— Ако те не ти пречат да работиш с мене и да ми помогнеш да изпълня нарежданията, как би могло това да бъде от значение?
Бейли усети, че го спират. И каза враждебно:
— Е, значи аз съм минал проверката. А ти? Защо са те взели за детектив?
— Не те разбирам.
— Замислили са те като машина за събиране на информация. Човешко подобие, което да регистрира за вселенците фактите от живота на хората.
— Това не е лошо начало за следовател, нали? Да бъде машина за събиране на информация.
— Може би, но само като начало. В крайна сметка са необходими много повече неща.
— Разбира се. Окончателно промениха някои от схемите ми.
— Любопитен съм да науча подробности за това, Данийл.
— Не е трудно. В мотивиращите ми хранилища включиха силен механизъм: стремеж към справедливост.
— Справедливост ли? — извика Бейли. Ироничното изражение изчезна от лицето му и на негово място се появи истинско недоверие.
Но Р. Данийл бързо се обърна на стола си и втренчи поглед във вратата.
— Там има някой.
Там имаше някой. Вратата се отвори и вътре влезе Йези, пребледняла и прехапала устни. Бейли се стресна.
— Какво има, Йези? Случило ли се е нещо?
Тя стоеше неподвижно и не смееше да вдигне очи.
— Извинявай. Трябваше да… — И гласът й секна.
— А Бентли къде е?
— Ще остане тази нощ в Младежкия дом.
Бейли каза:
— Защо? Не ти поръчах да прави такова нещо.
— Но каза, че колегата ти ще спи тук. Реших, че ще му трябва стаята на Бентли.
Р. Данийл се обади:
— Не е имало нужда от това, Йези.
Йези вдигна очи и изпитателният й поглед се спря върху лицето на Р. Данийл.
Бейли се вторачи във върховете на пръстите си и му призля от мисълта какво ще стане. Последвалият миг тишина натежа в ушите му, след което някъде отдалече, сякаш през пелени от пластин, той чу жена си да казва:
— Мисля, че вие сте робот, Данийл.
А Р. Данийл отговори както винаги със спокоен глас:
— Робот съм.
6. ШЕПОТ В СПАЛНЯТА
На най-високите равнища в някои от най-заможните квартали в Града имаше естествени солариуми, където кварцова преграда с подвижен метален щит спира въздуха, но пропуска слънчевите лъчи. Там жените и дъщерите на най-издигнатите градски управници и служители могат да правят слънчеви бани. И там всяка вечер се случва нещо неповторимо.
Настъпва нощ.
В останалата част на Града (включително и в обществените солариуми, където милиони хора в точно дозирано време понякога се излагат на лъчите на изкуствени слънца) съществуват само различни часови цикли.
Работата в Града може лесно да продължава на три осемчасови или четири шестчасови смени, които са еднакви „денем“ и „нощем“. Трудът и светлината лесно могат да се съчетават. Винаги се намират градски реформатори, които периодично предлагат подобни неща в интерес на икономиката и ефективността.
Никога не приемат такава идея.
Някои отдавнашни обичаи на земното общество бяха изоставени заради интересите на същите тези икономика и ефективност: пространството, личният живот, дори свободата на волята. Те са продукти на цивилизацията, но тя не е по-стара от десет хиляди години.
Приспособяването на човека към съня обаче е старо като света: то е на милион години. Не е лесно да се промени такъв навик. Макар да не се вижда кога настъпва вечер, светлината в апартаментите намалява, докато минат часовете на тъмнината и пулсът на Града замре. Макар никой да не различава пладне от полунощ по някакви космически явления в покритите градски улици, човечеството следва безпрекословното деление на часове.
Магистралите са празни, оживената суетня замира, движещата се тълпа по огромните пътища се стопява. Ню Йорк ляга в незабележимата сянка на нощта върху Земята и населението му заспива.
Илия Бейли не спеше. Лежеше в кревата, в апартамента не светеше, но само толкова. Редом с него беше Йези — неподвижна в тъмнината. Не я беше чул, нито бе усетил да помръдне.
От другата страна на стената стоеше или лежеше Р. Данийл Оливо (Бейли се чудеше какво точно прави).
Бейли прошепна:
— Йези! — И после, отново: — Йези!
Тъмният силует до него леко се раздвижи под завивката.
— Какво искаш?
— Йези, и без това ми е трудно.
— Можеше да ме предупредиш.
— Как? Имах такова намерение, но не можех да измисля по кой начин. Йосафате, Йези, аз…
— Ш-т!
Бейли отново зашепна.
— Как разбра? Няма ли да ми кажеш?
Йези се обърна към него. Усещаше как очите й го гледат през тъмнината.
— Ли — гласът й едва шумолеше във въздуха, — а това нещо дали не може да ни чуе?
— Ако шепнем, не може.
— Откъде си сигурен? Може да има специални органи да улавя слаби шумове. Вселенските роботи са способни на всичко.
Бейли знаеше това. Пророботската пропаганда винаги наблягаше на изумителните способности на вселенските роботи, на допълнителната им чувствителност и на способността да служат на човечеството по стотици нови начини. Лично той смяташе, че такъв подход е погрешен. Земните жители още повече намразваха роботите заради превъзходството им.
Той прошепна:
— Не и Данийл. Нарочно са го направили човекоподобен. Искат да бъде приеман като човешко същество, следователно трябва да има само човешки сетива.
— Откъде си сигурен?
— Ако имаше допълнителни сетива, щеше да съществува прекалено голям риск да се издаде при някое произшествие. Ще прави прекалено много, ще знае прекалено много.
— Може и да е така.
И отново настъпи тишина. Мина минута и Бейли направи втори опит:
— Йези, най-добре не обръщай внимание на нищо, докато… докато… Виж какво, мила, не е честно да се сърдиш.
— Да се сърдя ли? О, Ли, какъв глупак си. Не се сърдя. Страхувам се. Страхувам се до смърт.
Тя шумно преглътна и улови яката на пижамата му. За миг останаха притиснати един до друг и чувството на Бейли, че я е наранил, се изпари и отстъпи място на тревожна загриженост.
— Защо, Йези? Няма от какво да се притесняваш. Той е безопасен. Кълна ти се.
— Не можеш ли да се отървеш от него, Ли?
