд четеше вестник „Правда“. Забелязваше се, дори биеше на очи липсата на портрет на Йосиф Сталин. На влизащия сякаш предлагаха да се настрои в тон със сериозността и деловата партийна чистота, защото какво можеше да е по-чисто и сериозно на света от Ленин, четящ „Правда“? След цял ден съвещания и срещи Ладо Кахабидзе седеше сам, четеше документи и си водеше бележки.
Някъде в сградата скръцна врата. Чуха се бързи леки стъпки. Те приближаваха. Вратата на кабинета се отвори. Кахабидзе вдигна глава. Влезлият се целеше в него с пистолет. Кахабидзе отвори уста и в миг бе убит на място.
Междувременно в „Духанът на татко Нико“ се появи известният на целия град латернаджия с папагалите. Цялата троица и старата машина бяха във форма, звучеше позната мелодия, латернаджията припяваше, птиците пърхаха над масите. В Тифлис често спореха защо папагалите не отлитат от него, може би им привързваше крачетата с някакви невидими нишки? Само някои пияници осъзнаваха, че за папагалите латернаджията символизира понятието „родина“.
Степан разпалено говореше на жена си:
— Обичам те както преди, Нинка, но не мога да се върна с теб. Започнах да се страхувам от Севера. Той ще ме изяде, както някога мамонтите са изяли козите.
— Мамонтите са били тревопасни, невежа такъв — с досада му възрази Нина. — Какво ще правиш тук сам, Степане? Дори прехраната си не можеш да си осигуриш.
Разпалеността му стигна за една фраза. Пак неочаквано омекна и вяло замърмори:
— Е, ще измисля нещо… Виното е евтино… Сирене… Зеленище… Пък и не забравяй, че верният ми Отари е винаги с мен.
Ето за кого Нина постоянно забравяше, както не помнят сянката на човека, а той наистина като сянка следваше мъжа й. Обърна се натам, накъдето сочеше с брадичката си Степан. Сам на маса седеше тъжният като лебед Отари. Явно изчакваше края на разговора им. Нина внезапно бе осенена, най-после се досети каква е причината за тази магнетична неразделност на двамата. „Ах, ето каква била работата! А пък аз, глупачката, не схващах!“ Разсмя се и не можеше да спре, дори от смях главата й тупна върху ръцете.
От вътрешната врата на духана излезе пълен мъж, препасан с военен колан — току-що назначеният директор на „стола на Горнарпит“. Мина с решителна крачка между клиентите и с две ръце побутна латернаджията към изхода:
— Вън, нещастнико! Частната практика е забранена!
Двата папагала едновременно кацнаха на раменете му с розови билетчета в човките. Директорът инстинктивно се хвана за кръста, където до неотдавна висеше пистолет на вохровец56. Татко Нико горчиво въздъхна: епохата умря, да живее епохата! И това ще приключи с частната Божия практика, въздъхна гоненият философ.
Пълно безредие и смут царяха тази нощ в дома на фармацевта Галактион Гудиашвили. Притичваха и изхвърчаха жени с викове: „О, мъка! О, ужас!“. Стопанинът лежеше на дивана почти в безсъзнание и само повтаряше: „Не, не, не вярвам, моят Ладо е жив…“ Любимият му племенник Нугзар с трагично-каменно лице седеше на страничната облегалка на дивана и държеше за китката ръката на чичо си. В този момент в къщата влетя Нина и се хвърли към вуйчо си:
— Какво се е случило, вуйчо Галактионе?
Той закри с длан очите си и каза:
— Нугзар донесе страшна вест. Ладо е убит от упор в къщата си… Дойдоха и съседите, потвърдиха го, целият град вече… Не, не, не вярвам, моят Ладо е жив…
Нина се хвана за главата, после закърши ръце нагоре, както правят всички грузински жени в такъв момент. Нугзар се приближи и я дръпна настрани:
— Нина, дръж се мъжки…
— Кой е могъл да го направи? — неясно защо шепнешком попита тя.
Нугзар отвърна също с шепот, но много висок:
— Чух, че троцкистите са си разчистили сметките с него за стари дългове.
Тя махна с ръка:
— Това са глупости, троцкистите не прибягват до личен терор!
Той надникна в лицето й и както й се стори, не без лукавост:
— Откъде знаеш, Нина?
Тя удари с юмрук дланта си, грабна цигара от отворената на масата кутия и я хвърли.
— Сякаш са отворили кутията на Пандора! — възкликна тя.
— Какво още се е случило? — живо попита Нугзар.
— Нищо не се е случило, но утре ми е влакът… разбираш ли?… Сутринта пътувам за Москва… не съм си събрала багажа… пълен хаос… тези новини — тя направо се хвърляше от едно към друго.
— Багажът не е проблем — солидно каза Нугзар. — Да вървим, ще ти помогна да се приготвиш. Довери се на братовчед си.
Като че ли уловена от тази фраза, Нина спря с гръб към него и бавно погледна през рамо. Вълна на дива радост премина през тялото на Нугзар. Днес е моят ден. Без дума повече, тя тръгна нагоре. Той я последва.
В стаята й всичко бе разхвърляно, празните куфари зееха отворени. Нина още с влизането си започна
