случваше посред бял ден със свещеното тяло на революцията. Трябваше незабавно да бяга. Нямаше право да се подлага на риск.
В следващата секунда Охотников успя да отхвърли двама охранители. Подскочи към Сталин и с всичка сила го удари с юмрук по главата. Ботушите на вожда се плъзнаха в различни посоки сред конячната локва, той падна в ъгъла, в ума му се мярна: „Край на революцията!“, и загуби съзнание. Осетинецът успя отзад да прободе рамото на Охотников с кинжала си. Пръсна кръв.
— Хванете ги живи! — викаше колкото му глас държи Енукидзе.
Сталин лежеше в ъгъла в нелепа поза, наоколо бяха разхвърляни изпопадалите от масата ястия. Охотников притискаше раната с дясната си ръка, гърбът му отляво целият беше в кръв, сега държеше револвера в лявата си ръка. В суматохата изобщо не можеше да се прицели в Сталин. Нещо не позволяваше на червения герой главорез да стреля по тези, които нямаха нищо общо.
След още няколко секунди командирите с пистолети в ръце успяха да се напъхат в тунела и да побягнат. Зад Кремълската стена ги чакаха два мотоциклета.
— Избягаха мерзавците! Йосиф, как си? — съчувствено се наведе Риков.
Сталин седеше намръщен, сякаш случайно беше глътнал оцет. Разкопча се, за да оправи събралия се на корема му шинел.
— Далеч няма да стигнат — измърмори той.
Междувременно манифестацията продължаваше. „Ние сме червена кавалерия и за нас разказвачи чудни приказки разказват“ — пееха момичета със забрадки. Колоната, сред която се беше замаскирала групата на Албов, влизаше на Червения площад, демонстрирайки всичко, което се полагаше: огромен ковчег на „руския капитализъм“, хидрата на контрареволюцията с глава на Чембърлейн, макет на бъдещия „Днепрогес“. След фасадата на Горния пазар колоната се разделяше на две покрай паметника на Минин и Пожарски. Точно на това място Албов изтича от редицата, замахна широко и хвърли на паважа портрета на Сталин. Мустакатата физиономия се плъзна по мократа настилка към веригата от червеноармейци, построени пред Мавзолея.
— Време е, другари! — закрещя Албов към своите. Троцкистите хвърляха официалните плакати и издигнаха над главите си скрития до този момент транспарант „Долу термидорците!“. Огромно платнище със същият лозунг се спускаше от прозорците на Горния пазар право пред правителствените трибуни и почетните гости: „Долу термидорците!“.
„Долу! Долу!“ — скандираха младежите. Нина ту размахваше ръце, ту се впиваше в рамото на Семьон. „Долу! Долу!“ — студени вълни на възторг я заливаха и възпламеняваха. В такава минута човек можеше да тича срещу картечници, да загине, да се изпари! „Долу!“
Властите незабавно започнаха да вземат мерки. Рота пехотинци тичаше през площада, сваляйки винтовките и махайки щиковете. Заповедта беше да се бие с прикладите, без да се жали никой. В тила на колоната се вряза кавалерийски ескадрон. Честните трудещи се разделяха, сочейки на конниците: „Не сме ние, братлета, ей там са, чифутите им с чифути!“ Размахваха юмруци след тях, изразяваха гняв: „Бий гадовете!“ Но задачата на конницата не беше да бие, а да изтласка групата от площада в задната част на Горния пазар. Надувайки свирки и създавайки дива паника, от всички страни притичваха милиционери: „Дръжте предателите!“
Хванали се за ръце, хората от групата на Албов защитаваха транспаранта си, докато яките коне и стоварваните върху лицата им приклади не го натикаха под тъмната арка на един вход. „Свършихме си работата! Разпръсвайте се!“ — дочу се отнякъде гласът на ръководителя.
Но, уви, вече нямаше къде да се разпръснат. След няколко минути групата се оказа в тясната уличка „Ветошний“, отделена от Червения площад с масивната сграда на пазара. Тук започна истинският побой. Милицията и червеноармейците работеха с палки, приклади и саби в ножниците им. Мяркаха се окървавени, обезобразени лица. „Фашисти! Убийци!“ — неистово крещяха троцкистите. Събаряха ги и ги влачеха към затворническите фургони. Някои все още се опитваха да избягат, да се смесят с тълпата зяпачи. Разпознаваха ги, измъкваха ги и ги биеха. Настана същинска лудница.
Двама червеноармейци, смеейки се високо, влачеха Нина Градова. Единият я беше хванал отзад, а другият късаше копчетата на палтото й.
— Ей сега, кучко, ще те оправим! Коля, замъкни я зад буретата! Там ще я оправим!
Раздирайки гърлото си от викове „Семьон! Семьон!“, тя се опитваше да се освободи от убийствено вонящите типове. Налетя вълна от виещи хора и конници, разкъсаха кордона и изтласкаха Нина към вратата на някакво магазинче за бои. Вратата се открехна и мазна муцуна се показа от тъмнината.
— Вмъквай се, госпожице, спасявай се!
Тя ужасена се отдръпна, пак закрещя: „Семьон! Семьон!“ — и изведнъж го видя.
Сред цялото това мрачно побоище инструкторът от Осоавиахим беше светъл, дори лъчист. Пушейки, стоеше на високата входна площадка на Горния пазар и сочеше на хората от ГПУ кого от тълпата да прибират. Невярвайки на очите си, Нина се запромъква по стената към площадката. „Семьон!“ — викна още веднъж, този път той я чу, усмихна се, протегна ръка и през воплите до нея достигна: „Играта приключи, Нина Борисовна! Качвай се тук!“ Тя видя как един чекист в този момент побутна Семьон и въпросително показа някого във вълнуващата се тълпа: „Този ли?“ — и как Семьон бързо закима: „Този, този“.
— Доносник! — истерично закрещя Нина. — Семьон, ти си доносник!
Тълпата още веднъж я завъртя и я отнесе настрана. Тя се огледа и успя да забележи, че Семьон сочи и нея на чекистите: приберете и тази. В следващия момент някакъв конник перна главата й с дървената част на парадната си пика. Нина изгуби съзнание и се свлече под краката на тълпата.
Сражението приключи. Милицията натикваше пребитите троцкисти във фургоните. Мутресто и с голям задник ченге мъкнеше безчувствената Нина към улица „Николска“. Най-неочаквано на ъгъла улична паплач, просяци и продавачки на закуски заобиколиха блюстителя на реда.
— Виж, виж, народе, убили са момичето, изверги! Бандити, мошеници, кръвопийци, да пречукат такава красива ученичка!
Ченгето объркано се озърташе:
— Какво, какво?! Жива е! Арестувана е, и тя е троцкистка!
Някаква продавачка метна твърда пирожка по него, полетя непродадена стока, жени и просяци се развикаха:
— Ти си троцкист! Безсрамна муцуна! Не те ли е страх от Бога! Ще те съдят!
Ченгето плю, пусна Нина и се измъкна от тълпата декласирани елементи. Жените я вдигнаха, видяха, че наистина е жива, избърсаха с кърпа отеклото й наранено лице и за да я прикрият от милицията, я поведоха навътре по „Николска“, където стояха в готовност няколко коли на „Бърза помощ“. От една от тях изскочи рус доктор с дълги ръце и крака, ахна, олюля се и едва не се гътна и той.
— Нина! — крещеше той. — Нина!
Всичко си дойде на мястото: битката в Китай-город и Сава Китайгородски с пребитата принцеса на ръце.
В колата Сава сложи Нина на носилка, направи й инжекция с морфин, избърса лицето й с марля, почисти с йод порязванията и охлузванията, бинтова лошо ударената й китка. По пътя към Шереметиевската болница Нина ту потъваше, ту идваше на себе си, тихичко стенеше, макар и да не усещаше болка заради морфина, искаше й се Сава да приближи лицето си до нейното.
Наистина какво лице! Толкова фино и чисто: ни мустаци, ни брадавици, просто чисто човешко лице, такива лица никога не съм виждала в живота си!
Не разбираше какво става с нея и къде я карат, но чувстваше уют, покой и себе си като обект на грижи, като малка глезла.
— Сава, Сава, ти ли си, не си отивай, моля те…
Сава, който почти не беше на себе си от щастие и нежност, се бе настанил до нея на пода на друсащата кола, държеше ръката й и бърбореше:
— Ниночка, потърпете още малко, всичко ще се оправи…
Изведнъж тя си спомни гнусните морди на червеноармейците, стоварващите се върху лицето й
