на кулачеството като класа е централна задача за нас.
Органите на ГПУ в Москва са ликвидирали две нови групировки на „бивши хора“. Едната от тях е оглавявана от типичния кулашки идеолог професор Кондратиев. Другата е оформена група от меншевики и близки до меншевиките интелигенти — Громан, Базаров, Суханов и др.
В чужбина. Подозрителни прелитания на полски самолети. Въстание на туземците в Индокитай. Оживена дейност на белогвардейците в Харбин. Лидерът на германските фашисти Хитлер води преговори с промишлени магнати от Рурската област.
ОГПУ разкри вредителска и шпионска организация в снабдяването на населението с най-важните хранителни продукти, чиято цел е била да предизвика глад в страната и недоволство сред широките работнически маси, с което да съдейства за премахване диктатурата на пролетариата. От вредителството са били обхванати „Союзмясо“, „Союзриба“, „Союзконсерв“, „Союзплодовошч“ и съответните звена на „Наркомторг“.
Из показанията на професор Рязанцев (бивш помешчик и интендантски генерал): „Смятах, че основната класа, която е носител на културата, е буржоазията…“
Професор Каратигин (бивш редактор на кадетски вестник): „Характерно за нас беше, че не вярвахме съветската власт да възстанови стопанството на страната, отричахме колективизацията, наблягахме на индивидуалното стопанство, на необходимостта от запазване на частнокапиталистическите отношения… За вредителската си дейност в областта на хладилното дело получих от Рязанцев само 2500 рубли…“
Левандовски (завеждащ отдел по пласмент и разпределяне на „Союзмясо“): „Искахме държавата да се оттегли от областта на месото, като предаде този пазар в частни ръце…“
Отзиви в страната за разобличаването на вредителската група.
Безпощадно да се смачка вредителската гадина! Приветстваме стража на революцията ОГПУ! Повече бдителност!
Трудещите се отговарят на вредителството в хранителната промишленост с още по-силно сплотяване около болшевишката партия, с обещания да навлязат с чест в третата, решителна година от петилетката. На мястото на единичните вредители работническата класа ще издигне в апарата стотици и хиляди организатори на социалистическото строителство.
Металиците от електрозавода настояват за безпощадна присъда. Автомобилистите приветстват ОГПУ — меча на пролетарската диктатура. Искаме към вредителите да се приложи най-строгата мярка на наказание — разстрел!
Демян Бедни: „Във вчерашна публикация ГПУ разобличи машинациите. Вредителите загубиха войната. Те са пленени! Контрареволюцията отстъпва! Ние сме на власт! Домогваха се до властта интелигентите еврейчета, кондратиевско-громанският сопол! Не си направиха обаче добре сметката тези мърши! Подведоха ги месните консерви!“
До стената! Искаме възмездие за агентите на международната буржоазия.
Колегията на ОГПУ, след като разгледа по поръчение на ЦИК на Съветите на работническите, селските и червеноармейските депутати и на Съвета на народните комисари на СССР делото за контрареволюционната организация в областта на снабдяването, постанови:
Рязанцев, Каратигин, Карпенко, Естрин, Дардик, Левандовски, Войлошчиков, Купчин, Нигзбург, Биковски, Соколов… (общо 48 души) като активни участници във вредителска организация и непримирими врагове на съветската власт — ДА СЕ РАЗСТРЕЛЯТ.
Присъдата е приведена в изпълнение.
Председател на ОГПУ Менжински.
„Борбата за качество на продукцията е борба за социализъм!“ Из изказването на другаря Куйбишев на конференцията по качеството на продукцията.
До редактора на вестник „Правда“. Уважаеми другарю редактор, моля да поместите моето изявление.
В брой девети на дискусионния лист на „Правда“ излезе статията ми „Към XVI конгрес на партията“. Сега стигам до извода, че изобщо не съм бил прав, а са прави другарите, които се обявиха срещу мен. Възгледите ми по въпросите за колективизацията не съответстват на партийната линия, а на линията на десния опортюнизъм. Признавам написаното от мен за вредно и погрешно и изцяло споделям партийните възгледи по въпросите на колективизацията. Ще се постарая на дело да поправя допуснатата от мен грешка.
Сред многобройните дървета на Нескучната градина, която е над Москва река, малко встрани, на склона на полегат хълм растеше осемдесетгодишен дъб. Горните му клони шумоляха: „Буташевич, Буташевич!“, средните и долните припяваха: „Петрашевски!“, кръсточовките в клоните подсвиркваха: „Дост! Дост!“.
За разлика от другите дървета в парка това беше родено на доста голямо разстояние, на стотици версти на север, във влажното устие на къса, но пълноводна река. След ликвидирането на групата зародишът на дъба, почти безтелесен, още дълго лежа в един проток, в който се отразяваха дворци и мостове, и островърхи кули, и облаци, и почти още несъществуващият, абсолютно невидим бъдещ дъб, въплътил идеята за ликвидираната либерална група. Веднъж се разрази буря, зафуча вятър, зародишът на дъба, или дори само идеята за дъб, беше подхванат от мощни турбуленции, вдигнат от носещия се на юг въздушен поток и летя сред други идеи, частици, спори и изтръгнати от блатата жабчета, докато не падна на склона на полегатия хълм в Нескучната градина на старата столица.
Това се случило в топла и влажна нощ, в небето се борели южното и северното начало, внезапно всичко се озарявало, очертавали се колоните на кръгла беседка, в която дръзка двойка се отдавала на любов, дървесни стволове, дребните вълнички по вира и реката с малки островчета. Зародишът на дъба, или просто идеята за дъб, се мъчел да се захване за нещо родно, разрохкано неотдавна от някой роднина, миришещо, черно под пороя и рохкаво, и лепкаво вещество и патетично се страхувал: нима ще се прихвана? Прихванал се.
Прихванал се и осемдесет години по-късно, в хиляда деветстотин и тридесета, стои, перчи се под вятъра, зает, както и всички околни, с обичайната си дървесна работа, основно фотосинтеза, а от нея според неотдавнашните изследвания произлиза всичко останало. Но в клоните или между тях все още живее паметта за групата, или по-скоро мъгляви идеи за групата, за шумното събуване на кожени галоши в преддверието, за размяната на литература и на възгледи, „писмото на Белински до Гогол“, Фьодор, душичко моя, рецитирайте на глас, главоблъсканиците при разпитите, биенето на барабани по време на фалшивия разстрел.
Една привечер в беседката седеше двойка, мъж към четиридесетте и младо момиче. Както и неговият белогвардейски противник, червеният командващ армия Блюхер беше влюбен в адютантшата на щаба. Главичката й почиваше на широкото му кожено рамо, трогателното й носле беше до маршалската звезда, а той гледаше клоните на дъба и си мислеше: трябва да направя нещо, може би точно сега, може би скоро вече ще бъде късно, да рискувам, да вляза в историята като спасител на революцията… Не мисли лошо, разсъждаваше дъбът, изпращайки ободрителни вълни. Карай нататък. Технически това не е трудно да се направи, продължаваше размислите си Василий. Да дойда следващия път от Хабаровск с окомплектувана група за охрана, да вляза в Кремъл, да арестувам мерзавците, особено главния, рижата хлебарка, да
