Колата мина край огромната порта към вътрешния двор на Лубянка и спря пред парадния вход, което поободри Леонид Валентинович Пулково. По знак на придружаващия го слезе, погледна фасадата и произнесе с нервен смях:
— Аха, ето я „Русия“!
Чекистът зад него сухо пресече неуместния му хумор:
— Това е Държавното политическо управление.
— Само врабчетата не го знаят — продължаваше да се държи лекомислено Пулково. — Но ние, старите московчани, все още помним вашите предшественици, застрахователното дружество „Русия“.
— Следвайте ме, гражданино Пулково! — отсече чекистът.
Леонид Валентинович изстина и моментално го обля гореща пот. Изведнъж осъзна, че нито веднъж не се бяха обърнали към него с уважителното „другарю“, наричаха го единствено „професоре“, а сега отчужденото и студено обръщение се бе превърнало в зловещото „гражданино“. Така наричат арестуваните, затворените, враговете. Като се хвана за спасителния хумор на осъдения на смърт, той промърмори:
— Аха, разбирам… формулировката май е подходяща за приключване…
„Вероятно ще ме пратят в Соловки — мислеше той, вървейки из помещенията на «Луба», съпроводен от двама агенти. — Казват, че там би могло да се оцелее, имало много интелигентни хора… В края на краищата няма да ме убият, да ме пратят в мазето при всичките тези риби, маги и гели.“
На пръв поглед в обстановката нямаше нищо зловещо. Най-напред минаха през огромен вестибюл с портрет на Ленин и с шегуваща се помежду си охрана, която не обърна ни най-малко внимание на професора. После се изкачиха по разкошно стълбище, призвано да прави солидно впечатление на клиентите на „Русия“, и влязоха в асансьор.
Вместо очакваното изкачване той тръгна надолу. Душата на Леонид Валентинович падаше като камък в бездна. Значи все пак в мазетата? Асансьорът спря. Вместо мрачни сводове и уреди за изтезания Пулково видя ярко осветен безличен коридор с много врати. Иззад някои от тях успокояващо тракаха пишещи машини. Изведнъж отнякъде се дочу див продължителен вопъл. Май беше човек, когото измъчваха. Вкараха професора в друг асансьор и този път тръгнаха нагоре. Най-после, бледен и шашнат, го доведоха до голяма резбована врата от байцван дъб.
Кабинета на управляващия застрахователната компания сега напълно логично заемаше председателят на ОГПУ В. Р. Менжински. Пулково видя мебели от червено дърво, голям персийски килим, бюро, покрито със зелено сукно, портрети на Ленин и Дзержински.
Зад бюрото седеше сресан на път интелигентен човек. Той стана като че ли приятно изненадан, и се насочи с протегната ръка към влезлия, по-скоро вкарания Пулково. С най-любезен тон занарежда:
— Много се радвам да се запознаем, другарю Пулково! Благодаря, че дойдохте. Аз съм Менжински.
Пулково стисна ръката и не криейки облекчението си, извади кърпа и силно я притисна към челото и бузите си.
— И на мен ми е много приятно, другарю Менжински — опита се да си спомни онзи предишен спасителен хумор, усмихна се, но излезе доста жалко. — Да си призная, беше доста дълъг пътят между неговото „гражданино“ — посочи с глава агента — и вашето „другарю“.
Менжински добродушно се разсмя:
— Нашите другари понякога малко прекаляват. — Хвана професора подръка, поведе го навътре и доверително сподели: — Хора с героично минало, но нервите им не винаги са наред.
Заведе Пулково в един от ъглите на кабинета, където имаше фотьойли и масичка. След това се обърна към агентите.
— Другари, защо просто не сте обяснили на другаря Пулково, че искам да поговоря с него? Защо е тази тайнственост? Добре, свободни сте.
„Да подхвана дума за обиска явно е безсмислено“ — мярна се в главата на Пулково. Менжински се върна при него.
— Седнете, Леонид Валентинович. Искате ли коняк?
— Благодаря, няма да откажа.
Менжински наля коняк и показа етикета на професора.
— Бивш „Шустовски“, сега „Арменски“. Пет звезди. Според мен бие „Мартел“. За ваше здраве!
Отпи голяма глътка, придвижи фотьойла си и с усмивка наблюдаваше няколко секунди как порозовява и се връща към живот лицето на госта му. След това пристъпи към работа.
— Много съм слушал, Леонид Валентинович, за вашето миналогодишно пътуване до Англия. В правителството смятат, че то ще е от полза за съветската наука… По принцип точно за това, за някои перспективи на съвременната наука, се готвя да поговоря с вас. Преди обаче да започна, бих искал да уточня нашата информация за срещите ви там с някои хора…
Внезапно всичко отново рухна в главата на неподвижно седящия, стремително вкаменяващ се Пулково. Нима и за това бяха надушили? Че какво толкова имаше в края на краищата? Беше си лично, изцяло частно… Нима и то вече бе криминално деяние?
— Преди всичко с господин Красин — продължи Менжински, без да сваля от професора студените си, изпитателни, казано направо, не особено джентълменски очи.
Въздишката на облекчение, която се изтръгна от Пулково, не остана незабелязана. Май този изпитателен поглед фиксираше и най-лекото потрепване на лицевите му мускули.
— Извинете, Вячеслав Рудолфович, имате предвид нашия посланик другаря Красин ли? Този, който почина преди няколко месеца?
— Навреме почина господин Красин. Разбирате ли какво искам да кажа?
— Не, извинете, решително нищо не разбирам, а и Красин по време на моето пребиваване вече беше посланик във Франция. На връщане, в Париж, действително бях представен…
— Това го знаем — бързо го прекъсна Менжински. — Ами в Англия? По време на пребиваването ви Красин два пъти е идвал в Англия. Не ви ли е запознавал с някои представители на британското правителство?
— Как е могъл да ме запознае, след като не съм го виждал там? — измърмори Пулково.
Менжински изкуствено се засмя.
— Добре отговаряте, другарю Пулково. Професорът най-неочаквано, ни в клин, ни в ръкав си помисли, че ако не е била революцията, Менжински по никакъв начин не би оглавил тайната полиция. Щеше да е някакъв ляв журналист или борсов посредник. Може би пък революцията е в състояние да направи от всеки човек чекист?
— Трябва да сте щастлив, Леонид Валентинович — леко и дружелюбно продължаваше разговора Менжински, — че не сте се срещали с Красин в Англия, драги мой… нито в хотела по пътя от Лондон за Кеймбридж, нито в клуб „Атенеум“… добре, че не сте се срещали никъде освен в Париж… къде ли беше това, не мога да си спомня, май на прием при пълномощния представител? Малко ще повдигна завесата, ако желаете. Виждате ли, Красин вече е канонизиран, истината за британските му връзки никога няма да излезе на повърхността, но хората, които са имали нещастието да се свържат с него в този контекст, няма да видят добро.
Ценя ви като учен, Леонид Валентинович. Знаете ли, като любител се интересувам от съвременната физика. Бъдещето принадлежи на тази наука. Не ми се иска големи умове да се замесват в тъмни политически дела. Хора като Красин и неговите приятели от британските служби не са компания за вас, професоре. По-добре се задържайте към своята компания. Ето, имате приятелски отношения с Ърнест Ръдърфорд и в това няма нищо лошо… Впрочем какво ще ми кажете за него?
Говорейки тези неща, шефът на могъщата кантора два пъти доливаше коняк и на себе си, и на госта и неведнъж отпиваше. На Пулково дори му се стори, че всепроникващите му очи се покриха с лека пелена. Започна да разказва на Менжински за изследванията на Ръдърфорд. Какво друго можеше да говори във връзка с гениалния учен, ако не за неговите изследвания?
След първото възпроизвеждане на изкуствена ядрена реакция Ръдърфорд вече не излиза извън тази област. Предсказал е съществуването на неутрино и се надява да улови тази частица при лабораторни експерименти. Да, добри приятели сме. Ърнест се отнася със симпатия към търсенията ми в областта на
