сграда. В личното жилище на аптекаря, в голямата, затъмнена с пердета стая с огледала и портрети на предци, тоест в гостната, или както я наричат в Кавказ — „салона“, стоеше Нугзар, племенникът на Галактион, който някога смайваше гостите на професор Градов с огнена лезгинка. През тясна цепнатина в пердетата наблюдаваше пристигането на големия партиец, а след това, открехнал вратата към стълбището, се вслушваше в приветствените възгласи долу. Навътре в къщата се дочу друг звук — потропване на токчета по паркет, и в „салона“ влезе Нина Градова. Синините и охлузванията, с които я оставихме преди три години, бяха изчезнали безследно от лицето й. Независимо от огромните исторически събития, случили се оттогава, тя беше едва на двадесет и три години. Впрочем сегашната цъфтяща красавица имаше само далечна прилика с ентусиазираното синеблузо момиче от предишните глави. Без да забележи Нугзар, Нина се приближи към огледалото и оправи косата и презрамките на деколтираната си рокля. Нугзар се изкашля, издаде се. Тя едва го удостои с поглед — явно обичаен, дори може би досаден човек в къщата.
— Привет, Нина! — обади се той. — Кълна се в Кавказ, ти просто си неотразима с тази рокля! Къде се готвите да ходите днес, мадмоазел? О, пардон, пардон, мадам!
— Паоло празнува новата си книга — отвърна Нина. — Всички поети се събират на зъбчатата железница.
Нугзар цъкна с език:
— Паоло Яшвили! С какви хора дружиш, момиче! Истински литературни знаменитости!
Той се приближи и спря зад гърба й, отразявайки се в огледалото:
— Не изглеждаме лошо с теб, а, Нина?
Тя се обърна към него с раздразнение:
— И аз съм поетеса, не си забравил, нали?
— За мен си единствено жена, заради която ще повехна до смърт — отбеляза Нугзар мрачно.
Нина се разсмя:
— Ама че си образ! Просто си непоправим женкар, Нугзар!
Отношенията им се крепяха на известна колебливост, сякаш всичко е несериозно, а и можеше ли другояче да се отнася към неговите постоянни и до известна степен оскърбителни домогвания? Няма да вдигне сериозен скандал, я! Красиво, разглезено от жените момченце, затова и палуваше.
— Аз — женкар?! — престори се на възмутен Нугзар. — Я ме погледни! Толкова съм измъчен заради това, което не ми даваш!
— Досадно момченце! — изкрещя Нина. — Май си забравил, че сме близки роднини?!
Взаимното полутеатрално, полуистинско възмущение нарастваше.
— Ха-ха-ха! — саркастично се разсмя Нугзар. — И това го казва една от най-свободомислещите жени на двадесети век! Ами къде е „теорията за чашата вода“? Къде е нашият идол Александра Колонтай и нейната „любов на трудовите пчели“? Защо за Паоло има чаша вода, а за Нугзар няма? Защо за Тициан има мед, а за Нугзар няма и капка? Роднини! Ще ми кажеш и че си омъжена!
— Да, омъжена съм, дръвник и мошеник. Кой ти е снесъл за Паоло и Тициан?
— Мъжът ти за нищо не става, той не е мъж! — изкрещя Нугзар.
Нещата станаха сериозни. Той й се нахвърли и зацелува раменете и шията й. Вбесената Нина се изтръгна и хвана тежък свещник. Нугзар, дишайки тежко, отиде в далечния ъгъл на стаята и изведнъж рязко се обърна, сякаш беше замахнал със сабя.
— Знам и истинската причина за прехвърлянето ти в Тифлиския университет! Принудили са те родителите ти, когато са започнали да изплуват странните ти нещица с троцкистката опозиция!
— Нищожество! — викна в отговор Нина. — Откъде ги събираш тези мръсни клюки?!
Нугзар се сепна, че е казал нещо повече. На лицето му цъфна усмивка, „сабята“ в ръката му вече се бе превърнала в сладка праскова.
— Само се шегувам, Нина, не ми обръщай внимание. Просто глупава шега, извини ме. Знаеш, че около красива жена винаги има приказки, шегички, е… Аз съм ваш паж, ваше величество. „Кралицата свиреше Шопен в кулата на замъка и слушайки Шопен, в нея се влюби пажът…“ Виждаш ли, руската поезия не е чужда и на грузинските младежи.
Нина понечи да излезе, но той продължаваше да се върти пред нея, изобразявайки паж, като й пречеше да излезе.
— Престани да се правиш на шут и ме пусни да мина!
Нугзар танцуваше около нея на пръсти, правейки се, че й вее с ветрило.
— Може ли да ви откарам на пира на Паоло, ваше величество? Представете си, че пристигате на хълма на Давид с истински американски пакард с три сребърни рога! Мой приятел има такъв, ще ми го заеме за вас.
Тя пак не можа да запази сериозната си физиономия и се разсмя:
— Вървете в конюшнята, паже, и кажете да ви нашибат с камшици! — Бързо заобиколи танцуващия Нугзар и изтича навън.
Влезе в аптеката, за да каже довиждане на Галактион, и го видя да прегръща не по-малко солиден от него джентълмен.
— Нина, няма да повярваш на очите си! — завика Галактион. — Виж кой е пристигнал, кой се е върнал! Та това е доблестният Кахабидзе! Тъй като сте роднини, можеш да го наричаш чичо Ладо!
Нина веднага превключи на друга опера — „срещата с доблестния Кахабидзе“. Изобщо животът в Тифлис й се струваше като поредица от оперни сцени.
— Чичо Ладо! Добре дошъл, скъпи! Щастливо завръщане, генацвале! — викна тя и едва тогава изскочи на улицата.
След нея в аптеката меко скочи Нугзар. Още от прага, без да дочака да го представят, разтвори обятия:
— Не мога да повярвам на очите си! Чичо Ладо Кахабидзе! Легендарният комисар! Ще попитате как съм ви познал? Чел съм във вестниците за вас, в стотици къщи съм виждал ваши портрети!
Нина спря на ъгъла един файтон. Нугзар излезе от аптеката и с бърза пружинираща походка заслиза към центъра с неговите големи „френски“, както често казваха в града, хотели.
Междувременно в аптеката Галактион и Владимир все още не можеха да се нагледат един на друг, потупваха се по раменете, надничаха в лицата си, смееха се.
— Галактионе, събуди ме! Нима действително си ти?
— Ладо, нима си при мен, в старата ми аптека?! Недей, не ме буди, нека сънят да продължи!
Кахабидзе обиколи аптеката, докосваше познатите му от детството (някога и Вахтанг, бащата на Галактион, е бил собственик на заведението) въртящи се шкафове с редици от малки чекмеджета, всяко с рисунка на определена билка, сребърния касов апарат „Национал“, покритите със стъкло лавици — все качествени неща, стара руско — немска изработка.
— Всичко е така, както си беше — с удоволствие произнесе той и въздъхна. — С изключение единствено на това, че вече не си собственик, а обикновен наш съветски директор, скъпи Галактионе.
Гудиашвили размаха показалеца си:
— Грешиш, скъпи Ладо, не съм директор, а заместник-директор. Директор ни е партийният другар Булбенко. Прехвърлиха го тук от железопътното депо, където също беше директор. Има голям опит в ръководенето на заместник-директори.
Кахабидзе се смееше. Явно се наслаждаваше на разговора и остроумието на стария си училищен приятел и роднина, знаменития аптекар Гудиашвили.
— Щастливец е този Булбенко. Вах, да имах в Урал поне един заместник като теб, Галактионе! Но като цяло нещата не вървят зле, нали?
Галактион въздъхна:
— Горе-долу. Знаеш ли, Ладо, никога не съм мислил, че в аптеката ми няма да достигат беладона, ипекакуана, калциев хлорат… Уви, сега понякога само разпервам ръце: затруднения, затруднения…
Лало Кахабидзе престорено се намръщи:
— Недостиг на беладона? Недостатъчно ипекакуана? Че това е позор за нашата социалистическа фармакология! Обещавам ти, ще се заема с това! Ще видиш, скъпи дон Базилио, че към края на петилетката нашите трудещи се маси ще се наслаждават на излишък от беладона, на изобилие от ипекакуана!
Галактион се преви от смях.
