на птеродактил.
— Успяхме. Слава на труда, няма никой — прошепна Нина.
— Хайде на работа! — изкомандва Семьон.
Затичаха нагоре по стъпалата, като разхвърляха по редиците листовки. Работата приключи бързо, след което младите хора се настаниха близо до сцената, на първия ред, и отвориха учебници, правейки се, че четат в очакване на концерта. От време на време се споглеждаха и хихикаха.
„Освен всичко друго — помисли си Нина, като че ли отговаряше на някого, — със Сьомка сме бойни другари.“ „Виж ти — помисли си Семьон за нея, — какви очища!“
След няколко минути аудиторията започна бързо да се изпълва със студенти. Вече бяха намерили листовките и някой високо прочете: „Спасението на революцията е във вашите ръце! Долу Сталин!“
На друг ред четяха различен вариант: „Да спрем опита за Термидор! Позор за сталинския ЦК!“
Подривните листовки на троцкистите и опозицията не бяха новост за студентите. Намираха ги и в общежитията, и в столовете, понякога прикрепени към стената, друг път на пачки с призива „Раздай ги на приятели“. Мнозина съчувстваха, на много други им беше все едно. Понякога спонтанно се вдигаха на митинги, а друг път можеше да се забележи студент, запътил се към тоалетната с листовка в юмрука си. Този път студентите сякаш най-напред се възпламениха и започнаха да подвикват: „Долу!“, „Позор!“, но после се намериха шегаджии — как да не се направят на идиоти пред момичетата?, — които започнаха да умножават: „Два пъти долу!“, „Троен позор!“, „Долу на квадрат“, „Плюс позор на куб!“. Разнесе се смях: „Ама че алгебра на революцията!“ Днес настроението явно не беше твърде политическо.
Междувременно Комунистическата аудитория беше запълнена докрай. По пътеките и до вратите имаше правостоящи. Сред закъснелите беше и асистентът на професор Градов, младият лекар Сава Китайгородски. Набутали го бяха в прохода и постепенно плавно го изместваха, докато не се опря в ъгъла, където можеше дори леко да се подпре с рамо до стената.
Поетът Сергей Третяков вече беше на сцената, но Сава не гледаше натам. Погледът му търсеше едно лице в залата. Най-после го откри — Нина Градова! Нека да е както винаги със своя дръвник, но затова пък е пред очите му! „Влизам аз в тъмните храмове, извършвайки своя беден обред…“ Младият лекар също не бе чужд на поезията, макар че заседна на символистите и не желаеше да върви по-нататък.
Амфитеатърът ревна, избухна и притихна. Популярният Сергей Третяков, приятел на Маяковски, отиде до ръба на сцената — да рецитира. Беше много висок, не по-нисък от самия Маяк, но не притежаваше външността на трибуна, по-скоро имаше нещо общо с хора от типа на Сава Китайгородски, с интелигентните: очила, сако, панталон, жилетка… При Маяковски това винаги беше „костюмище“, а при Третяков — костюмче. Затова и лефовската страст в негово изпълнение изглеждаше малко неуместна — ръмжене, ръкомахане с юмруци.
Той рецитираше нещо такова:
Студентите от филологическия факултет възторжено изреваха: „Браво, Сергей! Браво, ЛЕФ!“
„Литературната девойка“ до Сава — високо подстриган тил, дълъг кос перчем, ама че кобила! — се обърна към него:
— Харесва ли ви?
Сава вдигна рамене. „Литературната девойка“ се засмя:
— И на мен не особено. Каква ти алгебра! Чиста аритметика за четвърти клас!
Тълпата се люшна. Бедрото й се притисна до неговото. Прехвърча твърде неуместно електричество. „Литературната девойка“ се усмихна с престорено смущение:
— Извинете.
Сава се размърда, като се опитваше да създаде пространство между двете разнополови тела.
— Да, толкова е тясно…
На своя ред Нина дърпаше Семьон за ръкава.
— Тази поезия по-близка ли ти е? Кажи, Сьомка, кажи! За мен това е много важно!
Стройло проговори басово и пренебрежително в своя „пролетарски стил“:
— А-а-а, лайна. Пикочният ми мехур сегичка ще се пръсне, отивам да го източа.
Започна да си пробива път към изхода през краката на съседите си. Нина успя да пошепне след него: „Мили, почакай!“. Той се обърна и гракна „Стига!“, после се озъби на недоволните студенти:
— Казваш, че ви ходя по краката? Че по кратуните ви ли да ходя?
Стройло влезе в просторната, с висок таван, облицована с плочки тоалетна на стария университет и видя до прозореца младеж с полувоенни дрехи, който може би чакаше точно него. Залови се да върши това, за което беше дошъл. Младежът се приближи.
— Стройло, салют!
— Физкулт привет! — отговори Стройло, като довършваше започнатото.
— Да отскочим ли до партийния комитет? — попита много положителният младеж.
— Давай! — каза Стройло, приключвайки диалога изцяло в стила на своето поколение.
Стаята на партийния комитет по мащаби не беше по-малка от тоалетната. В този час в нея нямаше хора, само в дъното при настолната лампа седеше човек на средна възраст и прехвърляше документи. От стената в богата рамка царстваше Владимир Илич Улянов (Ленин).
Когато видя влезлите младежи, човекът стана и тръгна към тях.
— Здравейте, другарю Стройло! Хайде направо да хванем бика за рогата! Колко души имаше последния път на заседанието на кръжока?
— Деветнадесет, другарю комисар — ясно отвърна Стройло, разкопча джоба си и извади лист. — Ето списъка.
Комисарят го взе и прочете на глас няколко фамилии: „Албов, Брехно, Градова, Галат…“ — пъхна го в джоба си и здраво стисна ръката на Стройло.
— Благодаря, Семьон! Голяма, много важна работа вършиш за нас!
Със засияла и от това леко истуканска физиономия Стройло се изпъна:
