смисълът на съвременния театър! В скандала! Театърът е скандал!
След като произнесе тази изключителна новост, позната още на Грибоедов, Степан подхвърли през рамо на Фомка Фрухт, който винаги му пригласяше:
— Това го запиши!
— Готово! Записано е! — моментално се отзова Фомка.
Суматохата се засилваше. Никита, вглеждайки се в шумящата тълпа, за миг забрави за жена си. А когато я погледна, изстина и закрещя, сякаш беше гимназист, а не командир на дивизия:
— Какво да правим?! Какво да правим?!
Контракциите на Вероника бяха започнали. Тя ту стискаше зъби, ту ловеше въздуха с уста. Потта на ручеи се стичаше по лицето й. Роклята й беше цялата мокра. Проклинайки се за идиотското си лекомислие, Никита я подхвана под мишниците и започна да се промъква към изхода.
— Направете път, граждани! Направете път! Жена ми ражда! „Бърза помощ“! Моля!
В тъпканицата някакъв младок с вид на бохем се захили, сочейки ги с пръст:
— Вижте, вижте, само при нас може да случи! Командир на дивизия мъкне жена си! Тя ражда от Мейерхолд!
Озверелият Никита ритна младока в задника.
— Освободете пътя, мерзавци! — В беса си измъкна револвера от кобура. — Дайте път! Ще стрелям!
Гражданите, които все още не бяха забравили подобни възгласи, незабавно разчистиха пътя. Той подхвана крещящата от болка Вероника и се устреми към изхода.
На едно от стълбищата на театъра Стьопа Калистратов пресрещна летящата надолу Нинка Градова:
— Привет, гражданко! Чуй, дойдоха арменци, поети, ще има сабантуй32. Ще фирнем ли шампанско?!
Нинка с пълно гърло се смееше в ръцете му. „Нима не е щастие — мярна се в главата на Стьопа — да държиш в ръцете си такава смееща се нимфа?“
Уви, нимфата моментално се изплъзна и се отдръпна.
— Степане, ти си непоправим декадент и бохем! „Какво пък — помисли си той, — не може сто години да държа такава смееща се и изпълнена с небесен огън. И за този миг благодаря на Провидението.“
По стълбището солидно слизаше пролетарият Семьон Стройло.
— Все още ли си с този Стойло? — усмихна се поетът.
Нинка начаса се разсърди:
— Не Стойло, а Стройло, от думата „строя“, с ваше позволение!
Залепи се за своя избраник и продължи да пътешества надолу по стълбището, отчасти висейки на рамото му, което й даваше възможност от време на време да поглежда към обезкуражения Степан.
И все пак благодаря ти, Провидение, помисли си поетът.
Наоколо преминаваха хората от групата на Нинка. Сред тях изпъкваше мъж, прехвърлил тридесетте, с лъвска грива и очила на теоретик — Албов.
— Акцията успя — беше краткото му резюме.
Призори при агонизиращия в приемната на родилния дом „Грауерман“ Никита Градов дойде дежурният лекар — вече се знаеше, че родилката е жена на командира на дивизия, сина на професор Градов. Съобщи, че му се е родил син. И теглото, и ръстът си ги биваше, направо шишко.
„Така че се приберете вкъщи, другарю командир, поспете и елате по пладне, ще ви покажем вашия първороден син.“
Никита, без да съобразява каквото и да било, с разкопчан шинел и бутната на тила будьоновка, закрачи нанякъде, неизвестно защо ускорявайки крачка, рязко сечеше ъглите и се хващаше за водосточните тръби. Една ръждясала се огъна под ръката му.
Арбатските улички бяха пусти и тъмни, единствено някъде далеч слабо светеше витрина и там се виждаше голям глобус. Точно той като че ли върна съзнанието на командира на дивизия. Отърси се и осъзна цялата тази нощ, през която любимата му жена, страдайки, му бе родила син.
— Роди ми се син! — закрещя той и затича към глобуса. Във всяка витрина виждаше приближаващото свое отражение, развяващите се пешове на дългия си шинел, блестящите високи ботуши. Изскочи на „Арбат“. Зад покривите стърчеше оцелелият кръст на малка църква. „Син, син… роди ми се син!“ Прекръсти се веднъж, дваж, но после отдръпна свитите пръсти от челото си, от червената звезда! Извади револвера и гръмна във въздуха. Ура!
— Не стреляйте! — дочу глас наблизо. Никита видя до една врата старец с тояга в ръце. Може би портиер.
— Не се бойте, няма нищо страшно, просто ми се роди син. Борис Четвърти Градов, руски лекар.
— Все пак това не е повод да се стреля — забеляза старецът, отдели се от вратата и мина покрай Никита.
Оказа се, че не е старец, а странен господин на средна възраст, с бастун в ръка и старомодно скъпо палто. Проблясваха кръглото чело и плешивото му теме. Просветвайки и трептейки, около тези фундаментални височини се виеше ефимерна златно — сребриста флора. Дали не беше Андрей Бели?
Шеста глава
РКП(Б)
Надвечер в един хубав октомврийски ден — циганското лято беше в разгара си — инструкторът от районния Осоавиахим33 Семьон Стройло очакваше Нина Градова в кабинета с нагледни помагала, разположен на втория етаж на Дома на културата в Краснопресненския район.
Слънчевият лъч, който падаше през тясното стъкло, подчертаваше изобилния прах върху помагалата и тренировъчните материали, гранатите, противогазите, парашутните раници, а значи подчертаваше и известен мързел на уважавания другар инструктор.
Семьон не можеше да търпи цялата тази глупост, нищо не разбираше от нея. Беше получил поста си по реда на „издигането“ като човек с неопетнена биография, но не смяташе да се задържа дълго тук — чакаше го дълъг път. Засега бе доволен — имаше работа да си клатиш краката, а главното беше, че държи ключовете от три кабинета, голямо удобство за срещи с момичета.
На масата в средата на стаята, демонстрирайки железните си вътрешности, лежеше надлъжно разрязана наполовина тежка картечница „Максим“. По стените висяха пропагандни плакати, върху които понякога Семьон прокарваше по някой парцал. Гигантски пролетарски юмрук смачкваше английски дреднаут, приличащ на жалък гущер: „Нашият отговор на Кързън!“. Ято дирижабли в небето под сиянието на сърпа и чука: „Ще създадем ескадрила дирижабли на името на Ленин!“…
В стаята беше горещо. Семьон лежеше на кушетката само по фланелка с емблема на „Буревестник“. Пушеше, отпиваше от бутилка портвайн „Три седмици“ — татко му наричаше тази напитка „три брадвички“ — и четеше омърляната книжка „Принцеса Казино“.
Ще дойде мръсницата, мислеше той, ще види как лежа само по фланелка, пия си питието, чета булевардна книжка и ще се възхити — ах, колко е обикновен, колко е освободен! Гадина такава!
Романът с професорската дъщеря, изнежената Ниночка Градова, от една страна, възхищаваше Семьон Стройло, но, от друга, страшно го дразнеше: налагаше му се постоянно да играе роля, натрапена му от въображението на разглезената фръцла. Тя виждаше в него идеалния пролетарий, обикновения, свободния, без заобикалки вземащ в ръцете си цялото имущество на света, защото отсега нататък му принадлежеше, той строеше бъдещето. Значи трябваше постоянно да демонстрира простота, градска народност, увереност и дори известна непохватност на бавните си движения, твърдост на мускулите си. Всъщност Семьон Строило беше по-скоро суетен, с лъкатушещи мисли, дори и не много мощен физически, а гирите ненавиждаше. С други думи, тя гледаше на него по-скоро като на играчка пролетарий, а не като на истински пролетарий, какъвто той независимо от чистата си биография всъщност никога не е бил. Нито татко му, нито дядо му бяха създавали материални ценности, произхождаха от маринорошченските склададжии. Е, нямаше и за какво да бъде обиден: момичето бе сладко и от нея имаше огромна полза, но…
От коридора, от стълбите долетяха летящи стъпки — идва гадината, точно на минутата!
