белогвардейската песен от отминалата война. Изпращачите, както се полага, махаха с ръце, кърпички и шапки. Мери Вахтанговна нямаше сили да гледа отдалечаването на любимото детенце и заби лице в мекия шал на мъжа си. Участъковият Слабопетуховски от време на време вадеше скрита в кончова на ботуша му четвъртинка водка. В съзнанието му очевидно бе станало някакво изместване на времето.
— Вървеше дивизията напред! — крещеше той след влака. — Към Варшава!
— Стига, Слабопетуховски! — строго го сряза Кирил Градов. — Не разбирате ли какви ги плещите?
Участъковият подаде на партиеца скъпоценната си четвъртинка и много се учуди, когато щедрата му ръка беше решително отблъсната.
Седма глава
„На носа очилата му светят!“
През ноември 1927 година Таунсенд Рестън отново напусна седалището си в Париж, за да извърши пътешествие в „Червеният Изток“. Поводът този път, за разлика от първия преди две години, беше повече от ясен — отразяване на грандиозните празненства, организирани в Москва във връзка с десетгодишнината на Октомврийската революция.
Десетилетие на немислима власт, пред която дори буйствата на черноризците и речите на Мусолини изглеждаха като пиеска от комедия дел арте! Властта беше непоклатима и по всяка вероятност изобщо не мислеше да се променя, тоест да губи своята немислимост, да върви в посоката, предсказана от тогавашния събеседник на Рестън, мистър Юстрелоу, теоретик на движението „Смяна на жалоните“.
За разлика от онзи професор емигрант Рестън не изпитвате никакъв свещен трепет пред „историческата мисия на Русия“, ако изобщо някога бе предполагал, че подобна мисия действително съществува и че цивилизованият свят трябва да се съобразява с нея. Той просто виждаше пълната абсурдност и най-наглата безцеремонност на установилата се в разрушената империя власт и нито за минута не се съмняваше, че те ще смачкат този техен неп в минутата, в която решат, че повече не им трябва.
Първата серия „руски“ статии на Рестън, която той беше изградил под формата на дискусия с някакъв руски „посъветчил“ се историк, имаше успех. След това Рестън вече не сваляше поглед от Изтока. Знаеше за вътрешнопартийната борба и изобщо не вярваше нито на едните, нито на другите. Разбира се, Устрялов би се хванал за факта, че генералната линия надделява над опозицията с нейните ултрареволюционни лозунги. Ето ви го, би казал той, и доказателството за укрепване на идеята за нормална държавност. Сталин е прагматик, трябва му здрава държава, а не световен пожар, нужни са му неп, здрави финанси, сигурно снабдяване, доволен сит народ. „Bullshit“34 — мърмореше Рестън в отговор на въображаемата теза, комунизмът в тази страна зловещо заздравява позициите си с всяка изминала година и го укрепва генералната му линия, а не опозицията на бърборковците. Опозицията — при целия й революционен демонизъм — все още е остатък от либерализма. Истинският комунизъм ще започне от Сталин.
На 7 ноември сутринта излезе от „Национал“ и се насочи пеш към Червения площад, за който благодарение на ВОКС35 му беше издаден пропуск. Съпровождаше го преводачката Галина от Дружеството, млада русокоса особа с маниери на лошо тренирана състезателна кобила. Непрекъснато се мяташе на различни страни и се озърташе едновременно във всички посоки.
„Защо все пак не преспя с нея? — мислеше си Рестън. — Удоволствието явно няма да бъде с високо качество, затова пък ще мога да се похваля пред Хам в «Ла клозери де Лила», че съм спал с чекистка.“
Сложи ръката си съвсем малко под талията й. Тялото й незабавно се измъкна изпод нея като лед изпод ботуш по време на ледоход. Големите й боти преминаха в нервен галоп.
— Преведете ми, моля, всичките тези лозунги — помоли Рестън.
Целият Манежен площад беше изпълнен с групи на участниците в парада. Те или стояха в положение „свободно“, или маршируваха на място, или започваха да се изнасят по посока на Кремъл. Сивият ден беше подпален от веещите се навсякъде едноцветни, тоест червени знамена. От стените на Историческия музей, Гранд хотела и сградата на бившата Дума гледаха портрети на Ленин, Сталин, Бухарин и другите членове на Политбюро. „По принцип на тези портрети е едно и също лице“ — помисли си Рестън. Единствено очертанията на растителността се променят от вожд към вожд.
Галина с тържествен тон превеждаше призивите от огромното платнище на Историческия музей:
— „Развейте се, червени знамена! Пролетарии от целия свят! Труженици от цялата Земя! Гответе се, организирайте победата на световната революция!“
„Я виж ти — изхъмка Рестън, — къде са ви принципните различия, господин Устрялов?“
Преминаващите части на Червената армия демонстрираха новост — яйцеподобни стоманени шлемове. Премина в марш женски санитарен отряд със сини забрадки. Маршируваше на място полк на Осоавиахим. Наблизо махаше ръце със свити юмруци полкът „Червени фронтоваци на Германия“, като част от тях, независимо от московския пронизващо студен въздух, бяха с баварски къси панталони. Яки бели бедра. „Фронтоваците“ предизвикваха умилението на московската публика. Пийнал субект с пролетарска фуражка с плачлив глас викаше към германците: „Да ви бяха дали картечници, братлета! Тогава щяхте да му дадете да разбере на Хинденбург!“
„Зиг хайл!“ — ревяха добре охранилите се в Москва немци.
От високоговорителите по целия площад се разнесе речта на Николай Бухарин от трибуната на Мавзолея. Парадът започна. Рестън и преводачката ускориха крачки.
— Пролетарии! — с театрален глас призоваваше Бухарин. — Трудещи се селяни! Бойци от Червената армия и флота! Пет години с винтовки в ръце се сражавахме срещу несметните сили на врага! Разбихме ги на пух и прах! Пречупихме гръбнака на помешчика! Унищожихме капиталистическите банди! Пет години се сражавахме с разрухата и нищетата, частния капитал и паразитите! Вдигнахме страната от бездната, бързо вървим напред! Изтласкваме капитала, обкръжаваме кулака! Кои сме ние? Масите! Милионите! Работниците, селяните, тружениците! Да живее Великата октомврийска революция!
„И след такива речи хората тук все още се надяват на нещо“ — помисли Рестън.
„Защо ли не ми подари тази писалка? — мислеше преводачката, гледайки как гостът — «необикновен, дори опасен», бяха я предупредили, — без да забавя ход, реди стенографски завъртулки в бележника си със своя «монблан» със златно перо. — Щях да се побъркам от радост, ако имах такава писалка!“
— Галина, истина ли е, че опозицията се готви за прояви днес? — попита Рестън. — Казват, че щяло да има нещо като паралелна манифестация, не сте ли чули?
Тя пое в едър тръс. Съвсем правилно я бяха предупредили! Опасен е!
— Как можете да говорите такива неща на този ден, господин Рестън?! Общонароден празник е, господин Рестън! Нима не симпатизирате на страната ни?
— Не, не симпатизирам — измърмори той.
В десет сутринта на Кремълската стена запламтя огнената цифра „X“. От вратите на Спаската кула на бял кон излезе народният комисар по военните и морските дела Ворошилов. Явно беше добър ездач, седеше свободно на седлото, личеше, че се наслаждава на днешната си мисия: хиляди очи са вторачени в него, „първия червен офицер“! След приключването на церемонията по приемането на рапортите край Мавзолея започна да преминава кавалерията: конници с островърхи „будьоновски“ шлемове държаха пики с разноцветни знаменца.
„Странна униформа — редеше Рестън в бележника си. — Армия на хаоса. Гог и Магог.“
Сякаш за да засили това впечатление на „опасния гост“, през площада в галоп премина националният полк на Кавказ. Развяваха се черни пелерини и сини качулки.
На трибуните за чуждестранни гости, където преобладаваха разноплеменни комунистически делегации, цареше възторг. Рестън се огледа — пламтящи очи и вдигнати в пролетарски поздрав юмруци.
Някои, май групата на испанците, запяха „Интернационалът“. В същия момент на различни езици загърмя цялата трибуна. Някой, вземайки го за свой, сложи ръка на рамото на Рестън. „Мерзавци“ — мислеше си журналистът, но се усмихваше, показвайки всичките си тридесет и два американски зъба.
Зад трибуната на Мавзолея, в стаята за почивка, беше сервирана голяма маса с алкохол, мезета и огромен самовар. Вождовете непрекъснато циркулираха — мяркаха се Молотов, Калинин, Томски, Енукидзе, Клара Цеткин, Галахър, Вайан-Кутюрие… През отворената врата се дочуваха музиката и грохотът на
