— Служа на трудовия народ!
В това време в аудиторията Сергей Третяков беше сменен от Степан Калистратов — измачкана кадифена блуза, преметнат на гърба шал, непокорна, буйна, както се казва, „есенинска“ грива. Както винаги, не бе ясно доколко е пиян Степан в дадения момент — нормално, доста или почти налюскан. Така или иначе, рецитираше с мрачно вдъхновение:
Нина Градова го гледаше като омагьосана. Степан харесваше на публиката, особено на момичетата, май повече и от Третяков. Всяко негово стихотворение беше съпроводено с възторжени ръкопляскания.
Може би единственият човек в аудиторията, който почти не обръщаше внимание на поета, бе Сава Китайгородски. Той не откъсваше поглед от замисленото, сякаш излъчващо вътрешна светлина лице на Нина. Когато до нея не беше „пролетарият“, тя незабавно се променяше, засияваше и именно в това, дами и господа, беше нейната същност!
Шепотът на „литературната девойка“ до него отвлече Сава от тези мисли.
— Знаете ли, че Калистратов е на ръба на скъсване с ЛЕФ!
Сава дори трепна:
— Какво говорите? Ами революцията?
Тя с усмивка го погледна през рамо:
— На някои вече им омръзна.
От публиката хвърлиха към Степан букет цветя. С ловкост, учудваща за вечно пияния бохем, той не му позволи да падне, а го хвана във въздуха, притисна го до гърдите си и после го подаде на Нина Градова на първия ред.
Студентите си изкривиха вратовете, цялата зала гледаше кого е поздравил поетът по този начин. Бузите на Нинка горяха сред карамфилите.
„Литературната девойка“ каза право в ухото на Сава:
— Познавате ли тази особа? Младата поетеса Нина Градова. Казват, че…
— Извинете — набързо я прекъсна Сава и се запромъква към изхода.
В това време при Нина, вече без да обръща никакво внимание на краката на околните, се връщаше Семьон Стройло. Пльосна се на мястото си, безмълвно изтръгна букета от ръцете й и го метна зад гърба си към амфитеатъра.
В този момент Степан, с всяка строфа отваряйки все повече белите си дробове, бучеше най-известното си стихотворение „Танцът на матросите“.
В късната нощ в дома на Градови не спеше само мощният, но с нежна душа Питагор. Като се стараеше да не потраква много с ноктите си по пода, той се разхождаше из празните стаи, осветени единствено от ивиците лунна светлина, проникваща през щорите. Понякога отиваше в кухнята, изправяше се на задни лапи и гледаше през стъклото без щори. Най-после видя това, което толкова ревностно търсеше, изтича до входната врата и седна, като тихо скимтеше.
Ключът щракна, влезе, по-точно промъкна се Нина и веднага си свали обувките — за да стъпва леко, на пръсти и да не събуди домашните си, а само да им внуши спокойни сънища. Кучето се хвърли да целува любимата си сестра. Тя разтвори обятия.
— Благодаря, Питочка, че си ме чакал и че не залая.
Съпроводена от Питагор, тя премина през трапезарията и гостната, когато изненадана забеляза, че в кабинета свети малка лампа. Надникна и видя баща си. По халат и чехли седеше на дивана и четеше „Новый мир“ — повестта „Неизгасената луна“.
Татенце, мили, любими, тихо се трогна Нина и вече се канеше да мине към стълбата, когато той неочаквано вдигна глава и забеляза двете славни муцуни: едната с огромни очи, а другата — с огромни уши. Остави списанието.
— Нинка, остани малко с мен.
Тя седна на килима в краката му. Той разроши късата й грива.
— Тази повест, която тогава домъкна… случайно ми попадна… м-да… Всъщност доста абстрактно съчинение… въпреки че при желание… — Така мънка известно време, но сетне каза твърдо: — Трябва да знаеш, че не съм бил там. Бях отстранен в последната минута. Наистина, ако бях там… Разбираш ли какво искам да кажа?
Нина хвана ръката му и я притисна до бузата си.
— Разбирам, татенце. Сега всичко разбирам. Вярвам, че изобщо не си бил там…
Той въздъхна:
— Уви, не е съвсем така. Ще разкажа всичко по-късно… но… те ме смятат за чужд. Издигат ме и сякаш ме завързват в общ възел, награждават ме, но всички чудесно разбират, че съм им чужд, а цялата ми школа… просто сме руски лекари, дори и младежите като Сава Китайгородски.
— Впрочем как е той, този Сава? — попита Нина с явно небезразличен тон.
„Колко хубаво попита за него — помисли си баща й. — Иска ми се да знам дали някога и за мен е питало така някое момиче.“
— О — отвърна той, — Сава е бъдещо светило, повярвай ми. С него упорито работим над местната упойка. Знаеш ли, трудничко му е: мъкне семейството на сестра си, а заплатата на младите лекари е мизерна. Изкарва допълнително в „Бърза помощ“.
— Ами защо престана… е… да ни посещава? — попита Нина и баща й отново се възхити, този път на чудното лукавство в гласа й.
Засмя се:
— Много добре знаеш, лисичке, защо. Защото си сред чужди.
Тя се галеше в ръката му като котенце.
— Ама че глупотевина!
Лежащият до нея Питагор активно й лижеше крака.
Отгоре, от спалнята, тихо слезе Мери Вахтанговна. Спря на вратата на кабинета, гледайки мъжа и дъщеря си. Те не я забелязваха.
— Ех, ако всички се бяхме родили преди петдесет години! — въздъхна професорът.
Нина неочаквано се възпламени и блъсна ръката на баща си:
— Това не! Ако искаш вярвай, ако искаш не, но аз съм щастлива, че живея точно сега! Че съм млада именно сега, през двадесетте години на двадесети век! Всички времена бледнеят пред нашето!
Баща й я помилва по главата:
— Само не викай, Нинка, но ми се струва, че временно трябва да напуснеш Москва.
Нина, разбира се, тутакси се развика:
— Да не си се побъркал, тате?! Че къде да ходя?
В този момент майка й седна до нея и я прегърна през раменете.
— Може би в Тифлис, при вуйчо Галактион — с мек тон, като ромолене прозвуча гласът й. — Дъще, отиде твърде далеч в пристрастието си към политиката. Шофьорът на баща ти, младши командир Слабопетуховски, тези дни под секрет казал на Агаша, че ГПУ се интересува от теб.
Въпреки че сърцето й се сви, Нина весело се засмя:
— Ама че глупости! Намерили сте на кого да вярвате — на Слабопетуховски! Наистина в ГПУ е пълно с
