работехте като вол — и в лабораторията, и в клиниката, направихте толкова блестящи предложения! А и изобщо… — Едва не каза „вие сте ми като син“. Вместо това сложи ръка на рамото на младежа. — Кажете, Сава, как стана така, че тогава, през двадесет и седма, не се оженихте за Нина?
Сава беше напълно объркан. Към гърлото му бързо се надигаше сладка тъга, толкова неуместна за хирургическа клиника.
— Ами… аз наистина не знам… най-напред Семьон, после Степан… Разочарованието от Семьон, увлечението по Степан. Нали са поети, Нина и Стьопа, нали така? А аз съм само едно скромно докторче… Боже мой, обичам дъщеря ви повече от всичко на света! Само за нея мисля, когато… когато не оперирам, Борис Никитич…
— Тя скоро се връща, приятелю. — Градов изпитваше към асистента си силна симпатия и съжаление. Скромно докторче… Когато ухажваше Мери в края на миналия век, медицинската диплома се смяташе за връх на престижа. При сегашната власт всички утвърдени авторитети бяха подложени на унижение.
— Нина се връща! — извика Сава, но веднага спря и се обърна към прозореца. Там на брезово клонче се полюляваше врабец. Малка капка изхвърча изпод опашката му. Победоносно настръхнал, той се стрелна в неизвестна и на него самия посока.
Дванадесета глава
Латерната шарлатанка
На север от грузинската столица в прозрачния въздух се виждаше далечен планински хребет. Още по- впечатляващи планински върхове сияеха на шперплатово табло веднага след входа в градската зоологическа градина. На фона на тази планина бе изобразен много строен, с тънка като на оса талия кавказец с черкезка и с кинжал на пояса. Вместо лице имаше овална дупка. Точно в нея се пъхна кръглата руска физиономия на безпътния „спътник“ Стьопа Калистратов. Воала — той вече е романтичен абрек51. Фотографът с мустаци ала Вилхелм (или ала командващия Първа конна армия Семьон Будьони) вдигна магнезиевата светкавица и се пъхна под покривалото.
— Кажете „стафиди“, батоно!
— Стафиди — викна Степан. Магнезият избухна. Фотографът се показа.
— Браво! Вие сте най-добрият ми модел за цялата година! Къде ще наредите да изпратя снимките? В Москва, Париж, Монте Карло?
— В Соловки52, мосю! Всички прилични хора сега почиват в Соловки, очевидно това ще бъде и моят адрес в близко бъдеще — отговори поетът.
Той явно играеше за пред зрителите, но когато се огледа, беше много разочарован, като не видя наоколо никого, освен своя неизменен Отари, рицаря на печалния образ. Зрителите пък, заради които се вършеше всичко това — група буйно смеещи се хора, а сред тях и жена му Нина, бяха наблизо, но не обръщаха никакво внимание на Стъопа.
Цялата компания — Нина, братовчед й Нугзар, младият поет Мимино, танцьорката Шалико и художникът Сандро Певзнер — подскачаха пред една клетка, от която, вдигнал се на задните си лапи, ги гледаше огромен кафяв мечок. Кой беше зрителят и кой изпълнителят — не беше лесно да се разбере. Всички, включително май и мечокът, бяха преизпълнени с някаква фалшива ирония и евтина театралност, каквито понякога се появяваха в младежките компании след голям нощен пир и сутрешен хаш53 с водка.
Особено се стараеше Нина, тя протягаше ръце и говореше на мечока:
— Скъпи ми руски мечоко! Земляко! Съотечественико! Спътнико в живота! Бедничък мой, какво си изпитал, когато си се събудил след сладкия си зимен сън и си се видял в тази гнусна клетка? Дете мое! Ти си моят Лермонтов, захвърлен в Кавказ! Как искам да те целуна!
Тя като че ли не забелязваше никого наоколо, но с периферното си зрение все пак виждаше мъжа си с неговия Отари и през махмурлука и раздърпания й вид в нея се надигаше някаква злобица. Изведнъж, без сама да си дава сметка, прескочи оградата, изтича до клетката и дръпна вратата. Оказа се, че катинарът не е заключен, той излетя и вратата се отвори. Нина влезе вътре. Мечокът, сякаш Собакевич в театрална интерпретация на великата поема, бавно се обърна към нея. Без да се замисля, Нина застана на пръсти и му лепна великолепна целувка по муцуната. Пак с периферното си зрение забеляза, че Степан с всички сили тича към мястото на действието, а зад него, кършейки ръце, бърза Отари. Мъжът й викаше:
— Нинка, съвсем си откачила!
До клетката Нугзар хвана Степан, затисна му устата и изкомандва с железен глас:
— Престани да крещиш!
Мечокът сложи лапи на раменете на Нина и пристъпваше около нея, пак като Собакевич в гостната, сякаш страхувайки се да не я настъпи. Устата му бе полуотворена, оттам се носеше воня на застояло. Всички отдавна бяха престанали да се смеят. Кой можеше да предвиди следващата крачка на скучаещия мечок? Единствено Нина все още се правеше на храбра и се стараеше да поддържа тона:
— Бедни ми мечоко! Лермонтов мой! Детето ми!
Всъщност се страхуваше да помръдне под лапите на звяра. Дори й се мярна мисълта: какъв нелеп край! Мечокът явно нямаше намерение да изпусне такава безпрецедентна възможност да се позабавлява.
Степан блъсна Нугзар и закрещя истерично:
— Повикайте пазача! С противопожарния маркуч!
Сандро Певзнер, бледен, превъзмогвайки виенето на свят, понечи да прескочи оградата, без да знае защо. Какво можеше да стори? Ако изплаши звяра, любимата Наша девойка, звездата на Тифлис ще бъде осакатена. Нугзар с желязна ръка го смъкна долу, а сетне, демонстрирайки страхотно хладнокръвие, повтори пътя на Нина. В този момент мечокът беше със задник към него. Отвори вратата и му нанесе силен шут. Слисаният звяр падна на четирите си лапи. Нугзар мигновено измъкна Нина и хлопна вратата. Мечокът диво изрева от разочарование. Към мястото на действието тичаха служители на зоологическата градина.
— Безобразие! — викаше отговорникът. — Хулиганство! Всички сте арестувани! — Хвана Сандро за гърдите. — Кой си ти, тунеядецо?
— Сандро Певзнер, художник.
Пиянска мътилка и срам изпълваха авангардиста, на когото наскоро определени другари строго бяха препоръчали да се прехвърли в реалистичното пролетарско изкуство.
— Той е подстрекателят! — разкрещя се един пазач. — Певзнер е подбудителят!
Всички бяха спасени от същия този Нугзар. Изключително авторитетно дръпна отговорника на пазачите настрани, незабелязано от останалите му показа червената книжка на НКВД и твърдо каза:
— Спокойно, спокойно, скъпи другарю! Никой не е пострадал, питомецът ви е цял и невредим. Момичето се пошегува, батоно. Лека поетична волност. Но клетките трябва да се заключват, батоно, за да не се стигне до вражеска проява…
Служителят мигновено притихна и забрави всичките си претенции. Бохемската компания тръгна към изхода. Опиянението се бе изпарило. Всички с изключение на Нугзар се чувстваха отвратително, че не са проявили достатъчно мъжество. Нина се проклинаше заради неуместното перчене и лигавене. Нугзар погледна часовника си:
— Пардон, пардон, време ми е да се изпарявам. Ще се видим довечера при татко Нико.
Целуна по роднински Нина по бузата и се отдалечи със стремителната си походка, изчезна зад най- близкия ъгъл. Скоро и цялата компания се пръсна.
В ранната вечер на същия ден Нина и Степан бавно вървяха по гърбавата уличка на стария град към малкия ресторант, върху чиято стара табела „Духанът54 на татко Нико“ като в примитивистко-кубистка картина беше намацано с бяла боя „Стол № 7 на Горнарпит“55.
Степан от време на време изоставаше на няколко крачки от жена си. Тя се обърна веднъж и видя, че смърка от дланта си бял прах. Презрително повдигна рамо:
— Спри с това, Степан! Вече и крачка не можеш да направиш без него! Кажи ми, най-после опакова ли си нещата? Или си забравил, че утре пътуваме за Москва?
Степан й хвърли странен поглед и измърмори:
— Чакай, Нинка, трябва да поговорим. Нека най-напред да влезем при татко Нико.
