или под слънцето, каквото имаше в наличност в момента. Занданите изведнъж се разтвориха, сякаш издухани от мощна въздушна струя. Младостта зовеше назад. Денят на бягството летеше наоколо към зелените хълмове на Литва.
Осма глава
Село Горелово, колхоз „Лъч“
В ранната есен на хиляда деветстотин и тридесета година, веднъж привечер, точно по разписание или почти точно, с други думи, за радост на всички чакащи на Казанската гара в Москва пътниците започнаха да се качват във влака Москва-Тамбов.
По онова време, когато се качваха във влак, съветските хора неизбежно ги обхващаше нервност, граничеща с паника. Изправно работещата транспортна система все още изглеждаше чудо, още повече че отново настъпиха лоши времена и за много стоки за широко потребление, които при непа ги имаше във всяко магазинче, се налагаше да се пътува до Москва. Тамбовските селянки с окачени върху празничните им плюшени жакети торби и чанти, още със стъпването си под гигантските сводове на гарата, призвана да напомня за XXI век, но напомняща единствено за неотдавнашното модернистично течение в архитектурата, се готвеха за бой за своя вагон и за своето място. Бабите се носеха през тълпата на перона с невероятна скорост, като успяваха и да подвикват на другарките си: „Хайде, хайде! Маша, не изоставай! Чие е детето, кой си е изгубил детето?“ Московчани, представени на гарата не от най-добрата си част — носачите, пращаха след тях първокачествени благопожелания. Засега на тази гара не бяха успели да възстановят предреволюционното приличие, а явно и никога нямаше да успеят. Катуни на татари и чуваши почти изцяло покриваха кахления под. В тоалетните постоянно се переше. Във въздуха се носеше непреодолимата миризма на Казанската гара: смес от хлорна вар, пикня, размекнати с вода сушени плодове и вкиснат винегрет.
Братя Градови не бързаха. С увереността на млади мъже, заемащи твърди позиции в обществото, бавно вървяха по перона, не обръщаха внимание на никого и бяха заети единствено със себе си. Никита едва тази сутрин беше пристигнал със семейството си от Минск и когато научи, че брат му заминава за Тамбов, поиска да го изпрати. Кирил не възрази.
През изминалите две години строгите му принципи станаха някак по-меки и дори не реагира, когато брат му повика кола от Народния комисариат. И чертите на лицето му се посмекчиха и независимо от работническите му дрехи вече беше лесно да се разпознае в него младеж „от добро семейство“. Впрочем може би това се дължеше на новия детайл в облика му — очила с тънка метална рамка. Те моментално издаваха непролетарския му произход.
Както винаги, Никита беше с униформата на висш командир от РККА, всичко по мярка и оправено до последната гънчица. Това и добрата кройка отличаваха висшите командири от средните и младшите. Като че ли всичко беше същото — гимнастьорки, колани, бричове, ботуши, но висшият команден състав можеше да се разпознае отдалеч, без човек да се заглежда в петлиците.
През последните години братята се виждаха рядко, още по-рядко общуваха, с изключение може би на масата в Серебряни Бор. Всеки път възникваха караници сякаш от нищо, но се разгаряха с буен пламък — или заради Кронщад, или заради привилегиите на командния състав, и това ги отдалечи един от друг. Изпращането на Казанската гара бе опит да се преодолее отчуждението и в погледите на Никита към Кирил ясно се четеше: „Хайде, Кирка, престани да се цупиш“, а в ответните погледи на Кирил към Никита: „Защо пък мислиш, че се цупя?“, тоест отново се възстановяваха вечните им отношения: обичливо — снизходителни от страна на Никита и обичливо — отбранителни от страна на Кирил.
По-малкият обожаваше по-големия още от времето, когато маминият глезльо Ника неочаквано рязко и безвъзвратно застана на страната на червените, премина като герой по всички фронтове на Гражданската война и направи главозамайваща военна кариера. Кирил дори и пред себе си никога не би признал, че точно този избор на по-големия му брат го бе тласнал в обятията на „най-прогресивното учение“. Нещата не опираха точно до това, защото и на него самия му стигаше умът да схване в каква посока плава корабът на историята. Нима странната еволюция на Никита, сегашната му сякаш показна безидейност не доказваха пълната самостоятелност на Кирил?
— Качването във влака за Тамбов започна да напомня щурма на Зимния дворец. Спасявайки се от профучаващите торби и куфари, Никита и Кирил спряха да запалят по цигара край един осветителен стълб. Тъкмо в този момент светна цялото гарово осветление. В края на перона на стената на гаровата постройка бяха осветени голям портрет на Сталин и лозунгът: „Да живее сталинската петилетка!“. Никита извади кутия скъпи цигари „Северна Палмира“. Кирил обаче отказа и предпочете своя евтин „Норд“.
— Все пак с какво ще се занимаваш в Тамбовския край? — попита Никита.
Кирил не отговори веднага, сякаш погълнат от разпалването на твърдия си „пирон“. Най-после рече:
— Организира се мрежа за идеологическа просвета…
— Точно от това най-много се нуждаят селяните, нали? — усмихна се Никита.
Кирил не отговори на иронията: не му се искаше разговорът пак да се плъзне към сериозни, ако не и мрачни теми, отново да се сблъскат неговата висока партийна идейност и преднамереният цинизъм на военните специалисти.
— Къде точно отиваш? — с някаква особена нотка в гласа попита Никита.
— В Горелово и няколкото нови колхоза в Гореловски уезд, тоест район — каза Кирил и искаше да прехвърли разговора на семейни теми, но Никита се усмихна.
— Нови колхози в Гореловски уезд! — Сложи ръка на рамото на брат си. — Кирка, бъди по-внимателен там, в Горелово.
— Какво имаш предвид?
— През двадесет и първа година всички гореловски мъже тръгнаха с армията на Антонов. Наложи ни се да превземаме селото с щурм два пъти за един месец.
— Пак започна! — възкликна Кирил със силна и искрена досада.
Никита отново се усмихна, но някак на себе си, явно беше смутен.
— Да, братле, все още мисля за тези кошмари. Как стана така, че ние, армията на въстаналите, толкова бързо се превърнахме в армия от палачи?
Кирил пак беше готов да избухне: нежността към брат му се бореше с обидата за партията.
— Ех, Ника, почти десет години минаха, колективизацията върви с пълна пара, а ти все мислиш за кронщадските анархисти и антоновските бандити!
— Странна наивност — мрачно произнесе по-големият брат. — Струва ми се, че сега му е времето да си спомним. Нима мислиш, че народът е във възторг, че отмениха непа изневиделица, прибраха земята и започнаха колективизацията? Това не е ли чист троцкизъм, дявол да го вземе?!
— Наивност ли?! — изкрещя Кирил. — Кажи, братле, червени командире, прочел ли си през живота си поне една книга от Маркс?!
— Какво му се приискало! — извика в отговор Никита със същата пламенно-полемична нота. — Разбира се, че не съм прочел и няма да чета. Надявам се за очите ми още дълго да не потрябва такъв велосипед! — притисна с показалеца си към носа на Кирил предателските му очила.
Кирил най-напред се стъписа, а после се разсмя. Беше благодарен на брат си, че толкова изненадващо внесе хумористична нотка в проклетата тема. Никита също се смееше доволен.
— Какво се чува за Нинка? — попита той след минута.
Кирил вдигна рамене:
— Последното е поемата й в „Красная новь“. Модернистична глупост. Дипломира се в Тифлис още преди два месеца, но не бърза да се връща. Майка не разбира защо, а пък аз съм сигурен, че е поредното глупаво влюбване.
— Ами ти? — усмихна се Никита.
— Какво аз? — с недоумение попита Кирил.
— Още ли не си влюбен?
Кирил пак се нацупи.
— Аз? Влюбен? Що за глупост?
Никита със смях прегърна брат си през раменете.
