Първата му работа, когато влезе в кабинката с душа, бе да покрие калъфа на бластера си с водонепромокаема материя, като плътно го загъне от всички страни. Знаеше от дългогодишен опит, че това не би му попречило да го извади и да стреля за не повече от пет секунди. Нямаше закачалка или кука, на която да го сложи. Не виждаше дори главичката на душа. Бейли постави бластера в ъгъла, противоположен на кабинковия вход.
Светна нов надпис: „Умоляваме посетителя да протегне ръце и да застане върху кръга в средата, като стъпи на обозначените места“. Когато стъпи върху леките вдлъбнатини, надписът угасна. Едновременно с това от тавана, пода и четирите стени започна да го облива пенеста струя. Усети, че водата се издига дори под стъпалата му. Това продължи цяла минута и кожата му почервеня от смесеното въздействие на горещината и налягането, а дробовете му започнаха да се задъхват в топлата влага. В следващия миг струята бе прохладна и с по-слабо налягане, а накрая го облъхна топъл въздух, след което вече бе сух и освежен.
Бейли вдигна бластера си и ремъка, и откри, че те също бяха сухи и топли. Отново се препаса и излезе от кабината тъкмо навреме, за да види как Р. Данийл излиза от съседния душ. Естествено! Р. Данийл идваше от Града, и без да е земен жител, също бе покрит с прах.
Машинално Бейли отвърна очи. После, с мисълта, че в крайна сметка обичаите на Р. Данийл не са присъщи на земните жители, едва успя да се насили и за миг погледна обратно. Лицето му се изкриви от лека усмивка. Приликата на Р. Данийл с човек не се ограничаваше само с лицето и ръцете, бяха си направили труда да постигнат точно подобие и в цялото тяло.
Бейли тръгна в посоката, която бе следвал неотклонно откакто влезе в помещението. Намери дрехите си, грижливо сгънати. От тях лъхаше топлина и чистота.
Появи се надпис: „Умоляваме посетителя да се облече и да постави ръката си в посочената вдлъбнатина.“ Бейли стори това. Отчетливо усети убождане във възглавничката на средния пръст, когато докосна чистата, матова повърхност. Побърза да дръпне ръката си и откри, че на пръста има капчица кръв. Докато гледаше, кръвта спря да тече. Тръсна я да падне и стисна пръста, но и при това положение повече кръв не потече. Явно те му правеха изследване. Сърцето му се сви от силна уплаха. Беше сигурен, че лекарите в отдела, които всяка година го преглеждаха, не вършат това така задълбочено или научно, както тези хладнокръвни производители на роботи от звездните пространства. Не бе убеден, че му се иска прекалено задълбочен оглед на здравословното му състояние. Времето, в което чакаше, му се видя дълго, но когато надписът светна отново, бе кратък: „Посетителят може да продължи“.
Бейли с облекчение пое дълбоко дъх. Тръгна по-нататък и мина по един сводест проход. Пътят му преградиха две железни пречки, а в светещия въздух се появиха думите: „Предупреждаваме посетителя да не продължава.“
— Какво по дяволите… — извика Бейли, като в гнева си забрави факта, че все още се намира в помещението с кабините.
В ухото му прозвуча гласът на Р. Данийл:
— Предполагам, че са подушили таен източник на енергия. С бластера ли си, Илия?
Бейли рязко се обърна, а лицето му плътно почервеня. На два пъти се опита да проговори, и една на третия успя:
— Полицаят е длъжен да носи препасан бластера си или да го оставя наблизо по всяко време, независимо дали е на работа, или не.
За първи път от десетгодишната си възраст бе проговорил на такова място. Но тогава го направи в присъствието на чичо си Борис, пък и просто машинално се бе оплакал, че е ударил палеца на крака си. Чичо му го беше набил здравата, а когато се прибраха у дома, му изнесе дълга лекция колко е необходимо приличието на обществени места. Р. Данийл каза:
— Посетителите нямат право да бъдат въоръжени. Така е прието у нас, Илия. Дори комисарят оставя бластера си, когато идва тук.
При каквито и да е други обстоятелства Бейли щеше да се обърне кръгом и да си отиде — далече от Вселенското селище, далече от робота. Сега обаче направо бе обезумял от желанието да изпълни точно своя план и поне в този смисъл докрай да си отмъсти.
Това, помисли си той, е ненатрапващ се медицински преглед, който явно е изместил по-подробния оглед от преди време. Добре разбираше, с цялото си сърце разбираше гнева, който бе довел до Бариерния бунт в младежките му години. Обзет от заслепяващ яд, Бейли разкопча ремъка на бластера. Р. Данийл го взе от него и го постави в една ниша в стената. Тънка метална плоскост препречи отвора.
— Сложи си палеца в тази вдлъбнатина — каза Р. Данийл, — след това по същия начин ще отвориш нишата.
Бейли изпита чувството, че е гол — изпита го много по-силно, отколкото под душа. Прекрачи мястото, доскоро преградено от металните пречки и най-после излезе навън.
Отново се озова в коридор, но този път го обзе странно усещане. Светлината в дъното бе необичайна. Усети полъх на въздушна струя върху лицето си и машинално си помисли, че е минала патрулна кола. Р. Данийл явно бе разбрал колко е объркан по израза на лицето му. Каза:
— В същност сега си почти на открито, Илия. Въздухът не е преработен.
На Бейли леко му прилоша. Как можеха вселенците да бъдат толкова строги към човешкото тяло, само защото е било в Града, а после да дишат въздуха на открито, от полетата? Ноздрите му се свиха, сякаш с това бе възможно по-успешно да попречи на вдишвания въздух. Р. Данийл каза:
— Надявам се да се увериш, че чистият въздух не наврежда на човешкото здраве.
— Добре — едва промълви Бейли.
Въздушният поток досадно го блъскаше в лицето. Не му причиняваше болка, но беше не както трябва. Това го притесняваше.
Стана още по-лошо. В края на коридора се виждаше синева, и когато стигнаха дотам, върху им се изсипа ярка бяла светлина. Веднъж бе попадал по работа в естествен Солариум, но той бе покрит със защитно стъкло и слънчевите лъчи се пречупваха в едно общо сияние. А тук всичко бе на открито.
Той машинално погледна слънцето, после се отвърна. Започна да премигва, а заслепените му очи се насълзиха.
Към тях идваше един вселенец. За миг Бейли бе обзет от лошо предчувствие. Р. Данийл обаче пристъпи напред, поздрави човека и се ръкува с него. Вселенецът се обърна към Бейли и каза:
— Бихте ли ме придружили, господине? Аз съм доктор Хан Фастълф.
Под куполата нещата изглеждаха по-добре. Бейли усети, че със зяпнала уста гледа големите стаи и начина, по който пространството бе разпределено толкова небрежно, но бе благодарен, че диша преработен въздух.
Фастълф кръстоса дългите си крака и каза:
— Струва ми се, че предпочитате преработен въздух пред полъха на вятъра.
Изглеждаше приятелски настроен. Челото му бе покрито със ситни бръчки, а под очите му и в началото на шията кожата бе леко отпусната. Косата му бе оредяла, без обаче да се е прошарила. Имаше големи щръкнали уши и това му придаваше смешен и дружелюбен вид, който успокояваше Бейли.
Рано сутринта Бейли отново бе прегледал снимките от Вселенския град, направени от Ендърби. Р. Данийл току-що бе уговорил посещението им и Бейли бе погълнат от мисълта, че ще се срещне с вселенци от плът и кръв. Това някак значително се различаваше от положението да разговаряш с тях посредством дългата мили свързваща жица, което му се бе случвало на няколко пъти.
Най-общо казано, на тези снимки вселенците приличаха на някои от описанията в книгофилмите: високи, червенокоси, сериозни и излъчващи студена красота. Какъвто бе, да речем, Р. Данийл Оливо.
Р. Данийл казваше на Бейли имената им, а когато Бейли изведнъж посочи едно лице с учудване и попита: — Това не си ти, нали? — Р. Данийл с безразличие отговори:
— Не, Илия, това е моят конструктор доктор Сартън.
— Направен си бил по подобие на своя създател ли? — попита язвително Бейли, но не получи отговор на въпроса си и в същност не го и очакваше. Знаеше, че разпространението на Библията бе съвсем ограничено в Звездните светове.
А сега Бейли гледаше Хан Фастълф — човек, който значително се различаваше по външен вид от вселенските образци, и това породи у него безкрайната благодарност на земния жител.
