Р. Данийл кимна.
— Мисля, че не бих сбъркал ако кажа, че няма човек, който да може да мине незабелязан през бариерата.
— Тогава какво остава?
— Щяхме да изпаднем в объркано положение, Илия, ако единственият начин за влизане от Ню Йорк във Вселенското селище беше през бариерата.
Бейли замислено гледаше партньора си.
— Какво искаш да кажеш? Това е единствената връзка между двете места.
— По права линия, да. — Р. Данийл изчака малко, после добави: — Не разбра какво казах, така ли?
— Но друг път няма. Изобщо не те разбирам.
— Е, ако ми позволиш, ще се опитам да ти обясня. Би ли ми дал лист и писец? Благодаря ти. Гледай сега, колега. Ще нарисувам голям кръг, който ще нарека „Ню Йорк“. А сега, от едната му страна — малък кръг, „Вселенското селище“. Там, където те имат допирна точка, слагам стрелка с надпис „Бариера“. Сега не виждаш ли някаква друга връзка?
Бейли отговори:
— Разбира се, че не. Няма друга връзка.
— В известен смисъл — каза роботът — аз се радвам да чуя мнението ти. Съвпада с това, което ми внушиха за земния начин на мислене. Бариерата е единствената пряка връзка. Но както Града, така и Вселенското селище във всички посоки граничат с полето. За един планетен жител е възможно да напусне Ню Йорк през някой от безбройните изходи и да прекоси полето до Вселенското селище, там, където няма да го спира никаква бариера.
За миг езикът на Бейли се залепи на небцето му и остана там. После каза:
— Да прекоси полето ли?
— Да.
— Да прекоси полето! Сам?
— Защо не?
— Като върви пеш?
— Точно като върви пеш. Най-трудно може да бъде забелязан пешеходецът. Убийството е станало рано в работен ден, а човекът явно е предприел пътуването си през часовете преди да се разсъмне.
— Невъзможно е! Няма жител, който би напуснал сам Града. Сам?!
— Според общото мнение това изглежда не е вероятно. Да. Ние, вселенците, го знаем. Ето защо пазим само на входа. Дори по време на Голямото въстание хората ви са нападали само на бариерата, която тогава е препречвала входа. Никой досега не е напускал Града.
— Тогава какво?
— Обаче ние се занимаваме с необичайно положение. Това не е сляпо нападение на тълпа, която следва линията на най-малкото съпротивление, а организиран опит на малка група да нанесе обмислен удар в една неохранявана точка. Това обяснява твоето предположение и начина, по който един земен жител би могъл да влезе във Вселенското селище, да стигне до жертвата си, да я убие и да си излезе. Човекът е нападнал в една слаба точка от позициите ни.
Бейли поклати глава.
— Прекалено невероятно звучи. Вашите хора направиха ли нещо, за да проверят тази теория?
— Да, направиха. Вашият полицейски началник присъствува почти в мига на убийството…
— Зная, той ми каза.
— Това, Илия, е още едно доказателство колко точно е било предвидено времето на убийството. Полицейският комисар в миналото е сътрудничил на доктор Сартън и той бе човекът, с когото Сартън смяташе да направи първоначалните уговорки как в града ви да проникнат роботи като мене. Онази сутрин срещата им е била точно по този въпрос. Естествено, убийството сложи край на тези планове, поне засега, а фактът, че полицейският ви комисар се е оказал във Вселенското селище точно тогава, усложнява положението и го прави още по-неблагоприятно за Земята, както и за нашите хора. Но аз се канех да обясня друго. Вашият полицейски комисар е бил там. Ние му казахме: „Човекът сигурно е прекосил полето“. И като тебе, той отговори: „Невъзможно“, или може би: „Немислимо“. Естествено, беше много притеснен и вероятно затова не проумя същността на въпроса. Въпреки това го принудихме да започне почти веднага проверка по това предложение.
Бейли си спомни за счупените очила на комисаря и дори при тези мрачни мисли едното ъгълче на устните му се сви. Бедният Джулиъс! Естествено, Ендърби не е имал начин да обясни положението на надменните вселенци, които гледат на физическите дефекти като на особено отблъскващо качество у лишените от генетичен подбор земни жители. Поне не би могъл да го направи, без да накърни достойнството си, а достойнството бе нещо важно за полицейския комисар Джулиъс Ендърби. Е, налагаше се земните жители да се подкрепят в някои случаи. И Бейли нямаше да бъде този, от когото роботът да научи, че Ендърби страда от късогледство. Р. Данийл продължи:
— Обследваха една по една изходните точки от Града. Знаеш ли броя им, Илия?
Бейли поклати глава и каза напосоки:
— Двадесет?
— Петстотин и две.
— Какво?!
— Първоначално е имало много повече. Сега се използуват само петстотин и две. Вашият град расте бавно, Илия. Някога е бил открит към небето и хората спокойно са преминавали от него в полето.
— Разбира се. Това ми е известно.
— Е, когато го покрили, останали много изходи, а от тях все още има петстотин и два. Другите са застроени или препречени. Естествено, без да броим точките, в които пристигат товари по въздуха.
— И какво стана с проучването на изходите?
— Оказа се безнадеждно. Те не са охранявани. Не открихме служебно лице, което да отговаря за тях или да смята, че са под негово разпореждане. Сякаш никой не знаеше, че изобщо съществуват. Човек може да излезе през всеки от тях по всяко време и да се върне, когато си иска. И никой не би забелязал това.
— Друго открихте ли? Предполагам, че оръжието е било изчезнало.
— О, да.
— А някакви улики?
— Никакви. Проучихме старателно местността около Вселенското селище. Роботите в зеленчуковите ферми не могат да послужат като евентуални свидетели. Те почти не се отличават от механизираните селскостопански автомати, почти не притежават човешки качества. А хора нямаше.
— Хъм… А по-нататък?
— След като не успяхме в единия край — във Вселенското селище, ще поработим в другия — в Ню Йорк. Наш дълг е да проследим всички възможни подривни групи, да пресеем дисидентските организации…
— Колко време смяташ, че ще бъде необходимо? — прекъсна го Бейли.
— Колкото се може по-малко, но не по-малко от нужното.
— Е — замислено каза Бейли, — предпочитам друг да ти беше партньор в тази каша.
— Не мисля така — отвърна Р. Данийл. — Комисарят похвали предаността ти и способностите ти.
— Любезно е от негова страна — язвително каза Бейли. А си помисли: „Бедният Джулиъс. Изпитва угризения, че ме е посочил и се старае.“
— Не разчитахме изцяло на него — каза Р. Данийл. — Проверихме досието ти. Правил си открити изявления против използуването на роботи в твоя отдел.
— Така ли? Неприятно ли ти е?
— Ни най малко. Разбира се, че имаш право на мнение. Но това ни накара много внимателно да огледаме психологическите ти характеристики. И знаем, че макар да ненавиждаш роботите, би вършил работа заедно с тях, ако го сметнеш за свой дълг. Имаш необикновено висок коефициент на преданост и уважаваш законната власт. А това е, от което се нуждаем. Комисарят Ендърби те е преценил вярно.
— Лично ти не ме ли презираш за тези антироботски чувства?
Р. Данийл отвърна:
