— Да ти кажа ли честно, Ладо? Ти си единственият комунист Голяма клечка, който някога ми е харесвал. Днес ще пируваме в твоя чест!
Канеха се да напуснат аптеката, за да се подготвят както трябва за пира, когато вътре нахлу възрастна жена. Тя се задъхваше, протягаше ръце, ридаеше и зовеше за помощ:
— Спасете ни, добри хора, благородни Галактионе, спаси ни!
— Какво се е случило, уважаема Манан? — хвърли се към нея фармацевтът. Тутакси забрави всичко друго на света, включително и госта си.
„Голям човек — помисли си Кахабидзе. — Не познавам друг, който с такова желание би се втурнал да помага. Във всеки случай при нас, в партията, такива няма.“
— Вай, вай, вай — нареждаше Манан, — мъжът ми, верният ми Авесалом умира! Вай, сигурно вече е умрял, докато тичах при теб, благородни Галактионе, наша единствена надежда в тези тежки времена, гений наш. Бог да те благослови — теб и всичките ти предци, и всичките ти потомци, и всичките ти роднини навеки!
Галактион с удивителна пъргавина за величественото му телосложение изтича в склада, измъкна две кислородни възглавници и се устреми към изхода. Ладо Кахабидзе го последва. Манан се сепна и също затича.
Цялата гърбава уличка, по която тичаха нагоре, и пресечките й участваха в събитието. Хората се бяха надвесили от прозорците и балконите и гледаха как тичат двама солидни мъже. Двете издути кислородни възглавници ги правеха да изглеждат като крадци, но хората знаеха за какво става въпрос, а и Манан внасяше яснота, продължавайки на бегом да хвали „целия род Гудиашвили — и аптекарите, и художниците“ и да нарежда за своя „незабравим Авесалом“. Галактион, без да спира, обясни на приятеля си:
— Никой в града няма кислородни възглавници освен Гудиашвили! Всички непрекъснато имат временни трудности с камфоровия монобромат, освен Гудиашвили!
От прозорците и балконите след тях се носеше:
— Боже, благослови благородния Галактион, нашия аптекар! Боже, благослови кислородните му възглавници!
„Дори и на Ленин не му се е присънвало такова нещо“ — мислеше, задъхвайки се, Ладо Кахабидзе.
Когато най-сетне дотичаха, видяха пред дома му дебелака Авесалом да седи под клоните на смокинята и спокойно да играе табла със съседа си. При появата на запъхтелите се Галактион и Ладо, съпроводени от нареждащата Манан, дебелакът скочи на крака, дори подскочи, и започна да се бие в гърдите.
— Извинете, че не умрях! — викаше той. — Извинете великодушно! Галактионе, скъпи, самата мисъл за твоите кислородни възглавници ме спаси! Боже, кого виждам заедно с нашия вълшебник аптекар! Кълна се в пророк Илия, че никога в дома ми не са идвали по-славни гости! Гаге-марджос46, батоно Ладо! Всички се радваме, че си се върнал. Добре дошъл във вечния дом на нашата Картли47! Манан, няма да пуснем тези господа, докато не си отчупят от нашия хляб! На масата, на масата, господа!
Както виждаме, не само Галактион се отличаваше с умението да произнася ренесансови монолози. Не се наложи Манан да бъде подканяна. Тя забърза към голямата маса, която вече стотина години стоеше в този двор под чинара. Многобройни съседки тичаха на помощ, всяка носеше какви ли не яденета. Масата бързо се отрупа с купища плодове и зеленчуци, паници с лобио, пушени пилета, сирена, подправки, глинени делви с домашно вино. Появиха се съседите — хлебари, бръснари, пощальони… „Добър знак — си мислеше Кахабидзе, — още първата вечер в Тифлис съм с народа и май дори ще ме изберат за тамада!“
Така и стана, избраха го за почетен тамада. Изправи се, държейки в ръка рог с вино.
— Скъпи приятели, няколко години отдадох на социалистическото строителство в Урал. През студените буреносни нощи мечтаех за нашата щедра родина. И ето, че партията ме изпрати на отговорен пост пак в нашата република. Пия за нашата Картли, за републиката, в която няма да има кражби и подкупи, където ще процъфтява истинският ленински стил на работа, другари!
— Стил на работа — важно закимаха хлебарите и пощаджиите.
— Стил на работа ли? — повдигна учуден вежди бръснарят.
„Как можа при тях да попадне човек като моя Ладо“ — въздъхна тайничко Галактион.
— Нека Грузия да бъде истинска витрина на социализма в нашия велик СССР! — завърши речта си Кахабидзе.
С приветствени подвиквания хлебарите, бръснарите и пощальоните вдигнаха роговете си и ги пресушиха. Не без лека саркастична насмешка пресуши своя и Галактион.
— Пия за изобилие от беладона и за много ипекакуана! — каза той.
— За вашите кислородни възглавници, скъпи! — прошепна Авесалом.
В Тифлис имаше няколко кръстовища, където ти се струва, че си в Париж. От едната страна виждаме, да речем, фасади на сгради в стил края на века или арт деко, а от другата — вита лята чугунена решетка, ограда на парк.
Нощ. Пустота. Големият черен автомобил с три сребърни рога на калника, който стоеше до решетката на парка, сякаш така и трябва, само засилваше това миражно усещане. А и пътникът, който случайно можеше да се види през спуснатото стъкло, също не приличаше много на труженик на петилетката: още млад, пооплешивял, изнежен и със странен поглед, проблясващ през пенснето върху месестия му нос. „Като някакъв капиталист — щеше да си помисли случаен минувач и в същия миг щеше тихичко да възкликне: — Та това е Лаврентий Берия, всесилният чекист!“ — и моментално парижкият мираж щеше да се разсее.
От една странична уличка със стремителна крачка излезе Нугзар и се насочи към пакарда. От прозореца Берия му подаде ръка с дланта нагоре. Нугзар се приближи, плесна я с длан, наведе се и прошепна направо в носа на по-големия си приятел:
— Той пристигна, Лаврентий. Видях го и го прегръщах в дома на чичо ми.
— Влизай, да тръгваме — подкани го Берия.
Нугзар се пъхна в колата. Двигателят на пакарда изрева и колата потегли.
Просякът на ъгъла уплашено се прекръсти.
На склона на хълма на цар Давид се извисяваше голяма бяла сграда с лице към града. Жителите от околността вече бяха забравили, че преди революцията тя беше собственост на търговеца на чай и кафе Лионозов, но знаеха, че не бива да се приближават до нея. Точно натам се насочи пакардът.
Официално сградата бе на разположение на Съвета на народните комисари за посрещане на гости, но всъщност в нея изцяло се разпореждаше ГПУ.
Когато пристигнаха, няколко черни автомобила вече стояха пред входа. Цивилни чекисти охраняваха под прозорците и покрай стените. Смуглият им вид напомняше нещо италианско — или мафията се беше събрала, или черноризци в зората на фашизма.
Тук вече Нугзар не можеше да се държи като с равен с Лаврентий Павлович и затова вървеше малко по-назад от него, не като по-млад приятел, а като помощник.
Старшият охранител се изпъна пред Берия. Той вдигна ръка до слепоочието си:
— Здравейте, другари! Всичко наред ли е?
— Всичко е наред, другарю Берия!
Вътре приликата със сицилианската мафия се засилваше още повече. Около дузина снажни мрачни мъже — кой полувоенен, кой изтупан в костюм с жилетка — се настаняваха около масата. На реверите на саката си някои имаха депутатски или вциковски значки, което говореше за принадлежността им към партийния елит и никак не намаляваше италианските реминисценции.
Мълчаливите охранители поднесоха на масата вино и мезета, след което напуснаха. Участниците в срещата вдигнаха чаши: „За нашата дружба!“ Сдържани усмивки преминаха по лицата им. Берия започна:
— Събрали сме се, другари, да поговорим за Ладо Кахабидзе, който току-що се завърна в Грузия, за да стане председател на Централната контролна комисия. Какъв е, действително ли е добър човек или само се преструва? Нестор, Серго, Арчил, вие познавате Ладо от деветстотин и пета година, сигурни ли сте, че е наш приятел, че е добър другар? Вахтанг, Гиви, Вано, Мурман, Резо, Борис, Захар, а и ти също, Нугзар, не се притеснявай, драги, хайде да поговорим като партийци!
