— Едва след колективизацията ли? Може би след индустриализацията? След приключването на петилетката ли, Кирюха?
Почти едновременно прозвучаха свирката на локомотива, биенето на камбаната и отчаяният вик на кондуктора: „Граждани заминаващи, граждани изпращачи, влакът тръгва!“ Хората се хвърлиха кой във вагона, кой навън и така се осъществи последният сблъсък. Кирил потъна в тълпата.
Десетина минути след тази тревога влакът все още си беше на мястото. Кирил стоеше, притиснат към мръсния прозорец от три страни — от селски торби, шперплатови куфари с катинари, кошници с купени в столицата бакалски стоки — остро миришещи кубове сапун за пране, трилитрови бутилки с растително масло, надигащи се от синята си опаковка глави на буци рафинирана захар. Кирил нямаше възможност особено да си мърда ръцете и само с мимика и с брадичката си подаваше съответните сигнали на брат си — върви, защо стоиш тук, но той не си тръгваше, чакаше и се усмихваше, със стройна фигура и горда осанка, да не говорим за униформата му, рязко отличаваща се сред жалката тълпа на петилетката.
„Каква ти безидейност, какъв ти «възприет от военните» цинизъм — помисли си Кирил, — той е същият офицер, какъвто би бил в Англия или Франция, или… естествено, в царската армия, в бялата руска армия. Как не съм могъл да го забележа по-рано? Независимо от всичките му отличителни знаци, Никита просто е руски офицер…“
Влакът най-после тръгна, останаха назад Никита и перонът, гарата с портрета на Сталин, лозунга и острия й връх потънаха в тъмнината.
Минаха най-малко шестнадесет, дори по-скоро двадесет часа и влакът стигна до някаква спирка, на която имаше само будка на стрелочника, а на стотина метра от нея — жалката му барака. Измъченият от пътуването Кирил скочи, почти се изсипа с куфара си от вагона. Блажено вдъхна студения есенен въздух на пустите руски пространства, свали шапката си и подложи лице на вятъра. Влакът тутакси пое по-нататък, към областния център Тамбов, към града, славил се някога с баловете в Дворянското събрание. От пространството, тоест от полегатите хълмове с преметнати върху тях тъмни шнурчета на горичките, се отдели селски младеж на не повече от двадесет години, с червена звездичка на фуражката. Вдигна ръка към козирката си.
— Другарят Градов? Здрасти! Аз лично съм Пьотър Никанорич Птахин — секретар на комсомолската ядка в Горелово. Възложено ми е да ви трас-пор-ти-рам.
Като всички „новоиздигнати“ Петя Птахин обичаше новите чужди думи. Нямаше нищо чудно — цялата сегашна руска идеология беше шпикована с чуждестранни чесънчета. „Пролетариатът експроприира експроприаторите“ — мислеха, че Петя Птахин няма да може да го изговори, но нищо подобно, чудесно се справяше.
На половината път между спирката и бараката на стрелочника до кладенеца беше завързан транспортът — кранта, впрегната в талига. За по-удобно пътуване в нея щедро бе нахвърляна слама.
— Дълго ли се пътува до Горелово? — попита Кирил.
Странно чувство неочаквано го стисна като в менгеме.
Гледайки простоватата физиономия на Птахин, талигата, голите полета с рядко мяркащи се черни птици, той сякаш почувства близост с тази участ като че ли в нея имаше и негов собствен корен, но веднага се прибавяше и нещо друго, мъчително — приличаше на беизходен укор и срам от невъзможността да преодолее тази участ, та било дори и затова че тя е място на негова невероятно далечна любов, сякаш немислима без нея.
Петя Птахин весело отвързваше коня.
— Пътят, другарю Градов, е едното нищо, три часа и малко отгоре, тъй че охотно ще ви от-ра-пор-ту- вам за нашата колективизация. Имаме а-а-грамадни постижения, другарю Градов!
Сумракът се сгъстяваше и в селото влязоха при почти пълна тъмнина. Все пак още се различаваха селските къщурки от двете страни на неравния път. Някъде мъждукаха кандила, свещички, докато неочаквано сред тези жалки източници на светлина се появи един мощен и горещ — нажежено до бяло пепелище, розов дим, още живи, танцуващи около рухналите мертеци огнени езичета. Мрачна тревога обхвана Кирил. „Ето ти го Горелово…“ — измърмори той. — „Горелово, Неелово, Неурожайно също…“43
Петя Птахин с изключителен интерес гледаше пожарището и оживено коментираше:
— Пък туй, другарю Градов, днеска на обяд Федка Сапунов, кулашката гадина, цялото си място запали, голя-я-мо стопанство, за да не ходи в колхоза. Затрил всичките си роднини и добитъка си, а и той се отправил при своя бог, само че ще иде в казана на дяволите, антоновецът му неден!
Явно пожарището у Сапунови беше главното събитие в селото. Няколко фигури още се мяркаха в заревото, чуваха се как нареждат жени. Птахин спря коня недалеч, гледаше тлеещите греди и пробягващите тук-там огнени змийчета, мърморейки почти безсмислено: „Голя-я-мо стопанство, голя-я-мо стопанство.“
По това как трепереха устните му и как бършеше чело с шапката си на Кирил му стана ясно, че с гибелта на Сапунови си отива и миналият живот на този загубен комсомолец.
Девета глава
Кислородните възглавници
От разрушаващата се средноруска житна цивилизация правим скок в средиземноморската, маслинена, сливова, гроздова цивилизация, която все още с упорство, „достойно за по-добро приложение“, както биха казали в Института за червена професура, се съпротивяваше на неумолимо настъпващите строго купонни времена.
Вземете гърбавите улички на стария Тифлис. Тук дори не може и да ви хрумне, че тече първата петилетка. Както преди сто, както преди двеста години, така и сега чаткат подковите на конете, впрегнати в кабриолети. От засенчените балкони и галерии си подвикват домакини. Ако кажем „гърлено си говорят“, значи да платим дан на шаблона, но на грузинците наистина звукът се ражда в гръкляна, а не в акустичната кухина и оттам, от гръкляна, бурно избива нагоре, сякаш струя на фонтан, и винаги среща сребърно грахче при полета си — препятствието, за чието преодоляване помага характерният жест с ръка. Също както в старите времена, в ранна есен над оградите наднича гъстият листак, сред който провисват налети круши и праскови. Също както преди, тоест преди „катастрофата“, преди щастливото присъединяване към болшевишка Русия (според израза на някои несъзнателни фармацевти), две матови кълба красят входа на аптеката на малкия площад, а зад големия й прозорец, както винаги, се мярка вуйчо Галактион Гудиашвили, облечен с бяла колосана престилка, любезно разговаряйки с клиентите си, главно грузинки с тъмни наметала. Настина табелата „Аптека Гудиашвили“ над входа е замазана небрежно (какво ли можете да очаквате от новата власт, ако не грубост и небрежност), но чудесно се разпознава. Във всеки случай хората имат предвид точно нея, а не накриво окачения шперплат с надпис „Аптека № 18 на Госздраваптупра“44. Новите чудовища на съветските думи — Воркутлес, Грузпишмаш, Осоавиахим.
— Спри при аптеката на Гудиашвили, драги!
— Слушам, батоно45.
Човекът изпълни нареждането. Пътникът Ладо Кахабидзе, набит мъж, прехвърлил петдесетте, с кавказка блуза, стегната с набор на кръста, с наслада се огледа наоколо. Няколко години беше прекарал на Север, изпълнявайки отговорна задача на партията, сега се прибираше и с удоволствие се оглеждаше. „В Тифлис почти нищо не се е променило“ — каза си той и веднага сподави следващата мисъл, която би могла да звучи така: „Все още нищо не сме разрушили тук“, ако навреме не бе го направил и не бе помислил за втори път с удоволствие: „В Тифлис почти нищо не се е променило“. И веднага отново сподави неизбежно възникващата втора мисъл.
С учудваща за възрастта му лекота Кахабидзе скочи от колата и влезе в аптеката. Коларят, който както и всички тифлиски колари, не страдаше от липса на любопитство, успя да забележи през прозореца, че пристигането на важния пътник радостно изуми и възхити чичо Галактион. Той отметна капака на щанда, така че клиентите дори се поуплашиха, и изтича срещу него с разтворени ръце. Клиентите засияха.
Между другото пристигането на Кахабидзе беше внимателно наблюдавано от втория етаж на аптечната
