Кирил нищо не можеше да направи, беше сконфузен и нямаше никаква представа. Тя започна да измъква онова, което напълно го потресе — две големи като бели птици гърди. Откъде се взеха? Продължавайки да се усмихва, изцяло пое инициативата в свои ръце.
След като свършиха „лекото полово отклонение“, лежаха един до друг и гледаха през дупките на покрива, където все по-мътно тъмнееше лошото време. Замаян от потока нови за него емоции, Кирил прошепна:
— Ти… ти… ти си удивителна, Розенблюм… просто си чудо…
Цецилия седна, изкашля се като стара пушачка, белите птици неуместно се разклатиха, сякаш във вода под внезапния порив на вятъра, духна в мундщука на една цигара и попита насмешливо:
— Как така, другарю Градов, сте се изхитрили да запазите девствеността си до двадесет и осем години? — наведе се и зацелува Кирил с неочаквана нежност. — Е, добре дошъл в света на възрастните, професорски сине!
Изведнъж забеляза, че Кирил е зарязал любовната игра и с тревога се взира в нещо зад рамото й. Огледа се и тя и видя нечии очи, наблюдаващи ги от ъгъла, иззад натрупаните боклуци. И двамата скочиха.
— Кой се крие там? Излизай! — извика Кирил.
Очите изчезнаха. Той се втурна към ъгъла, разхвърля прогнилите бъчви и захвърлените хамути и измъкна от укритието му момченце на седем-осем години, вонящо и крайно изтощено. То се опитваше да се освободи, да се защити, замахваше, но силите му стигаха единствено да свие юмручетата си. Опита се и да хапе, но зъбите му оставиха върху ръцете на Кирил само слаби вдлъбнатини. Тези жалки опити да защити безпомощното си тяло пронизваха Кирил с остра, почти непоносима жалост.
— Келеш, защо надничаше?! — започна той страшно, но веднага млъкна и спря да дърпа момчето, а само го придържаше. — Какво правиш тук, момче? Как се казваш? Кои са родителите ти?
То отваряше уста, сякаш да закрещи, но викът му звучеше като шепот.
— Пусни ме! Кръвопийци, безбожници, мъчители! Поне ми дайте да умра! Не искам в Казахстан!
Накрая изгуби съзнание в ръцете на Кирил.
Когато той с момчето на ръце и мъкнещата се след тях Цецилия се появиха на главната улица на селото, операцията по товаренето на „социално чуждите елементи“ в камионите вече почти беше приключила. Червеноармейците като жътвари в края на добър работен ден почиваха до един плет, подхвърляха си шегички, деляха си тютюна. И Петя Птахин бе доволен: бе проверил списъците, всичко съвпадаше. Само дето несъзнателните женоря се държаха некоректно. Макариевна например заплашваше от камиона с юмрук и крещеше, че е антихрист.
— Не дрънкай, Макариевна! — добродушно й се скара Птахин. — Щом не е имало Христос, значи няма и антихрист.
— Чуваш ли, Градов? — разсмя се Цецилия. — Птахин се е разходил из Достоевски!
Комсомолецът се обърна, видя Кирил с момчето на ръце и щастливо ахна:
— Ама че сполука! Къде го хванахте, другарю Градов?
— Кой е? — попита Кирил.
— Че кой, ако не Митка Сапунов, кулашкото му семе! Мятайте го направо в камиона, другарю Градов. Наблъскано е до козирката, ама все някак ще натикаме един малчуган. Сърце да е широко, нали, жени?
— Къде са родителите му? — попита Кирил.
— Нали всички изгоряха! Видяхте пепелището, другарю Градов. Фьодор, бащата на Митка, отдавна беше казал, че по-добре всичко свое да изгори ведно със себе си и семейството си, отколкото да върви в колхоза. Точно другарите трябваше да дойдат за него с ордер, когато извърши вредителството. Чакайте да ви помогна, другарю Градов. Да напъхам Митка.
— Долу ръцете! — с неочаквана и за себе си заплаха в гласа си каза Кирил. — Забрави за това момче, Птахин. То ще дойде в Москва с мен и с другарката Розенблюм!
Комсомолецът пребледня от този обрат на нещата, нелепо се засуети, измъкна изпод колана си папчицата с връзки.
— Ама как тъй, другарю Градов? Тук са най-новите инструкции, а според тях всички кулашки елементи трябва да бъдат махнати оттук, без оглед на възрастта! Отиват в Казахстан за по-полезен живот! Май говорите нещо срещу инструкциите, другарю Градов. Не мога да разреша своеволия! Ще се наложи да сиг- на-лизирам!
Огледа се за командира на отряда, но той не се виждаше наблизо, а се страхуваше да хукне да го търси — да не би другарят Градов да се изпари с кулашкото семе. Кирил също бе обзет от известна паника. Неясно защо не можеше и да си представи, че ще се раздели с телцето, което висеше в ръцете му, слабо стенеше и скимтеше в полузабрава. Но ако в следващата секунда се появеше командирът на отряда, всичко щеше да бъде свършено.
Неочаквано се включи Цецилия, хвана комсомолския водач подръка, отведе го настрани, притискайки лакътя и китката му, облъхна го с женската си топлина.
— Другарю Птахин, някога хрумвало ли ти е, че не винаги може да си прав в своята интерпретация на класовата политика на партията? Нима никога не си страдал от недостатъчно образование? Мога да ти заема някои произведения на нашите велики теоретици. — От издутата си чанта измъкна няколко брошури и започна да ги напъхва зад колана му. — Тук са Зиновиев, Калинин, Бухарин, Йосиф Висарионович Сталин… Вземи ги, другарю Птахин, и се учи. Да се учим, да се учим и пак да се учим, както е завещал Владимир Илич!
Слисаният, благоговеещ Птахин се държеше за колана. Цецилия най-после го освободи от партийната си полупрегръдка и ласкаво го подбутна — хайде върви, учи се! В това време Кирил се отдалечаваше с Митя на ръце. Цецилия с широка партийна крачка пое след него.
След десетина минути покрай тях, ръмжейки, мина пропадащата в дупките и разплискваща локвите армейска колона. От камионите се носеха ридания и виене, които почти не се отличаваха от кравешко мучене.
Единадесета глава
Тенис, хирургия и отбранителни мероприятия
Есента на хиляда деветстотин и тридесета година не бързаше. Понякога сутрин осезаемо миришеше на сняг като че ли от небесата дори започваха да долитат едва забележими бели молци, но внезапно, сякаш по поръчка за нашето повествование, циганското лято се връщаше и в съмнителната му синева Серебряни Бор се възправяше като най-пищния, в най-ярката гама дворец на природата.
В такова утро от портата на градовската градина излязоха Никита — както винаги в пълна униформа и с чанта, която се появяваше в ръцете му всеки път, когато пътуваше до Народния комисариат, Вероника с костюм за тенис и с ракета подмишница, както и четиригодишният им син Борис Четвърти с моряшка фланелка, но със сабя през рамо.
— Моля те, запомни, Никита! — с капризен, сърдит тон, тоест сериозно, говореше Вероника. — По никакъв повод не се каня да се връщам в Белорусия! Стига ми! Все пак съм коренячка московчанка! Не изпитвам ни най-малко желание да погубвам младостта си в гори галилейски! Най-после трябва да кажеш в Народния комисариат, че желаеш да те преместят в Москва! Статиите ти се публикуват в списания, смятат те за теоретик! В края на краищата събери мъжество!
Никита нервничеше, поглеждаше часовника си.
— Добре, добре, успокой се, моля те. Сигурен съм, че оставаме в Москва. Уборевич недвусмислено ми каза, че ме вижда в Главния щаб. Почти съм сигурен, че… тоест искам да кажа…
Иззад ъгъла се показа колата на Народния комисариат на отбраната. Борис Четвърти бе обхванат от противоречиви чувства — да изтича ли към автомобила или да остане при майка си. Победи рицарството.
— Мама е права — каза той на баща си. — Тук е по-добре. Аз също искам да живея тук с Питагор.
— Нима не го разбирам — виновно мънкаше командирът. — Семейството може да ми вярва, че и аз самият го желая…
Най-после Вероника се усмихна.
— Абсолютно съм сигурен — поободри се командирът. — Почти абсолютно съм сигурен, че ще ме
