Ново поражение на Сун Чуанфан.
Побой над фейлетонист в Одеса.
„Сухата Америка“, карикатура: от книгата със закони се лее струя домашна водка.
Гвоздеи. Тапи. Триони. Бельо.
Тезиси на др. А. И. Риков за XIV партийна конференция „За стопанското положение в страната и задачите на партията“.
Петдесетгодишнина от смъртта на Михаил Бакунин. Залата на Московския държавен университет е препълнена. Оратори: ректорът на университета А. Я. Вишински, народният комисар на просветата А. В. Луначарски… „Ние не се отричаме от своите предшественици!“
Академик П. П. Лазарев: „Гениалните изследвания на Лобачевски доказаха съществуването на нови видове пространства, различни по свойствата си от тези, в които живеем…“
Поема от Л. Овалов „Стоманеният пропагандист“. Посвещава се на Алексей Иванович Риков.
Михаил Колцов. Изкуството или партията? Много въпроси възникват в Москва за учещия в работнически факултет с излъскан отзад панталон. Ето неговия актив: 23 рубли стипендия, кюфтета с каша от елда, вяра в световната революция, гореща вода в общежитието, три фунта сланина от пастрока му, случайни билети за нещо си.
Ето и пасива му: учебно натоварване, партийно натоварване, профсъюзно натоварване, авиахимовско натоварване, измъчващи ослепителни витрини, неплатени членски вносове, измръзване на краката през съглашенските ботуши.
Др. Н. Поморски за Ню Йорк: „… За наше учудване вътрешността на Статуята на свободата се оказа куха… В центъра на Ню Йорк се усеща изключителна бензинова воня… Ню Йорк с неговите най-високи небостъргачи (до 58 етажа!) предизвиква в душата ти огромна злоба… Работническата революция трябва да ликвидира този уродлив град…“
„Съюзът на работниците и науката, слели се ведно, ще смачка в железните си обятия всички препятствия по пътя към прогреса!“ Ласал.
„… Духът на Ленин витае над сухите колонки с цифри!“ Л. Троцки.
Михаил Колцов: „Не може да става и дума за връщане на търговията ни към омръзналите ни релси на капитализма… държавата не може да допусне анархия на пазарния оборот, «свободна игра на цените»… нищо позорно няма в това съответните органи да призоват този-онзи към ред…“
Младият княз Андрей, погрешно наречен от сегашните му родители Питагор, в обичайното си великолепно настроение тичаше сред боровете, лаеше по гаргите, гонеше катеричките. Отдалеч видът му беше страшен: широки черни гърди, черна козина по дългия гръб, мощни светлосиви лапи, големи щръкнали уши, муцуна, пълна с дивно блестящо оръжие. Катеричките трябваше до смърт да се страхуват от тази налитаща буря, да бягат надалеч, да се мятат по стволовете на боровете и да летят до най-горните клончета. Те го правеха, но май не се страхуваха. Трябва да се признае, че излитаха не до най-горните, а до най-долните клончета и оттам гледаха княз Андрей. Понякога му се струваше, че просто си играят с него.
„Какво ще правя, ако настигна някоя от тях? — мислеше си понякога той. — Не бива да я хващам със зъби, може да пострада кожичката на невинната твар. Какво да се прави — въздишаше, седнал под някой бор, — бягам твърде бързо, всъщност нищо не ми струва да ги настигна.“
Веднъж дори не му се наложи да ги настига. Стремително носещата се пред него катеричка неочаквано спря и го погледна с очите на онази чухонка41, която бе срещнал на полето край Дерпт по времето на първия Ливонски поход42. И както тогава бе спрял коня, така сега седна на задните си лапи. Заля го вълна от любовна жажда, радостна плахост и младо ликуване. Катеричката го гледаше без страх, както онази девойка с ленена рокля гледаше блестящия руски витяз. После животинското начало задейства в нея някаква пружина и тя мигновено се стрелна до недостъпния връх на бора.
Княз Андрей беше сигурен, че това беше същата девойка, както и че той, тригодишната немска овчарка Питагор Градов, някога е минавал през тази земя в образа на руски княз. Ето че сега някъде скачаше по клонките с другарките си, съвкупяваше се със самеца си и понякога го поглеждаше с уж безсмислените си очи. Едва ли й е ясно коя е била тогава и кога се е случило, също както и той между впрочем не съвсем отчетливо осъзнава понятията „княз“, „Русия“, „цар Иван“… Разбира се, княз Андрей не си знаеше името, може би, защото беше прекалено млад. Обичаше, когато по-големите погрешно го наричаха Питагор, а още повече — Питочка, което му се струваше, че изцяло премахва грешката.
Обичаше цялото си семейство: мама Мери, татко Бо и чичо Льо, втората майка Агафя и втория чичо Слабопетуховски (всеки път, когато произнасяха това име, му се искаше със смях да го повтори), по- големите си братя Никита и Кирил, сестра си Вероника, неотдавна донесла вкъщи хубавото кученце Бориска Четвърти, и, разбира се, най-много сестричката Нинка, която за съжаление малко си играеше с него.
Всичко, което му напомняше за миналото, се появяваше пред него само като ярки изблици на щастие: широките хоризонти преди последното настъпление срещу Казан или блестящата маса вода, когато за пръв път неговата конна дружина си проби път до Балтика, моментите на утоляване на глад или жажда, срещите с женски хора и този жест на пускане платното на входа на шатрата, погледът на приятел, още непревърнал се в изверг…
На мястото, където изведнъж изплуваше погледът на приятел, „още непревърнал се…“, княз Андрей тихо ръмжеше, тръскаше уши, за да прогони останалото, и започваше да тича около боровете или мебелите, отново завладян от радостните изблици на сегашното и тогавашното.
Една сутрин Сава, който желаеше да влезе в семейството на княз Андрей, докара Нинка с кола и я свали от нея на ръце, като казваше, че не бива да остава в болницата. Майката закрещя страшно: „Какво се е случило?!“ Занесоха Нина горе в нейната стая. Княз Андрей успя да се промъкне пред всички и да се просне под леглото. Категорично отказа да излезе оттам и дори леко заръмжа, когато втората майка се бе опитала да го хване за нашийника. Тогава бащата каза: „Оставете го“.
Изведнъж пред него се появиха мрак и пожарище, бойно поле след поражение, сенки на мародери, черни парцали на неживот, излитащи като гарги над непоносимата миризма на злодеянието. Усещаше, че тези парцали стават все по-гъсти над любимата сестра, а значи и над него. Оттам, от предишното, започна да се надига ужасното: хоризонтите изчезнаха, светът се сви в клетка, в затвор, в каменни кладенци, оттам измъкваха, но не за спасение, а за най-страшни мъки, и застиналото лице на изверга, на бившия приятел, на цар Иван.
Княз Андрей не знаеше колко време беше минало, а и не си задаваше такъв въпрос. Стараеше се да не скимти, макар че единствено това би му помогнало. Неочаквано ръката на Нина падна от леглото и увисна точно пред носа му. Докосна я с него — беше студена дори за вечно студения му нос. Започна горещо да я ближе с вечно горещия си и дълъг, сякаш поток от вулканична лава език. Изведнъж ръката се вдигна и го хвана едновременно за двете уши. „Питочка, мили“ — прошепна гласът на сестра му.
Парцалите на неживота се разхвърчаха като изплашени от крилат конник. Кучето танцуваше под луната
