показа на насилниците червената си книжка от ОГПУ и освободи марксиста.
В това време в друг район на столицата, на ъгъла на „Мохова“ и „Воздвиженка“, откъдето се виждаше тумбестата кула Кутафя на Кремъл, събитията се развиваха по малко по-друг начин. Тук опозицията беше успяла да се организира по-добре. Митингът бе по-многолюден и спокоен. Никой не посягаше на разколническите плакати и лозунги. Фасадата на Четвърти дом на Съветите бе украсена с портрет на Троцки. Недалеч от него на един отворен прозорец от време на време се появяваше и оригиналът, размахваше връзка листовки и пламенно, в най-добрия стил на Южния фронт от хиляда деветстотин и двадесета година, ги хвърляше сред тълпата:
— Въпросът е прост, другари: или Революция, или Термидор!
Отговаряха му оглушителни ръкопляскания и приветствия. Троцки заставаше в историческа поза, отдръпваше се от прозореца и гълташе аспирин. Главата му се цепеше. „Трябваше да действаме преди три години — за кой ли път се кореше. — Трябваше да се обръщаме към картечарите, а не към студентите.“
В периферията на митинга, в посока към Червения площад, бавно минаваха колоните на основната манифестация. Хората гледаха към митинга, като изобщо не изразяваха отношението си към лозунгите. При появата на Троцки на прозореца всички, разбира се, ахкаха. Вождът се мръщеше. Ахкаха от любопитство, а не от солидарност. Навярно не по-малко, а може би и повече щяха да ахкат, ако се появеше Шаляпин.
В една от колоните се движеше голяма група младежи. При внимателно вглеждане в нея би могло да се предположи, че по-скоро принадлежи към опозицията, отколкото към манифестацията на послушното мнозинство. Впрочем тя се движеше мирно и дори някак апатично, стараейки се да не обръща внимание на разпалените призиви от Четвърти дом на Съветите. Семьон Стройло носеше плакат „Слава на Октомври!“, Нина Градова — портрет на „общосъюзния ръководител“, похотливия, с козя брадичка Калинин, а ръководителят на нелегалния кръжок Албов без свян се бе въоръжил с физиономията на самия омразен Коба37. Необходимо им беше на всяка цена да достигнат благополучно Червения площад.
Колоните пак спряха и групата на Албов, най-малко сто млади троцкисти, се озова точно срещу Четвърти дом на Съветите. По неволя гледаха отдалеч своите, портрета на любимия вожд и отворения прозорец, на който току-що се бе мярнал оригиналът. Албов тревожно се озърташе към треперещите от възбуда съратници: само да не се издадат!
Нина Градова се огледа на всички страни и пошепна в ухото на Семьон:
— Гарантирам, че тук е пълно с агенти на Сталин! Виж, Сьомка, чакалите сноват!
— Факт. Че къде другаде да са? — подчертано басово рече Семьон и с лявата си ръка я прегърна през раменете като че ли предавайки й своето класово, сигурно в правотата си спокойствие. Едва успяваше да запазва широтата и отмереността на движенията си, тоест главния си маскарад. Всичко у него вътрешно трепереше и зовеше към пълната противоположност — да се върти, да се оглежда, да си крие погледа. Скоро всичко щеше да се изясни. Почти със сигурност тя най-после щеше да разбере кой беше той, тогава ще видим: обичаш ли ме или не ме обичаш, професорска дъще? Тогава ще проверим искреността на чувствата ти, кое ти е по-скъпо: говняният ти троцкизъм или любимият мъж. Та той можеше да я преведе с горда походка в новия живот!
Иззад плакатите като иззад декори на Мейерхолд изникна красивото лице на Олечка Лазейкина и прозвуча горещият й шепот:
— Той е! Вижте, Лев Давидович!
Наистина на прозореца отново се появи Троцки. Застина за миг с вдигната ръка и започна да запраща надолу призиви:
— Ние сме за незабавна индустриализация! Ние сме за партийна демокрация! Другари, пламъкът на революцията всеки момент ще обхване Европа и Индия! Китай вече ръмжи! Бюрократите са окови на краката на световната революция!
Митингът под прозорците пак избухна във викове и ръкопляскания, във въздуха полетяха шапки. Трудещите се от колоните продължаваха да наблюдават като спектакъл всичко случващо се. Започна бавно придвижване към Кремъл. Албов шепнеше на своите:
— Спокойно! Преминаваме кротко. Целта ни е Червеният площад.
Внезапно всички на „Воздвиженка“ замряха. От покрива на Четвърти дом на Съветите се спускаше кука. От капандурата два чифта ръце дърпаха дебело въже, като се стараеха да докарат куката под портрета на Троцки. Опозицията възмутено изрева. В колоните някой възторжено изпищя:
— Вижте, искат да смъкнат портрета!
Троцки още известно време продължи с призивите, явно неразбирайки какво става, след което отново застина в историческа поза. Отвори се съседният прозорец и на него с дълга четка за миене на под се появи близкият му съратник Муралов. Показал се наполовина от прозореца, местеше нагоре-надолу четката по стената, опитвайки се да хване зловредния уред на ГПУ.
— Ура! — викаха вече възторжено сред маршируващите на място колони.
Борбата между четката и куката беше завладяла всички. Троцки се отдръпна от прозореца и каза на приближените си:
— Ние загубихме. Масите са инертни.
Междувременно нещата се развиваха точно обратното — под натиска на четката куката позорно отстъпи. Масите с ентусиазъм аплодираха. Липсата на чувство за хумор бе попречило на вожда на перманентната революция да използва единствената си възможност.
Манифестацията продължи през целия ден. В приемната в задната част на Мавзолея прислугата за десети път зареждаше масата. Понякога се отваряше вратата към трибуната и тогава се виждаха набитите фигури на вождовете, които неуморно поздравяваха манифестиращите. Долитаха шумът на преминаващите колони, ревът на оркестрите, възгласите на обич.
Във вътрешността на Мавзолея охраната бе поета от кавказката стража на самия Сталин. Двама джигити, въоръжени с револвери и кинжали, стояха до вратата на подземния тунел, водещ извън кремълската ограда. Изведнъж единият от тях дочу нещо подозрително. Отвори вратата и видя в тунела трима стремително приближаващи се командири от РККА.
— Кой ви е пуснал?! — извиси глас до фалцет охранителят. — Стой! Ще стрелям!
Притичаха още двама кавказци с ръце върху дръжките на кинжалите си. Командирите стигнаха до тях, напираха, размахваха пропуски. Единият огласяше наоколо с басовия си глас:
— Какво, по дяволите, правите?! Изпраща ни началникът на академията Роберт Петрович Ейдеман за охрана на правителството! Ето пропуските! Командир на полк Охотников, командири на батальони Гелер и Петенко! Отстранете се от пътя ни!
Охранителят взе пропуските и започна да ги оглежда. Командирите бяха странно напрегнати, погледите им опипваха залата — бюфет като че ли търсеха някого сред влизащите и излизащите вождове. Охранителят осетинец вдигна погледа си на рис към баса Охотников, от напрежение се повдигна на пръсти, наподобявайки гонче, преди да се втурне.
— Неправилен печат на ваш пропуски! Защо?
Той продължаваше да се колебае дали да предположи най-лошото, но инстинктът му подсказваше: трябва да се действа незабавно, в следващата секунда, иначе щеше да бъде късно.
Петенко изтръгна пропуските от ръцете му.
— Не виждаш ли и без печат кои сме? Не виждаш ли ордените ни, дивако?!
Охранителят наду свирката си. Бюфетът се изпълни с охранители и хора от секретариата. Прогърмя глас: „Предайте оръжието си!“ Вратата се отвори, откъм трибуната влязоха Сталин, Риков и Енукидзе. Един от тях учудено възкликна: „Какво става тук, другари?!“
Когато видяха Сталин, Охотников, Гелер и Петенко се хвърлиха с главите напред. Кавказците увиснаха на тях. Всичко изглеждаше много глупаво: обърнати маси, строшени бутилки и чинии, паднал в един ъгъл и изпускащ пара самовар, изплашени вождове, блъскаща се около възмутено крещящите командири кавказка охрана; над всичко цареше силната до прилошаване миризма на разлял се коняк.
Всичко продължи няколко секунди и през това време Сталин разбра: ставаше нещо много лошо, може би същото, което понякога сънуваше с всички подробности и което не го оставяше да спи нощем. А това се
