— Не се бой. Отивам само до вратата.
Докато заобикаляше леглото, чуваше се мекото приглушено шумолене на пластина. Бейли открехна вратата към гостната и доста дълго чака. Не се случи нищо. Беше толкова тихо, че чуваше откъм леглото дишането на Йези. В ушите му туптеше на тласъци собствената му кръв. Протегна ръка към пролуката между стаите и напипа мястото, което можеше да намери и на тъмно. Пръстите му застинаха върху копчето, което включваше осветлението на тавана. Натисна го съвсем лекичко и таванът засия слабо, толкова слабо, че долната половина на гостната остана в мрак. Но и това му стигаше. Външната врата бе затворена, стаята — тиха и празна. Той натисна копчето, за да се изключи, и се върна в леглото.
Не му беше нужно повече. Всичко си отиде на мястото. Построената от него схема бе завършена.
— Ли, какво има? — умолително го попита Йези.
— Нищо, Йези. Всичко е наред. Няма го.
— Роботът ли? Искаш да кажеш, че си е отишъл? Завинаги?
— Не, не. Ще се върне. А преди това, отговори ми на един въпрос.
— Какъв въпрос?
— От какво се боиш?
Йези мълчеше. Бейли стана настойчив.
— Каза ми, че се боиш до смърт.
— От него се боя.
— Е, това вече го обсъдихме. Не се боеше от него; при това ти е известно, че роботите не могат да навреждат на човешките същества.
Тя с мъка му отговори:
— Мислех, че ако всички разберат, че той е робот, ще избухне бунт. И могат да ни убият.
— Защо да ни убиват?
— Знаеш какво значи един бунт.
— Но те дори не знаят къде е роботът, нали?
— Може да научат.
— И те е страх от бунт, така ли?
— Ами…
— Тихо! — И той натисна Йези към възглавницата. После зашепна в ухото й: — Върна се. Сега ме слушай и мълчи. Няма да има бунт, няма.
И като каза това, се почувствува спокоен, почти напълно спокоен. Усети, че може да заспи. И отново си помисли: „Нито бунт, нито декласификация — нищо, нищо“. А преди наистина да се унесе, си каза: „Няма да има дори разследване на убийство. Край на всички проблеми…“ И заспа.
7. ИЗ ВСЕЛЕНСКОТО СЕЛИЩЕ
Полицейският комисар Джулиъс Ендърби изчисти най-грижливо стъклата на очилата и си ги сложи. Бейли си помисли: „Добър номер. Ангажира те, докато си мислиш какво да кажеш, и не струва пари, както ако пушиш лула“.
И понеже мисълта бе натраплива, извади лулата си и забърка из оронения едро нарязан тютюн. Една от последните растителни култури на разкоша, която още отглеждаха на Земята, бе тютюнът, но явно наближаваше и неговият край. Цените му никога не спадаха, напротив — поне доколкото помнеше Бейли; дажбите — обратно.
Като нагласи очилата си, Ендърби протегна ръка към бутона в единия край на бюрото и за миг вратата на кабинета му стана полупрозрачна.
— Между другото, къде е той сега?
— Каза ми, че иска да разгледа отдела и аз отстъпих на Джек Гобин честта да го разведе.
Бейли запали лулата си и внимателно я захлупи. Като повечето непушачи, комисарят вдигаше шум заради тютюневия дим.
— Надявам се, не си го осведомил, че Данийл е робот.
— Разбира се, че не съм.
Но комисарят не се успокои. Едната му ръка безцелно опипваше автоматичния календар на бюрото.
— Как върви? — попита той Бейли, без да го погледне.
— Средно хубаво.
— Прости ми, Ли.
Бейли твърдо каза:
— Можеше да ме предупредиш, че изглежда съвсем като човек.
Комисарят сякаш се изненада.
— Не ти ли казах? — И изведнъж избухна: — По дяволите, трябваше да се досетиш. Нямаше да те моля да отседне у вас, ако приличаше на Р. Сами, нали?
— Зная, комисарю, но аз, за разлика от тебе, никога не бях виждал такъв робот. Дори не знаех, че е възможно да съществува. Просто ми се ще да го беше споменал, нищо повече.
— Е, Ли, прости ми. Трябваше да ти кажа. Прав си. Просто цялата тази работа така ме е изнервила, че половината време се сопвам на хората без причина. Той, искам да кажа, това нещо, на име Данийл, е робот от нов тип, все още опитен образец.
— И той така ми обясни.
— О! Всичко е наред тогава.
Бейли усети, че се сепва. Значи излизаше, че всичко е наред. И каза, стиснал със зъби лулата:
— Р. Данийл ми е уговорил обиколка из Вселенското селище.
— Във Вселенското селище ли? — Ендърби го погледна, мигновено обзет от възмущение.
— Да. Логически, това е следващата стъпка. Бих искал да видя мястото на престъплението, да поразпитам за някои неща.
Ендърби решително поклати глава.
— Не мисля, че това е добра идея, Ли. Всичко сме огледали. Съмнявам се, че може да научиш нещо ново. Пък и те са странни хора. Чупливи са като стъкло. Затова трябва да сме внимателни към тях. А ти нямаш опит в тези работи. — Докосна с пухкава длан челото си и добави, неочаквано разпалено: — Мразя ги.
Бейли се опита да каже с ненавист в гласа:
— По дяволите, роботът дойде тук, значи аз трябва да отида там. Стига ми и това, че трябва да се смествам на предната седалка заедно с робот; мразя да седя отзад. Но ако ти, комисарю, не ме смяташ способен да се справя с това разследване…
— Нямах това предвид, Ли. Имах предвид не тебе, а вселенците. Нямаш представа какви са.
Бейли се намръщи още повече.
— Е, в такъв случай, комисарю, може би и ти трябва да дойдеш.
Когато изричаше това, бе сложил десницата си на коляното и несъзнателно кръстоса два пръста. Комисарят широко отвори очи.
— Не, Ли. Няма да отида там. Не ме моли за това.
Той явно се мъчеше да прикрие думите, които му се бяха изплъзнали. И добави по-тихо, като неубедително се усмихваше:
— Много работа имам тук, знаеш го. Изостанал съм с цели дни.
Бейли замислено го погледна.
— Тогава ето какво ще направим. Защо по-късно не се присъединиш посредством триизмерението? Нали разбираш, за съвсем кратко време. В случай, че имам нужда от помощ.
— А, да. Мисля, че мога да го направя — каза комисарят без особено въодушевление.
— Добре — Бейли погледна стенния часовник, кимна и се изправи. — Ще поддържам връзка с тебе.
Когато излизаше от кабинета, той се обърна, като за кратък миг задържа вратата отворена. Видя, че комисарят започна да навежда глава към лакътя си, както се бе облегнал на бюрото. Детективът можеше да се закълне, че го чу как изхлипа. „Йосафате!“, помисли си той, съвсем потресен.
Спря в общата стая и седна до най-близкото бюро, без да обръща внимание на притежателя му, който
