ниските температури, към идеята за високочестотни разряди в плътни газове…
Менжински внимателно слушаше, кимаше, изведнъж плесна с длан Пулково по коляното и пиянски се разсмя:
— Харесва ли ви Мейерхолд, Леонид? Всички ни направи на глупаци с неговия Гогол! Знаете ли, отивам — разбира се, инкогнито — на „Ревизор“, е, естествено, да си почина, да се посмея…, а вместо почивка от сцената лъха на някаква дяволщина, страхотия, мирише на сяра… Май не е за работници и селяни, какво мислите?
Без да чака отговор, Менжински стана и тръгна към бюрото си. По пътя размисли и промени посоката към малка врата в далечния ъгъл. В този момент доста позалитна. След като стигна до вратата, обърна се към физика:
— Живеем на границата на някаква мистика — рече той. — Наскоро четох, вашият Ръдърфорд предполага, че строежът на атома е планетарен. Това означава ли, че нашата Слънчева система може да се окаже просто атом, а Земята едно електронче?
— Не е изключено — отвърна Пулково.
— Ха-ха — извика Менжински. — Впечатляващо!
Хилейки се гръмогласно, се скри в съседната стая. Няколко минути Пулково стоя сам, като се мъчеше да събере изплъзващите му се като неутрино мисли, опитвайки се да разбере какво означава всичко това и откъде в ЧК неочаквано се е появил интерес към ядрената физика.
Менжински се върна напълно трезвен — не се знаеше дали е бил пиян поне за минута, дали не е играл театър — и седна до Пулково. Няколко секунди го гледа мълчаливо, след което строго попита:
— Леонид Валентинович, истина ли е, че атомните изследвания могат да доведат до създаването на унищожително оръжие?
През нощта снегът бързо се стопи поради настъпилото в района на Москва затопляне. Духаше силен южен вятър и изтръгваше чадърите от ръцете. Бо и Льо вървяха бавно, като взаимно се подкрепяха, по пустата вилна улица в Серебряни Бор.
— И какво му отговори за атомното оръжие? — попита Градов.
— Казах, че за това ще е потребно най-малко столетие — вдигна рамене Пулково.
Градов се усмихна:
— Болшевиките са странни хора. Понякога ми се струва, че въпреки целия им материализъм постъпките им са движени от някакъв мистицизъм. Например балсамирането на Ленин и излагането на останките му за поклонение. Що се отнася до времето, мисля, че го делят на четири. Възможно е, Льо, да те е спасило именно атомното оръжие. Искат да го имат след четвърт столетие…
Едра фигура с милиционерска униформа изведнъж се показа иззад оградата, пияно се люшна и произнесе с вдигната длан към козирката:
— Тъй вярно, другарю професор! Ще ни дадеш оръжието след четвърт столетие!
— Слабопетуховски! — извика професор Градов. — Какво правехте тук? Пак ли подслушвахте? И защо сте с милиционерска униформа?
Твърде доволен от произведения ефект, Слабопетуховски весело доложи:
— Отписах се от героичната РККА и се записах в героичната милиция, другарю професор. Агафя Власевна няма да позволи да лъжа, трети ден съм участъков при вас на стража на благополучието. Позволете да ви задам личен въпрос. Дали не ви се върдалят случайно излишни рублички в джобчето на палтото?
В края на месеца Никита, Вероника и Борис Четвърти се връщаха в Минск. Всъщност връщаха се само родителите, докато надменният младенец, роден московчанин, извършваше първото си пътуване.
След блъсканицата и суетнята на Белоруската гара на перона до спалния, така наречен международен вагон се събираше семейство Градови. Мери дойде от къщи заедно с любимия си внук, малко по-късно пристигна Борис Никитич, после със съсредоточена крачка се появи Кирил.
Никита държеше Борис Четвърти. Пълничкият мъник тихо сумтеше в бузата му, изпълвайки цялото същество на командира с нечувана нежност. Агаша, бившият младши командир Слабопетуховски, сега участъков, както и неизвестен червеноармеец, изпратен от Народния комисариат, приключваха с товаренето на багажа.
— Защо има толкова много команден състав на перона? — попита Кирил брат си. На младото му лице отчетливо беше изписано, че той има право на такъв въпрос и разчита да получи отговор.
Никита незабавно прочете посланието и отговори като на свой:
— Големи маневри на полската граница.
— Вах — възкликна Мери. — Дайте ми да подържа най-хубавото дете на света.
Борис Четвърти тутакси премина в нейните прегръдки и засумтя в нейната буза.
— Ами къде е Вероника? — попита Борис Никитич.
— Отиде да купи списания за из път — отвърна Никита и се качи на стъпалото, за да види отвисоко къде е жена му.
— Ето я! Както винаги, с нейния си репертоар — забравила за всичко на света!
Вероника с куп списания бавно се движеше сред тълпата заминаващи и изпращачи — цивилни, военни, селяни, служители. Потънала в списанията, нищо не забелязваше около себе си, дори подозрително въртящите се наоколо безпризорни хлапета.
Неочаквано някой тихо й се обади от тълпата:
— Вероника Александровна!
Вдигна поглед и позна Вадим Вуйнович. Смугъл, с широки рамене, тесен в кръста, приличащ повече на кавказец, отколкото половин грузинеца Никита, той я гледаше, без да крие възхищението си, или по-точно, без да има сили да го скрие. Изглеждаше, сякаш в следващата секунда просто щеше да се втурне към нея в любовен екстаз.
Вероника се засмя:
— Вадиме! Изплашихте ме! Шепнете като шпионин: „Вероника Александровна!“
Отдавна беше наясно какъв род бяха чувствата, които изпитваше към нея този човек, и винаги инстинктивно се стараеше да понижи тона, да превърне драматичните страсти в закачлива весела двусмисленост.
— Извинете ме, не исках да ви безпокоя, но… но… — бърбореше Вадим.
— И вие ли за Минск? — попита тя. — Отбийте се в нашето купе, ние сме в „международния“. Ще се запознаете с негово височество Борис Четвърти.
От стъпалото на вагона Никита видя вървящите един до друг Вадим и Вероника. Знаеше, че бившият му приятел нямаше тук друга работа, освен да следи жена му. В очите му притъмня, а отгоре на всичкото забеляза и бодро крачещ по перона малък отряд, може би непълен взвод моряци с черната им униформа и блестящи копчета, с трептящи ленти на баретите; един в първата редица беше с боцманска свирка на широките си гърди. На Никита изведнъж му се стори, че в следващия момент отрядът ще го вземе на прицел, тоест мигновено и без церемонии ще отмъсти за Кронщад.
— Не, няма да се отбия в купето ви — тихо каза Вадим. — Само исках да ви пожелая щастие.
Вероника още по-весело се засмя и го хвана подръка.
— Толкова сте странен! Да ми пожелаел щастие! — махна на мъжа си с целия куп току-що купени списания. — Никита, виж кого улових!
Вадим освободи ръката си, отстъпи и изчезна в тълпата.
Отрядът моряци спря и се престрои вляво край „международния“ вагон, в който щеше да пътува не само командирът на дивизия Градов, но и главнокомандващият на Западния военен окръг Тухачевски. Оказа се, че са само музиканти. Почти мигновено засвириха „По долинам и по взгорьям“.
В последния момент преди тръгването на влака по перона като скоростна моторетка се понесе Нина. Дори успя да скочи на врата на брат си, да целуне зълва си и да подхвърли във въздуха високомерния младенец, племенника си.
Влакът бавно потегли. Никита и Вероника стояха на вратата на вагона прегърнати. Смееха се и пращаха въздушни целувки. Всичко вървеше като по мед и масло под бодрата интерпретация на червеноармейско-
