Независимо от ободряващите думи на приятеля си Нугзар се стараеше да се държи в тази компания така, както подобава на най-младия — скромно, старателно да вниква във всяка дума и всеки участник в съвещанието — или да го наречем „сбор“ — можеше да прочете на лицето му тази скромност и старателност. Няколко минути около масата цареше мълчание. Партийците се споглеждаха. Най-после Нестор, човек на същата възраст като обсъждания Кахабидзе, се изказа:
— Никога не ми е харесвал този Ладо.
Веднага заговори и друг ветеран — Серго.
— Много си въобразява другарят Кахабидзе. Само той, разбираш ли, е чист ленинец. Всички останали не са читави.
Настръхналият Арчил силно удряше с пръст по масата и всички вече бяха наясно какво ще каже. Точно така се оказа.
— Преди революцията той представляваше нашата партия в междупартийното контраразузнаване, а начело беше кой? Бурцев, есерът, избяга зад граница. Сега Ладо постоянно се прави, че за всички има материали за връзки с тайната полиция.
Берия — с пенснето напред — тутакси поде:
— Включително?
— Страшно е да се каже за кого включително — отвърна Арчил, без да го гледа. — Подозира всички в предателство на „ленинските идеали“. Никакво уважение към вождовете. Сега казва, че ще поведе война с корупцията в Грузия, все едно че тук има капиталисти.
Минута или две всички смилаха потресаващата информация в мрачно мълчание. Младият Вано се обърна към Берия:
— Истина ли е, че нарича другаря Сталин Коба?
Берия мило се усмихна:
— Мнозина стари другари наричат Сталин Коба. Партиен псевдоним, нелегалност, какво можеш да сториш. — Стана суров: — Но сега най-малкото не е уместно да се нарича Коба вождът на народите на СССР!
— Лаврентий, защо са го изпратили при нас като председател на Централната контролна комисия? Смятам… — горещо започна Вахтанг, но Берия го спря с меко движение на ръката.
— Почакай малко, Вахтанг. Нима е уместно, другари, навсякъде, както прави Ладо, още след първата чашка да дрънка, че другарят Сталин имал шест пръста на стъпалото на единия си крак и че го бил виждал със собствените си очи?
Пак се възцари мълчание, но този път не сковано, не изчаквателно както преди, а „живо“, с искрички в очите, с усмивчици, с комичното „о-о-о, я виж с какво ни изплашихте“. Дори премина лек игрив смях.
— Защо да правим история от това? — обади се Серго. — Ако имаш пет, а не шест, никой не прави история…
Нестор си подръпна мустачките и разпери ръце:
— Всъщност какво му е особеното — пет или шест?
— Не става въпрос за това! — рязко каза Вано.
— Точно така, Вано, не става въпрос за това! — ентусиазирано го подкрепи Берия.
Резо се наведе и изтърси истината:
— Другарят Сталин просто не знае, че Ладо Кахабидзе се гаври с него, прави мръсни намеци за миналото му, безцеремонно приказва за тялото на вожда, иначе Москва не би го назначила тук на такъв важен пост!
— Другари! — възкликна Берия. Сложи ръка на рамото на Реза, сякаш подчертавайки, че близки приятели понякога могат да се прекъсват, с другата си ръка стисна китката на Нугзар и отново някак целият се устреми напред, проблясвайки с пенснето. Настъпваше ключовият момент на „хубавия разговор“.
— Може би пък другарят Сталин много добре знае възгледите на Ладо? — почти шепнеше той. — И точно това да е причината за назначаването му? Може би другарят Сталин изпитва доверие към верните си другари в нашата република, че няма да го подведем?
Отново се възцари мълчание, този път най-важното. Всеки гледаше всички, всички гледаха всекиго. После по лицата на всички едновременно плъзнаха усмивки. Беше провъзгласен тост: „За верността!“.
По времето, когато на склона на хълма на цар Давид се провеждаше съвещанието на верните хора на партията, на неговия връх се провеждаше поетичен пир. Терасата на ресторант, разположена в края на въжената линия, бе сякаш окачена в нощното небе. Отдолу беше Божието творение — долината на река Кура. Пълната луна осветяваше накацалите един върху друг покриви на Тифлис, Метехския замък, криволиците на реката. Иди, че измисли по-поетичен пейзаж! Така размишляваше старият латернаджия, който стоеше с машината си в ъгъла на терасата, направо над самата красота. „Ходиш-бродиш по този древен свят, годините ти нямат чет, превръщаш се във Вечния евреин, а все се възхищаваш на простите номера на Луната.“ Той въртеше ръчката на латерната, изтръгвайки от нея почти неразличимите звуци на кавказката музика. От раменете му излитаха два папагала и разнасяха сред гостите розови билетчета с предсказания „за щастие и сполука“. Компанията работеше.
Поетите, най-малко тридесет души, седяха на голяма маса. Май целият хонорар за новата книга на Паоло Яшвили щеше да бъде профукан тази нощ. Нина седеше между виновника за тържеството и тамадата Тициан Табидзе, друг знаменит поет. Непрекъснато се вдигаха тостове, от сладкодумни по-сладкодумни…
— … А също за вятъра, който е надувал платното на „Арго“, а сега обръща страниците на твоята книга, скъпи Паоло! Алаверди48 на теб, батоно Тициан!
Тициан Табидзе отдавна стоеше с чаша в ръка. Като тамада трябваше да подсказва на твърде многословните оратори, че виното не чака.
— Вдигам тост за вятъра! — каза той. — И Паоло, разбира се, ще пие за този вечен вятър, който ни докара тук една особа! Онази, която вдъхновяваше грузинската поезия през последните две години. Братя поети, да вдигнем чаши за Прекрасната дама на Тифлис! За Нашата девойка! Тя винаги ще притежава тази титла, колкото и години да минат, където и да се окаже — в Москва, в Париж или на Марс! За Нина Градова!
Паоло скочи и вдигна рога над главата си. На рамото на Нина, сияеща и смутена, точно в подходящия момент кацна папагал. В клюна си държеше розово билетче. Тя го отвори и прочете на глас:
Човекът, който ви е най-скъп,
сега ще дойде и ще ви помогне!
Цялата маса избухна в смях, развикаха се, че човекът вече е дошъл и, разбира се, че ще помогне на такова момиче… Нина се смееше заедно с всички. Беше доволна, че папагалът успешно спря високопарните тостове, за които грузинците нямат спирка. Макар и да се смееха — никой тук не беше лишен от чувство за хумор, — на поетите все пак им бе малко досадно, че прекъснаха красноречието им. Затова, когато смехът поутихна, Паоло Яшвили не пропусна да вземе думата, като поклащаше своя рог:
— Приемайки „алаверди“ на моя брат Тициан, приятели, възползвам се от волята, която ни дава нашата Вечна родина, за да нарека Нашата девойка…
В този момент ритуалът отново бе прекъснат. В далечния край на масата се надигна разрошен пиян човек — ако „надигна се“ би могло да се каже за този, съвсем отпуснал се бохем. Беше Стьопа Калистратов, законният съпруг на Нина, бивш лефовец, бивш имажинист49, поет, преминал през всички поетични групи от двадесетте години. Неочаквано, въпреки отпуснатостта му, забоботи мощно, както някога от естрадата:
— Моля за извинение, може ли без „алаверди“? Може ли мъжът на Вашата девойка да каже няколко думи? Ей вие, поетите! Наливате се с вино, нагъвате шишчета, мъкнете се след очарователната ми калпава жена, като че ли всичко е наред, като че ли нашият карнавал продължава… Но междувременно — ядец! Позор и мрак — това е нашето бъдеще! Серьожка Есенин го няма! Володка Маяковски го няма! Разположението на звездите не е в наша полза, братлета! И вашият покорен слуга Стьопа Калистратов едва е жив!
