бяха учили в семейството, мина през гостната, изрови от купчината палтото си и изчезна.
Внезапна и много остра жалост я преряза изведнъж. Към кого — към Сава или към деградиращия Степан, или към себе си, просто към невъзвратимостта на онези години? Като пришпорена се хвърли към Степан, после се обърна към Манделщам:
— Извинете ме, Осип Емилиевич, това е мъжът ми. Моят беден безпътен „спътник“…
Хвана Степан за раменете и започна да го разтърсва:
— Ставай, ставай де, глупако! Да вървим вкъщи!
Някак си Степан се надигна. Нина го крепеше. Отзад се мъкнеше Отари. Цигарата му бе угаснала. Манделщам стоеше неподвижен. Дори и тук, в мирното ъгълче отпреди катастрофата, през клоните го следеше портретът на Сталин.
Десета глава
Зорнички, гълъбици и звездички…
Има ли нещо по-изоставено на Земята от улица на руско село? Да не говорим за немотията, има ли нещо по-безнадеждно далеч от празника на живота, от феерията на революцията? Така, малко в гоголевски стил, мислеше партийният пропагандист Кирил Градов, минавайки в ранната вечер покрай жалките къщи по улиците на Горелово и чудейки се защо иззад всеки плет в този час надничат страдащите лица на стопанките.
Жените се вглеждаха в бавно приближаващия се облак прах. Те излизаха иззад плетищата и заставаха пред вратите, застиваха със скръстени ръце. Явно не им беше по силите да осъзнаят ставащото, противно на всякакъв смисъл и на самата руска природа. Заедно с облака се приближаваше гръмовно мучене. Водено от объркани пастири комсомолци, към селото се мъкнеше недоеното колективизирано стадо.
Кирил спря, за да пропусне кравите. С приближаването на стадото застиналостта на жените се пропукваше, те вече не можеха да се владеят и започваха високо да нареждат и да викат бившите си питомки и хранителки с тъга и нежност, която винаги е била характерна за руските жени към кравите им: „Зорничке моя! Защо ми те отнеха?!“, „Гълъбице, момиченце мило! Погледни мамичка, погледни с едното си оченце!“, „Звездичке, хранителке, че ти си немита, нетрита! Затрили са те колхозните безбожници!“.
Виждайки родните си, все още неизстинали дворове, чувайки все още незабравените гласове, ту една, ту друга крава се измъкваше от стадото и като в старите, все още неотдавнашни времена се насочваше към къщи за доене и ласка. Някои от жените се хвърляха към тях, измъчени и отчаяни. Обърканите комсомолци безразборно шибаха с камшици гърбовете на кравите и главите на жените. Една от тях, разпознала в пастира собствения си син, го влачеше за перчема и го риташе с цървул по задника.
„Нещо не е както трябва — мислеше Кирил, наблюдавайки тези сцени. — Нещо тук не е както трябва.“ Умът му не раждаше нищо друго. Потресен от пронизващата безсмисленост на случващото се и от собствената си отбранителна тъпост, той стоеше с каменно лице до един плет. Залезът се отразяваше в очите му. Изведнъж отчетливо се появи и премина пред тях като телеграфна лента: „Има ли на света нещо по-скъпо за мен от тези жени и крави?“
Приближи се смутеният секретар на ядката Петя Птахин и забърбори, изчервявайки се:
— Моля ви, не обръщайте внимание на тия жени, другарю Градов. Нула класово съзнание, частнособственически ин-стик… ин-спик-ти, че може ли тъй…
Стадото отмина. Улицата утихна. Прахът се слегна. Кирил и Птахин продължиха към селския клуб. Разбира се, той се намираше в църквата, тоест както навсякъде, просвещението вземаше връх над предразсъдъците. Полуразрушената сграда с продупчени кубета и полегнал накриво кръст беше следствие или на сражение, или на мирно оскверняване. Отляво и отдясно на входа висяха две обяви. Едната гласеше: „Колективизация и изтриване на границите между града и селото. Лектор другарят Градов.“ Втората оповестяваше: „Провокациите на британския империализъм в Близкия изток. Лектор другарят Розенблюм.“ И денят, и часът на двете лекции съвпадаха. Над обявите в средна като че ли примиряваща позиция висеше портретът на Сталин с прикрепен към него, сякаш беше червена брада, лозунг: „Стопроцентова колективизация!“.
Тълпа мрачни мъже пред входа пушеха махорка.
— Здравейте, другари! — поздрави Кирил.
Никой не отговори, дори не погледна към него. Затова пък мнозина хвърляха лоши погледи към комсомолския секретар.
— Птахин, защо по едно и също време сте насрочили две лекции? — попита Кирил. — Необходима ли е конкуренция?
Птахин, който даваше на мъжете знаци „спокойно, не правете глупости“, отракано отговори:
— Не се безпокойте, другарю Градов. Мобилизирахме нашите, гореловските, за вас, а ония, от Неелово, от „Заветите на Илич“, докарахме за другаря Розенблюм. Имаме предостатъчно помещенията.
Кирил не успя да завладее аудиторията си нито с исторически препратки към утопичните комуни на Сен Симон и Фурие, нито с лъчезарни перспективи. Гореловските мъже седяха с каменни лица, а ако по физиономията на някого нещо се оживяваше, възникваше усещането, че желаят да вземат на мушка московския лектор. Междувременно от съседната зала, в която неведомият Розенблюм громеше британския империализъм, непрекъснато долитаха дружен смях и аплодисменти. Кирил реши по-скоро да привърши и прескачайки по параграфите, се втурна към мощния си финал.
— Партийната програма, другари, предвижда възникването на грандиозни селскостопански комплекси, в които ще бъдат създадени съвременни условия за труд и бит на колхозниците. Границата между града и селото, както ни учеше великият Ленин, ще бъде практически изтрита в най-кратък срок и тогава окончателно ще бъде забравен отбелязаният още от Маркс „идиотизъм на селския живот“!
Лекцията явно беше приключила, а мъжете все така си седяха, без да помръднат. Е, нямаше да им се кланя, я. Птахин се усети и заръкопляска, давайки пример. Мъжете също запляскаха. Зачервеният от срам Кирил започна да събира листовете си.
— Въпроси, задавайте въпроси! — викна Птахин. — Другарят Градов ще отговори на всякакви въпроси!
Обрасъл с брада като горски дух старец се надигна:
— Ами народа къде ще го лекувате, гражданино обясняващ? В болница ли?
— Да го лекуваме ли? От какво да го лекуваме? — озадачено попита Кирил.
— От идиотизма къде ще го лекувате?
Напълно обърканият Кирил си избърса потта. Подиграваше ли се старецът или наистина нищо не бе разбрал? Петя Птахин обаче знаеше как да провежда партийната линия.
— Чичо Родионе, мислиш, че идиотизмът ти е в задника, ама той ти е в главата. Разбра ли?
Мъжете вяло се изхилиха. Старецът мрачно каза:
— И това го има.
— Лекцията приключи, другари — рече Кирил и в този момент си помисли, че на никого от тези хора не става за другар.
Всички излязоха в коридора. От съседната зала, май църковния притвор, долитаха взривове от смях и някаква неясна шетня. Кирил ядосано счупи цигарата си.
— Този Розенблюм умее да намери общ език с колхозниците. Чувате ли, Птахин, колко жива е реакцията!
— Че как иначе, тези от Неелово са вкарали домашна водка, замътили са главите, ето ти и ре-ак-ция- та.
Вратата се отвори като че ли под натиска на бурните аплодисменти. Излязоха нееловските мъже, зачервени, матови, цвилещи. Някои доста се олюляваха. А ето го и лектора, познавача на селските души Розенблюм — за пълно изумление на Кирил това се оказа не друг, а Цилка Розенблюм, една от „синеблузите“ приятелки на Нинка, с която неведнъж се бе сблъсквал по време на горещите спорове в Серебряни Бор във връзка с близостта до генералната линия на партията. Млада, рижа и независимо от гъсто обсипалите я лунички, нелишена от привлекателност жена. Безкрайно странната комбинация на облеклото й — модерна преди двайсетина години шапка, военна гимнастьорка, препасана с командирски колан, дълга пола на декламаторка, кирзови ботуши — дори създаваше определен стил.
