След като произнесе този монолог и явно изчерпи всичките си сили, Степан се пльосна на стола и изцяло увисна в ръцете на приятелчето си Отари, другия племенник на чичо Галактион, удивително изнемощяло и мълчаливо същество, като елен.
Въпреки че бяха грузинци, поетите не се обидиха на Степан за нарушения ритуал на трапезата. Наистина някой измърмори: „Ето ви типичен руски скандал в благородно семейство.“ Друг моментално възрази: „Ах, недейте, това е просто отживелица от футуризма, епате50…“ Но повечето просто бяха преизпълнени със съчувствие: „Степан е страдаща душа! Той е гений! Хайде да пием за него!“
Неочаквано се случи нещо. Притича един от местните биячи и зашепна нещо на ухото на Яшвили, който се опули. Всички се обърнаха към входа в очакване. С леки стъпки на терасата изпърха като врабче дребен човек около четиридесетте. Протегна ръце към масата на поетите и с висок, накъсан от гордост и възторг глас започна да рецитира:
Всички шумно скочиха: Осип! Та това беше самият Осип от плът и кръв! Слава на Манделщам!
Нина беше потресена. Тя, както и целият литературен Тифлис, знаеше, че Манделщам е някъде в Кавказ, че е прекарал няколко дни в града при Зданевичи, а после бил заминал или за Армения, или за Азербайджан, но можеше ли да си представи, че нейният кумир неочаквано ще се появи над града, под луната, сред винените пари, в нощта, когато тя — това със сигурност го знаеше — с голите си рамене е така неотразима, че той, благородночелият, шашардисано ще я поглежда, докато се прегръща с Паоло и Тициан, сякаш е разпознал в нея една от „красавиците на тринадесета година“, може би дори онази Соломинка, също грузинка като нея самата, особено през тази нощ — Соломея Андроникашвили?
— Откъде идваш, Осипе? — високо попита Паоло, разигравайки пред разбиращата аудитория сцена на срещата между двамата братя по Световна словесност.
— От Армения! — извика Манделщам. — Едва се измъкнах оттам! Чуйте няколко стиха! — Започна да рецитира, явно за Нина: — Там, в Нагорни Карабах, в хищния град Шуша, изпитах страхове, близки на природата душевна… — Спря и попита, сякаш безумно смело, с висок шепот: — За Бога, Паоло, коя е ТЯ?
Паоло с гордост я представи:
— Нина Градова, млада поетеса, току-що й дадохме званието Нашата девойка!
Със студените си лапички Манделщам сграбчи дланта на Нина:
— Нина, вие… просто съм поразен… като че ли сте оттам, от „Бродещото куче“!
— „Аз свикнах с вас, блажени думи: Ленор, Соломинка, Лигея, Серафита“ — като омагьосана изрецитира Нина.
— О, вие го помните! — прошепна Манделщам.
Към тях се приближи латернаджията. Усили музиката докрай. Папагалите бурно излетяха от раменете му. Манделщам забърка по джобовете си:
— Както винаги, нямам и рубла…
— Няма нужда — спря го старецът.
Дори грузинските пирове понякога приключват и към края на нощта Манделщам и Нина се оказаха сами в центъра на града. Луната още беше на небето, осветявайки многобройните портрети на Сталин и лозунгите за първата петилетка. Вървяха покрай жалките витрини на разкошните някога магазини.
— Този Тифлис… — измърмори Манделщам. — Дори въпреки вездесъщата муцуна на котарака… — Без всякаква предпазливост заби пръст по посока на портрета на мустакатия вожд. — Тук изглежда, че домът още не е разграбен, че поне непът е още жив. Вижте, надолу по улицата няма нито един портрет, нито един лозунг, само фонтан и над него струя… струя, Нина, както преди катастрофата!… а по масите, Боже мой, какви деликатеси!… а край масите такива живи, неизмъчени лица… и вие, Нина… С какво съм заслужил този подарък на съдбата?
— Хайде да уточним, Осип Емилиевич — прекъсна го Нина. — Кой е подаръкът на съдбата: аз или Тифлис?
— За мен вече завинаги сте съединени.
— А аз за себе си, уви, се разединявам — усмихна се тя. — Връщам се в реалния свят. Московчанка съм, Осип Емилиевич.
За да не подхваща неговия тон и да не изпада в екзалтация, Нина се стараеше леко да иронизира нощната им разходка. Манделщам явно не приемаше този тон и гледаше недоумяващо.
— Чувал съм за вас в Москва, Нина. И прочетох поемата ви в „Красная новь“. Вярвате или не, но видях лицето ви през редовете. — Внимателно хвана ръката й над лакътя.
— Чуйте ме, Осип Емилиевич… — тя се отдръпна леко. Беше малко по-висока от него. Впрочем може би заради обувките. „Когато ги събуя, ще бъдем еднакво високи — помисли си тя. — Какво има, скъпа? Вие май вече забравихте условното наклонение?“
Зад гърбовете им в дъното на пустата улица се дочу нарастващ шум. Едва успяха да се обърнат, когато голям черен автомобил с три сребърни рога на калника мина покрай тях. Нина трепна. Точно преди началото на вчерашния пир, когато бе разказала на братята писатели за шегата на Нугзар, един от тях с тих глас й бе казал кой се движи в Тифлис с този автомобил.
Уплахата й не убягна на Манделщам. Лапичката му се придвижи още малко нагоре по ръката й с явното предложение за приятелска полупрегръдка.
— Тези големи черни автомобили… — произнесе той. Неочаквано погледът му стана стъклен, забрави за предложената полупрегръдка. — Когато ги виждам, нещо също голямо и черно се надига от дъното на душата ми. Преследва ме видение за нещо ужасно, което неминуемо ще задуши всички ни…
— Познато ми е това чувство.
Манделщам — явно едва-едва се повдигаше на пръсти — надникна в лицето й.
— Още сте млада за него.
— Преживях много горчиво разочарование — сериозно произнесе тя.
— В любовта ли? — попита и помисли: „Сега ще започне да разказва за нещастната си любов.“
— В революцията — отговори тя.
Този път той неочаквано трепна и помисли: „Очарователна е.“
Спряха при равномерно ромолящия фонтан — висока млада красавица и жалък стареещ врабец. Вече без колебание я хвана за двете ръце. Май всичко фалшиво отлетя, предлагаше се пълна искреност.
— След това, което е било, и преди това, което ще бъде, виждам всеки мирен миг, всеки момент на красота като нечуван дар, който не съм заслужил. Нина! — Опита се да я приближи до себе си и в този момент някой наблизо високо се изсмя, след което с хрипкав глас произнесе „ха-ха“.
Нина и Манделщам отскочиха един от друг, вгледаха се в тъмнината и различиха Стьопа Калистратов. Поетът лежеше на ръба на фонтана, а дългата му коса беше потопена във водата. До него като изваяние на тъгата седеше мълчаливият Отари.
— Хайде, хайде, целуни го, моя калпава жено! — одобри Стьопа. — Не се притеснявай. Ще запишеш в биографията си, че си спала с Манделщам. Разрешавам ти.
Той млъкна и се обърна, почти се сля с тъмнината, само се разнасяше някакво хлипаме — не плач, а плискане, и като нощна молба проблясваше цигарата на Отари.
Нина гледаше натам, където лежеше Степан, и си спомняше как преди почти три години, в новогодишната вечер, пристигнаха с конски впряг в Серебряни Бор, как нахлуха, румени и пийнали, и как тя обяви пред събралите се:
„Край, убедихте ме, заминавам за Тифлис, но не сама, а със Стьопка, моя зако-о-нен съпруг!“ И как Сава Китайгородски бързо, с наведена глава, без да спазва каквото и да било приличие, на което цял живот го
