— Да, да, другари — говореше Цилка на придружаващите я мъже. — Сега главният враг на световния пролетариат е британският лъв.
Те реагираха с уважение.
— Лъвът, той, разбира се, е звяр сериозен, гъвкав, космат. Амче и той трябва да лапа!
Някой изхъмка, друг се изхили, лекцията явно бе имала успех: ех, поне час без мъка!
Кирил изумен гледаше Цецилия. Появата й в този джендем, където нищо не приличаше на теоретичните модели, където, честно казано, просто те наляга отчаяние, изпаряват се най-строгите ти убеждения, го зарадва и вдъхнови: ето я нашата девойка, московчанка, марксистка, болшевичка, работи дръзко сред бившите антоновци, значи навсякъде има наши, хиляди сме, ще отворим очите на този народ. Цецилия го забеляза до стената, на която все още личаха замазаните образи на светци, изхили се и се приближи с протегната ръка.
— Градов, физкулт привет! Дай си лапата!
Стискайки здраво ръката й, Кирил възкликна:
— Розенблюм! Не можех и да си помисля, че този „лектор“ Розенблюм си точно ти, Розенблюм! Колко ще останеш тук?
— Четири-пет дена — каза Цецилия.
— Аз също! Значи ще си тръгнем заедно!
Усмихваха се един на друг. Над тях на църковната стена беше закачен лозунг: „Ще изтръгнем ноктите на кулака!“
— Да вървим да кльопаме! — предложи Цецилия.
— Хайде да кльопнем! — с възторг се съгласи Кирил, въпреки че преди го отвращаваше жаргонът на московските комсомолци.
По лицето на присъстващия Петя Птахин пробягваха щастливи отблясъци — явно мечтаеше за системата на партийното просвещение.
В един от последвалите пет дена, по-точно в един от най-мрачните, гнусно ръмящи следобеди, Кирил и Ценилия се влачеха по едва проходимите потоци кал. Горелово бе залято от дъждове. Реколтата гниеше на полето, утрото на колхозния строй беше наситено със „свинско време“. Младите хора продължаваха теоретичния си марксистки спор. Цепилия, сякаш тактувайки ритъма с ръка, нареждаше:
— Селото се развива в строго съответствие с нашата теория и Сталин като велик марксист чудесно разбира, че не можем да се отклоним от нея. Това е научен закон, Градов, разбираш ли? Елементарна диалектика на революцията!
Кирил задълбочено следеше преминаването на всяка нейна мисъл от устата й в мрачната дъждовна бездна и кимаше.
— Съгласен съм с теб, Розенблюм. Теоретично нямаме разминавания, но на практика ми се струва, че понякога отиваме твърде далеч…
Свърнаха зад ъгъла на единствената двуетажна тухлена къща в селото, където се помещаваха съветът и управата на колхоза, и спорът им секна. Пред погледите им се откри нещо необичайно. Насред пътя беше спряла колона от половин дузина армейски камиони със свалени капаци. Червеноармейци с винтовки със затъкнати щикове, се мяркаха из селските къщи от двете страни на улицата, гонеха навън ридаещите и крещящи жени, пищящите от страх деца и шашнатите старци, изхвърляха в калта жалката им покъщнина. Въртящите се наоколо селски активисти на място „колективизираха“ останалия дребен домашен добитък, както и патките и кокошките, разгонваха с ритници и камъни безполезните членове на стопанството — кучетата и котките. Верни на природата си, котките незабавно изчезваха, коя дим да я няма, коя на недосегаемите клони на дърветата, за да наблюдават оттам в качеството си на вечни съзерцатели на човешката история, като се започне още от пирамидите. Кучетата, които нямаха сили да преодолеят верността си към домовете, бяха единствените съпротивяващи се, тоест ръмжаха и се нахвърляха върху нападателите. До Кирил и Цецилия от всички страни достигаха човешки вопли: „Какво правите, изверги?!“, „Безбожници, нямате ли срама!“, „Мъчители проклети! Кръвопийци!“.
С див вик се появи откопчаващият кобура си командир на отряда.
— Млъкнете, кулашки боклуци! Ще стрелям! — и гръмна във въздуха.
Потресени от провеждащата се практика, Кирил и Цедилия забравиха теорията. Бавно вървяха покрай колоната, като нямаха сили дори да продумат. Край един от камионите се сблъскаха с гореловския си чичероне, комсомолеца Птахин. С делови вид отбелязваше нещо в бележника си.
— Какво, по дяволите, става, Птахин? — попита Кирил.
— Де-пор-ти-ра-не на класово чужди елементи, другарю Градов. — Птахин започна някак сурово, но после нервно изхихика: — За тяхно добро изпращаме кулашките семейства в широките простори на братски Казахстан. И не пеш, другарю Градов, виждате ли, автомобили са пратили за тях, такава грижа.
— Тези ли наричате кулаци? — попита Кирил, като едва удържаше потреперването си. Цепилия предупредително го хвана за ръката. — Практиката понякога, уви, се разминава с теорията, грешките са неизбежни, но, Пьотър, вие сигурен ли сте, че тези всичките са кулаци?
В пъргавината на Птахин Кирил откриваше нещо от старорежимния лакей, но откъде ли можеше в този затънтен край да се появи лакей?
— Не се безпокойте, другарю Градов, и вие, другарко Розенблюм! — засуети се Петя. — Всичко е проверено и препроверено. Всичките са ми в списъчето, кулаци и средняци — кулашки помагачи, а пък списъчето е утвърдено ей отта-ам! — с изразителна многозначителност насочи палеца си към небето. Мръсният облак, който се влачеше над селото, като че ли не остави никакви съмнения.
Кирил и Цецилия се разделиха с Птахин и ускориха крачка, за да се отдалечат по-бързо от тягостната сцена. Междувременно погромът продължаваше. Червеноармейци измъкваха от жените и хвърляха в калта излишното имущество — одеяла, възглавници, стенни часовници, самовари, тигани и тенджери. За разяснение непрекъснато влизаха в ход прикладите. Понякога прозвучаваше предупредителен изстрел.
Щом излязоха от селото, всичко започна бързо да отминава, като кошмар на макар и мизерна, но все пак цивилизация. Изконната, ненаричана дори с думата „Русия“ природа носеше умиротворение и в мрачината предвещаваше простор и широк хоризонт. Свиха по страничен път, там беше по-сухо. Цецилия въздъхна:
— Какво да се прави, класова борба…
Кирил искаше да премълчи, вдигна някаква пръчка, счупи я в коляното си и спря.
— Не, това вече е прекалено, Розенблюм! Видя ги тези кулаци… бедни, нещастни… Дочух нещо, не исках да повярвам, но… тук са пратили някакви нечувани наказателни отряди, може би като отмъщение за антоновския метеж… Никому ненужни крайности! Разрушаваме същността на руската агрокултура! За теб не знам, но аз имам намерение да съобщя в ЦК какво съм видял!
Вълнуваше се, лицето му пламтеше, а тя го гледаше с нов поглед.
— Слушай, Градов, нима не си чувал израза „покрай сухото гори и суровото“? Сталин знае всичко и е наясно със ситуацията с всичките й ексцеси. Стига за това! — внезапно сложи ръце на раменете на Кирил и надникна дълбоко в очите му: — А какво ще кажеш за малко полово отклонение?
Кирил се отдръпна смаян.
— Какво имаш предвид, Розенблюм?
Мрачновата усмивчица като че ли сянка на водно конче, блуждаеше по луничавото й лице.
— Просто леко физическо задоволяване. Нима не сме го заслужили след една седмица политическа просвета? Хайде, Градов, не бъди буржоазен глезльо! Виж, на хълма има барака. Отлично място за подобно нещо!
Изоставената барака изглеждаше непригодна дори за „подобно нещо“. През покрива прозърташе небето, бъчви с вода стояха върху изгнилия под. На вратата висеше ръждясал катинар, но не беше никак трудно да разместят дъските на стената и да влязат.
Цецилия делово се огледа и бързо намери по-сухо местенце, хвърли що-годе сухо сено, постла палтото си, смъкна палтото на Кирил, после също така делово си свали полата — под нея се оказаха малко отблъскващи лилави гащи до коленете, разкопча гимнастьорката си и се обърна към Кирил: „Давай, Градов!“
