дръвници, но у нас все пак не е режимът на Мусолини!
Тя скочи и задърпа майка си за ръката:
— По-добре ни посвири, майче!
Мери Вахтанговна се усмихна:
— Сега не бива да се свири нощем. Имаме бебе. Ще събудим Боренка.
Нина настояваше, теглеше я:
— Ама моля те, тихичко! Точно онова ноктюрно на Шопен, онова същото… — Вече почти бе постигнала своето, майка й се надигаше от килима.
Със смях седна пред пианото.
— Нали това е стародворянска романтика, нали я отхвърляш, нали обичаш джаз и додекафония…
Засвири едва чуто. Мъжът и дъщеря й благоговейно слушаха и се споглеждаха с обич. Питагор също се заслуша, седейки в позата на идеално послушен пес, и само мърдаше уши. На вратата застана Агаша. От спалнята горе излязоха Никита и Вероника, която веднага след раждането се захвана с обичайната си работа — да сияе с красотата си. Както се оказа, Кирил отдавна вече седеше на стълбите, очите му бяха затворени. Когато и двете широки врати на кабинета бяха отворени, от него сякаш се виждаше цялото пространство на стария солиден дом. Нина обхождаше с очи родното гнездо. Господи, колко ги обичам всичките, дори глупавия Кирка! Просто нямам право толкова силно да ги обичам… В спалнята заплака събуденото дете. Мери Вахтанговна свали ръцете си от клавишите:
— Казах ли ви, Борис Четвърти се разсърди!
Първият сняг заваля в края на октомври. Физикът Леонид Валентинович Пулково пътуваше в трамвая покрай Чистие пруди, когато в млечносиньото небе започнаха да се носят тези почти безтегловни кристали. Автоматично отбеляза, че е дошъл краят на циганското лято, и се приготви да слиза. Не му беше до наблюдения на природата: през последните дни го следяха не само настойчиво, но и някак демонстративно. И сега на площадката в мотрисата стоеше типче с шапка, явно агент, който не само че не се криеше, а дори желаеше да бъде видян, показваше като на филм, че именно джентълменът с английско палто реглан и калпак от астрахански астраган е обектът на неговите грижи. Дори московчаните, които не се чудеха на нищо, се обръщаха.
Трамваят спираше по спирките и агентът, отново преднамерено, подчертано се подаваше от вагона и сочеше на някого към Пулково — тук е, всичко е наред! На спирката вече го чакаха двама типа. Те също не се криеха, отговаряха на жестикулациите от трамвая и гледаха с криви усмивки слизащия професор.
Когато мина покрай тях, Пулково иронично повдигна калпака си. Типовете изхъмкаха, спогледаха се и тутакси последваха „недоклания буржоа“, като спазваха необходимото разстояние, тоест съвсем близко.
През последните дни Пулково започна да съжалява, че не е приел поканата на Бо и не се е преместил в Серебряни Бор. Вече не беше сигурен, че някой не прониква, когато го няма, в ергенското му жилище. Нещо повече, не можеше да гарантира, че някой не се разхожда и нощем, когато спи. Натъкваше се на шпиони навсякъде — на стълбището, на изхода, в трамвая, в книжарницата, край института и вътре в него, дори на концертите в консерваторията, за които беше абониран от много години. Какво да прави? Да се обърне към милицията беше смешно, да пише оплакване до ГПУ беше унизително.
Свърна по своята улица и веднага видя край сградата, точно под козирката от матово стъкло в стил арт деко, голям черен автомобил. На шофьорското място седеше червеноармеец. „Дошли са за моя милост“ — помисли си той и някак му поолекна: най-после всичко щеше да се изясни. Двама — единият с цивилно палто, а другият с униформа на ГПУ, слязоха от колата.
— Професор Леонид Валентинович Пулково, нали? — попита първият чекист. — Здравейте, ние сме от ОГПУ. Моля, запознайте се, заповед за обиск на жилището ви.
Пулково секунда задържа оформената по всички правила заповед в нетрепналата си ръка (що за странно самообладание?) и я върна на предявителя.
— Какво търсите? — попита с усмивка.
Вторият чекист изстреля с мрачен автоматизъм:
— Въпросите задаваме ние!
Зад гърба на професора стоеше червеноармеец с тежък пистолет на колана. С джентълменски жест Пулково покани всички присъстващи да влязат вътре.
Обискът беше към своя край. Чекистът, който ровеше в бюрото на професора, затвори всички чекмеджета и се присъедини към колегата си, тършуващ във високите книжни лавици. Пулково седеше с лула между зъбите в дълбокото кресло. На коленете му се излежаваше котарак.
От гледна точка на животното нищо особено не се случваше в уютното ергенско жилище, в което за съжаление мирисът на тютюн преобладаваше над котешките му интимности. Просто при тате се бяха отбили двама библиофили. Дори и това, че на вратата като истукан стоеше войник, не му се струваше нещо особено.
— Това е всичко — каза първият чекист, онзи с хубавите цивилни дрехи. — Нищо не изземваме с изключение на това. — Показа с пръст висящата на стената карта на Англия със знаменца, отбелязващи пътешествията на професора.
— Че защо ви е? — изуми се Пулково.
— Всичко ще ви обяснят по-късно. Сега, професоре, ще ви се наложи да дойдете с нас.
— Трябва ли да го разбирам като арест? — бързо произнесе Пулково фразата, която непрекъснато му се въртеше, докато агентите се ровеха в документите и книгите.
Чекистът се усмихна:
— Да го наречем „извънредно важна среща“.
Пулково вдигна рамене:
— Мога и да не дойда, ако не е официален арест.
— Изключено е, професоре. Ще дойдете. — Чекистът се наведе и свали от коленете на Пулково разкошния му персийски котарак.
Точно това котаракът не обичаше. Никой освен татето нямаше право да го хваща през корема. Той изсъска и одраска ръката на библиофила. Вторият чекист, който имаше една черта на петлиците си, свали от стената картата на Англия и започна да я навива на руло. Едва когато видя това сякаш напълно обичайно действие, Пулково някак неадекватно, почти конвулсивно потрепери.
— Имате ли йод? — попита първият чекист, като притискаше издрасканата си ръка.
На свечеряване колата с Пулково стигна до площад „Лубянка“ с гъмжилото от файтонджии и камиони. Под засилващия се снеговалеж наближаваха печално известната масивна сграда в стил от края на миналия век. Днес, в разгара на непа, тази сграда, в която някога е била разположена мирна застрахователна компания, вече не навяваше такъв ужас, както преди, в дните на „червения терор“ и „военния комунизъм“, но и сега предпочитаха да не я споменават в разговори, а ако все пак кажеха нещо, беше някак между другото, с двусмислена усмивка, с моментна недодяланост в жеста и походката, което безспорно говореше за вкоренен страх. В пивниците доста на градус московските мъже понякога споменаваха за „мазетата на Лубянка“ и че там и сега не спират „мокрите“ дела. Из града се носеха слухове за трима страшни лубянски палачи, които наричаха в духа на Гоголевия „Вий“: Риба, Маг и Гел.
Сред интелигентските кръгове се говореха различни неща за изплувалия отново на чекисткия връх сегашен председател на ОГПУ Вячеслав Рудолфович Менжински. Знаеше се, че е от семейство на петербургски сановник, произхождащо от шляхтата, тоест както и предишният — отцепил се католик, присъединил се към революцията. Във времената преди катастрофата не винаги е бил твърдокаменен ленинец, от време на време дори публикувал оскърбителни памфлети по адрес на вожда на всички трудещи се, но Ленин издигнал именно него на поста народен комисар на финансите поради изключителните му интелектуални способности, а по-късно заради още някакви изключителни способности — в президиума на ЧК, където се мъдреше във веселите годинки, от деветнадесета насам. За личните пристрастия на този човек мълвата носеше твърде противоречиви слухове — ту като за див развратник, страшилище за жените или педал, алкохолик и наркоман, ту като пълен аскет, едва ли не скопец, както и предишният, Феликс Едмундович.
