парада.
Сталин и Бухарин пиеха чай в ъгъла. Чашата леко потракваше в подставката в непролетарската лапичка на Николай Иванович. Йосиф Висарионович беше олицетворение на стабилността, хапка по хапка ядеше сандвич с хайвер. Както всички грузинци, умееше да яде. Бухарин, който бе типичен наследник на бездарната позитивистка интелигенция, отпиваше без апетит и шепнеше:
— Йосиф, има точни сведения, че опозицията ще организира демонстрации, най-малкото в Москва и Ленинград.
Сталин се усмихваше, тоест леко мръдваше устни под мустаците си:
— Не се вълнувай, Николай. Работническата класа няма да допусне безчинствата на шепа негодници.
— Менжински в течение ли е? — нервно питаше Бухарин.
Сталин изхъмка:
— Не се вълнувай, драги.
Междувременно характерът на шума зад вратата се беше променил. Отмереното тракане на маршируващи крака затихваше. Няколко оркестъра свиреха без синхрон. Многохилядно търкане на подметки. Хаотично многогласие. Викове на любов към правителството. Започваше манифестацията на трудещите се от столицата.
Рестън се опитваше да разбере от преводачката що за карикатурни фигури се носят над колоните. Тя най-напред въздишаше, притваряше очи: ами това е такова, ами най-общо, политическа сатира, но после захапа устната си и дори с известна злоба — ето ви за гадното любопитство — изтърси:
— Водачите на британския империализъм Макдоналд и Чембърлейн!
Аха, ясно, Рестън и сам бе започнал да се досеща. Носеше се огромна шперплатова фигура на световен работник с огромен чук. Пред него озъбени зловещи муцуни на империалисти с цилиндри и пури. Яки момчета се смеят и опъват въже. Работникът вдига чука и го стоварва върху цилиндрите. След справедливото наказание чукът пак се издига, а цилиндрите се изправят. „Смешно е, че не може да нанесе окончателния съкрушителен удар, защото цялото шоу ще се провали“ — злорадстваше в бележника си Рестън.
Неочаквано се появи безкрайна колона китайци. Над нея на кокили крачеха империалистически чучела. След това сатиричният мотив се изнесе. Колоните на московските предприятия с плакати и подвижни радостни диаграми рапортуваха за постиженията си. Тук и там минаваха портрети на Сталин, Калинин, Риков. Представители от колоните викаха в големи рупори от поцинкована ламарина:
— Да живее Сталин!
— Да живее общосъюзният ръководител!
— Да живее нашето родно съветско правителство!
Работници от завода „Илич“ бяха разгърнали широк транспарант: „За ленинизъм, срещу троцкизма!“
Главната улица на Москва „Тверская“ с нейните хотели, ресторанти и магазини беше задръстена от бавно движещи се към Червения площад колони манифестиращи. Времето беше благоприятно за изливане на чувствата, както и за наливане с ободрителни напитки. Бодър дух създаваха и оркестрите, вървенето спореше.
Над манифестиращите, на балкона на хотел „Париж“, стояха шест фигури от ръководния състав. Те приветстваха колоните, крещяха в рупорите лозунги с революционен характер, хвърляха празнични листовки. Преминаващите под балкона „михелсоновци“ отвръщаха с гръмко „ура“ и ръкопляскания.
— На кого ръкопляскате, другари?! — викаше до прегракване Кирил Градов. — Та това е опозицията! Троцкисти! Разколници!
Той стоеше върху платформата на камион със свалени капаци. Заедно с него крещяха във всички посоки няколко други агитатори от Краснопресненския районен комитет на ВКП(б).
„Михелсоновци“ отначало и тях награждаваха с аплодисменти, но скоро започнаха да съобразяват, че другарите крещят нещо не съвсем празнично. Вгледаха се по-внимателно в „Париж“ — дойде време за класово взиране. И наистина нещо не бе както трябва: на прозорците на хотела — портрети на Троцки и Зиновиев, от балкона, ако човек се вслушаше, се дочуваше нелепото „Долу сталинския бюрократизъм!“… а ето че се носи и листовка, гепи я, Петро, прочети я! То да се прочете добре, ама, другари, има и карикатура срещу нашата пария. Вижте: „ВКП(б) зад решетките“.
„Загазихме, братлета!“ — разхили се някой. Друг яростно закрещя, като разтърсваше юмрук: „Метнаха ни кучите им синове, развалиха ни празника!“ От пресечката нахлу група млади и червенобузести и започна канонада срещу балкона: „Бий гадовете!“
Пред входа на хотела стоеше доста плътна, не по-малко от двеста души тълпа от опозиционери, преобладаваха хора с вид на студенти и интелигенти, имаше обаче и немалко работници. Клатушкаха се няколко разколнически лозунга: „Да живее опозицията!“, „Да живеят водачите на световния пролетариат другарите Троцки и Зиновиев!“. Все нови и нови групи младежи изскачаха от страничните улички, разсичаха колоните, изтласкваха митингуващите, измъкваха ту един, ту друг, силно го праскаха по врата или в корема и го хвърляха на паважа. По ораторите на балкона летяха все повече гнили ябълки и галоши. Опозиционерите, виждайки, че започва голяма бъркотия, се опитваха да се хванат за ръце и викаха хорово: „Долу Сталин! Долу сталинизмът!“ — защитаваха се неумело и слабо, сякаш се бяха събрали толстоисти, а не също толкова яростни комунисти.
Един след друг пристигаха милиционерски фургони. Организираните патриоти ставаха все повече, към тях се присъединяваха и манифестиращи от минаващите колони и скоро изтласкването на опозицията се превърна в масов побой над нея. Опозиционерите захвърляха плакатите си и се опитваха да се измъкнат от тълпата, да се скрият във входовете. Милицията ги поемаше тутакси и без да се церемони, ги набутваше във фургоните.
От камиона на районния комитет Кирил гледаше картината около себе си, потръпвайки. Литературните асоциации, с които естествено бе богат домът на Градови, услужливо го подтикваха да съпостави случващото се с нещо от „позорното минало“, някакво повторение, deja vu36: нападение на яките момчета от Охотни ряд срещу митинг на социалдемократи.
До него потриваше ръце радостно възбуденият другар Самоха. Борейки се с отвращението, Кирил хвана чекиста за едно от копчетата му.
— Какво става, Самоха? Да не би да сте отвързали Марина Рошча?
Едрият и строен мъжага Самоха дори не обърна глава към младежа:
— Нищо, нищо — повтаряше той. — Това ще им е за урок! Не бъди интелигентско мекотело, Градов! Историята не обича да се шегува!
„Може и да е прав — помисли си Кирил. — Май наистина е прав, време е веднъж завинаги, както ни е учил Ленин, да захвърлим белите ръкавици. Че с какво съм по-добър от този Самоха? Нали аз гледах весело как на Преображенски мост висяха двама ей такива с хулигански каскетчета?“
Изведнъж видя наблизо как двама, точно двама и точно „такива“ с каскетчета с отрязани до дъно козирки, влачат жена с портрета на Троцки в ръце. Единият й смъкна забрадката, другият я хвана за косата. Извън себе си, Кирил скочи от камиона и се хвърли на помощ.
Троцки с пречупена пръчка рязко излетя от ръцете на жената, за последен път за стотна част от секундата косо се задържа над шумящата тълпа — а съвсем доскоро бяха припявали под звуците на хармониката: „Виж на стената на Троцки е портретът, на носа очилата му светят, за буржоазията те нехаят!“ — и рухна в калта под краката й. Грапава подметка незабавно се разходи по легендарното лице. Младежите захвърлиха жената и се заловиха с Кирил. Хванаха го за гърдите и го притиснаха до стената. Мутрите им сияеха от щастие: ех, животът е разходка!
Кирил се съпротивяваше, с което още повече ги развеселяваше. Единият му притискаше шията, навеждайки главата му към земята, а другият му извиваше ръката зад гърба.
— Пуснете ме! — отчаяно се развика Кирил. — Аз не… не съм троцкист! Аз съм за… генералната линия на партията!
— Ти си за генералната, а ние сме за войнишката!
Рицарят на революцията Самоха се приближи бавно към боричкащата се троица с кожените си доспехи — явно не бързаше, за да може и на това нищожество Градов нещо все пак да му е от полза, —
