преместят в центъра!
Целуна жена си и сина си и се качи в колата.
— Защо не играеш тенис, татко? — строго попита Борис Четвърти.
„Животът е пълен с тайни — помисли Никита. — До вчера моето биберонче само цокаше и пухтеше, а сега поставя въпроси на битието.“
Колата потегли.
На тенис корта Вероника я очакваха нейният партньор, възрастен красавец, и още двама също немлади атлети. И тримата бяха представители на оцелелия в революцията и оживял „знаменит адвокат“, който сега се занимаваше с всичко друго, но не и със защитата на обвиняеми. Играта започна оспорвано и след няколко минути Вероника летеше по корта, стремителна и почервеняла, като прекрасно разбираше, че изглежда очарователно, направо неотразимо!
— Убиваме ви, момчета! — викаше на противниците и те просто сияеха от това „момчета“, направо се подмладяваха под ударите на умопомрачителната „червена генералша“.
— О, Вероника, ти си богиня на тениса!
Борис Четвърти също имаше работа — хвърчеше около корта, носеше отлитащите топки. Сред малкото зрители в ъгъла на дървената трибуна, нахлупил фуражка над очите си, седеше един военен. Вероника бе забелязала, че е командирът на полк Вуйнович.
През това време в един от големите кабинети на Народния комисариат на отбраната се провеждаше съвещание на група висши командири от РККА. Цялата стена беше заета с карта на СССР и на граничещите с него страни. Пред нея с показалка се разхождаше като самото въплъщение на сдържана мощ командващият Специалната далекоизточна армия, командващ армия първи ранг Василий Блюхер. Докладът му за стратегическото положение бе завладял Никита Градов не по-малко, отколкото тенисът жена му.
— Центърът на военнополитическата активност, насочена срещу нашата страна, се измества към Далечния изток — говореше Блюхер. — Особено значение придобиват плановете на Япония за създаване на марионетна манджурска държава на границата ни. Моля отново да насочите вниманието си към картата, другари. Със сини стрелки са отбелязани неотдавнашните придвижвания на японските сухопътни сили и флот.
Сините стрели на японските сили като риби се навираха във вимето и под опашката на огромната крава Съветски съюз. Блюхер ги оправяше с показалката. Командирите с голямо внимание си водеха бележки.
— В най-близките месеци трябва да сме готови за сериозна конфронтация — продължаваше Блюхер, — може би за пряк сблъсък с много силен враг. Японците умеят да воюват… — усмихна се — и обичат да го правят. — Усмивката на командващия армия казваше: „И ние я обичаме тази работа“, и всички присъстващи точно така я разбраха.
Блюхер прекоси стаята, спря до Никита Градов и сложи крака си в блестящ ботуш върху пръчката на стола.
— Точно при нас, в Далечния изток, Никита Борисович, ще намерите приложение на стратегическите си таланти. Предлагам ви да станете началник на моя щаб в Хабаровск.
Поразеният Никита, вместо да гледа лицето на командващия армия, се бе вторачил в блестящия му ботуш. Всички с усмивки се обърнаха към него. Предложението беше от тези, за каквито млад командир можеше само да мечтае! Със сигурност бе трамплин за грандиозно издигане.
— Много е неочаквано, Василий Константинович — измърмори Накита. — Аз — началник на щаб? В Хабаровск?
Блюхер му подаде ръка:
— Е, съгласен ли си?
— Как мога да откажа подобно предложение?
Отсечено се изправи, оправи гънките около колана си и стисна подадената му ръка. Неочаквано си помисли, че има нещо общо между Блюхер и покойния Фрунзе. Всички присъстващи весело заръкопляскаха: червено войнство, бойно братство!
След приключването на доклада Блюхер излезе в коридора, съпроводен от Никита и група подчинени от Хабаровск. В движение даваше делови разпореждания:
— Командирът на полк Стрелников ще ви бъде заместник, Никита Борисович. Запознайте се. Командирът на батальон Сетаних се назначава за ваш старши адютант. Останалите членове на групата си ще подберете сам. Това е засега. Всички са свободни до два часа и тридесет и пет минути.
Всички се разпръснаха. Никита бавно тръгна по коридора и спря пред още една карта на СССР — Народният комисариат беше богат на такива. Зелените долини и кафявата гърбица на Урал, после пак ливадната шир на Западен Сибир, подпиращите от юг купчинки на Алтай и… така нататък… Хабаровск… Осем хиляди километра от Москва… Вероника ще ме напусне… Отзад някой силно го тупна по рамото. Той трепна. Този стил на много близки отношения отдавна бе изживян, а що се отнасяше до Никита, дори по време на Гражданската война не му харесваше, камо ли сега. Особено ако някой те блъска с всичка сила, а отгоре на всичкото право в лицето ти засиява някаква полузабравена физиономия от началническия състав на НКВД. Не можа да познае веднага Семьон Стройло. Откакто Нинка замина за Тифлис, не само че не беше го виждал, но май изобщо го бе забравил. Стройло говореше високо:
— Моите поздравления, командире! Ама че късмет! Значи ще работим заедно! Току-що ме назначиха в специалния отдел към щаба ти!
— Извинете, но нямам честта да ви познавам — ядосано се престори Никита.
Стройло веднага долови интонацията и също коварно се включи в играта:
— Никита, какво се правиш на лейбгвардеец! Едва не станахме роднини, преди Нинка да избяга с троцкистките си приятелчета в Тифлис…
Никита рязко го отмести, за миг се учуди, че той не се оказа толкова як, както се очакваше, и с бързи крачки се отдалечи. Стройло гледаше след него с крива усмивка. Измисленият и отдавна забравен пролетарий у него се събуди и беше дълбоко уязвен.
Никита отиде право във временния кабинет на Блюхер. Командващият пишеше нещо, седнал под портрета на Сталин. Никита решително се приближи.
— Извинете, че се явявам без покана, Василий Константинович, но съм принуден да се откажа от поста началник-щаб на Специалната далекоизточна армия.
Блюхер дописа фразата и едва тогава го погледна намръщен. Както всички, под чието командване имаше многохилядна войска, незабавно променяше отношението си към тези, които му противоречаха.
— Причината?
— В специалния отдел към щаба е назначен човек, на когото изцяло и решително не вярвам — изстреля Никита и си помисли, че в този момент си спечелва мощен непреодолим враг.
Междувременно неприязънта отлетя от челото на командващия също толкова мигновено, както бе възникнала. Подобна „постановка на въпроса“ бе разбираема за него. Човек от неговото обкръжение избира своето обкръжение — това е ясно, то е по военному и без лицемерие. Намери списъка с новите назначения. Златната немска писалка спря на името Стройло.
— Този ли е?
Никита сдържано кимна:
— Да, Семьон Стройло.
Златната писалка рязко задраска нежеланото име. Блюхер внимателно погледна командира на дивизия Градов — дали е оценил този акт на доверие, и видя, че го е оценил.
Може би точно в този момент Вероника окончателно се наигра и прекрати тениса. В същия миг забеляза Вуйнович.
— Вадиме, откъде изникнахте?! О, представям си каква съм страшна сега! Къде пропаднахте толкова години? Просто се изпарихте от хоризонта.
Вуйнович, смутен до немай къде, се проклинаше, че не си е тръгнал пет минути по-рано — какво да се прави, изобщо не можеше да откъсне поглед от подскоците на грацията, — въртеше в ръцете си така и неуспялата да го скрие фуражка и мърмореше нещо неразбираемо:
