мисионер. Както и да е, нищо друго не е ставало.
— Ясно. Е, това обяснява нещата донякъде. Може да се вмести в общата картина. Кажи ми, Илия, а какво му разправи за роботите?
— Наистина ли те интересува? Казах му, че роботите са просто едни машини. Това пък беше евангелието според доктор Геригъл. Струва ми се, че има безброй много евангелиста.
— Казал ли си му случайно, че човек може да удари робот, без да се опасява роботът да му върне — така, както се удря неодушевен предмет?
— Освен крушата за бокс, струва ми се. Да, казах му. Но ти как се досети? — И Бейли с любопитство загледа робота.
— Това отговаря на измененията в мозъчните импулси — отвърна Р. Данийл. — И обяснява защо ме удари по лицето, когато излязохме от завода. Сигурно си е мислил за думите ти и едновременно с това е искал да провери твърдението ти, да се освободи от агресивните си чувства и с удоволствие да изпита своето превъзходство. За да бъде с такава мотивировка и като се имат предвид делта променливите в неговата петостепенна… — Данийл спря, дълго мълча и продължи:
— Да, твърде интересно. Струва ми се, че вече мога да съставя пълна и цялостна картина на данните.
Наближаваха етажа на Главната квартира. Бейли каза:
— Колко е часът? — И веднага си помисли: „Що за глупост? По-малко време ще ми отнеме, ако си погледна часовника“.
Но независимо от това знаеше защо беше задал този въпрос. Мотивът му не беше много по-различен от мотива на Клусар да цапардоса Р. Данийл. Даваше на робота някаква заповед, която да подчертае същността му на робот, а същевременно и човешката същност на Бейли. Отново си помисли: „Всички ние сме братя. Под кожата, над кожата, навсякъде. Йосафате!“ Р. Данийл отговори:
— Двадесет часът и десет минути.
Слязоха от мотоспиралата и няколко мига както винаги Бейли изпитваше странно чувство, докато се приспособи към липсата на движение след дългите минути, в които непрестанно пътуваха. Каза:
— И аз не съм ял. Дявол да я вземе тая служба!
През отворената врата на кабинета Бейли и видя, и чу комисаря Ендърби. Общата зала бе празна, сякаш хората ги бе издухал вятър, и гласът на Ендърби отекваше необичайно гръмко в нея. Лицето му без очила изглеждаше голо и безпомощно — държеше ги в ръка, докато попиваше потта от гладкото си чело със смачкана книжна салфетка. Когато Бейли стигна до вратата, комисарят го забеляза и гласът му се извиси до звучен тенор.
— За бога, Бейли, къде по дяволите беше?
Бейли, без да обръща внимание на забележката, каза:
— Какво става? Къде е нощната смяна? — И чак тогава съзря, че в кабинета на Ендърби има още един човек. — Доктор Геригъл! — възкликна неволно Бейли.
Побелелият роботолог отвърна на спонтанния поздрав, като леко кимна.
— Радвам се отново да ви видя, господин Бейли.
Комисарят си сложи отново очилата и погледна през тях Бейли.
— Всички служители са на разпит долу. Подписват декларации. Полудях да те търся. Изглеждаше странно, че те няма.
— Че ме няма точно мене ли? — ядоса се Бейли.
— Всички трябваше да са налице. Направил го е някой от отдела и скъпо ще си платим за това. Такава каша стана! Такава противна, страхотна каша!
И той вдигна ръце, сякаш разгневен на небесата, и в същия миг погледът му се спря на Р. Данийл.
Бейли злорадо си помисли: „За първи път поглеждаш Р. Данийл в лицето. Добре го виж, Джулиъс!“
Комисарят добави с притихнал глас:
— И той ще трябва да подпише декларация. Дори аз бях принуден да подпиша. Аз!
Бейли каза:
— Виж какво, комисарю, откъде си сигурен, че на Р. Сами просто не му е изгорял бушонът? Кое те кара да смяташ, че е нарочно повреден?
Комисарят се отпусна тежко на стола.
— Него попитай — отвърна той и посочи доктор Геригъл.
Доктор Геригъл се изкашля.
— Съвсем не знам как да ви го обясня, господин Бейли. По лицето ви си личи, че сте изненадан да ме видите тук.
— Донякъде — промърмори Бейли.
— Е, аз не бързах особено да се върна във Вашингтон, а до Ню Йорк пътувам толкова рядко, че ми се искаше да се помотая. Нещо повече — изпитвах чувството, че ще е направо престъпление да си замина от Града, без да сторя поне едно усилие и да получа разрешение за анализиране на вашия изумителен робот, който, между другото (докторът изглеждаше много развълнуван) виждам, че водите с вас.
Бейли неспокойно се размърда.
— Абсолютно невъзможно е.
Роботологът изглеждаше разочарован.
— Сега, да, но може би по-късно?
Продълговатото лице на Бейли остана непроницаемо и безответно. Доктор Геригъл продължи:
— Обадих ви се, но бяхте излезли и никой не знаеше къде се намирате. Потърсих комисаря и той ме покани да дойда в щаба и да ви почакам.
Комисарят побърза да се намеси:
— Реших, че може да е важно. Зная колко искаше да се срещнеш с него.
— Благодаря ти — кимна Бейли. Доктор Геригъл каза:
— За съжаление пръчката-водач не беше нещо в ред, или поради вълнението си не прецених вярно температурата. Във всеки случай, завих погрешно и се озовах в една стаичка…
Комисарят отново го прекъсна:
— В една от стаите за фотоматериали, Ли.
— Да — каза доктор Геригъл. — И там лежеше тяло, което очевидно бе на робот. След кратък оглед ми стана съвсем ясно, че е непоправимо повреден. Направо мъртъв, както бихме казали. Не ми беше и особено трудно да определя причината за повреждането му.
— Каква е тя? — попита Бейли.
— В полустиснатия десен юмрук на робота — каза доктор Геригъл, — имаше лъскав овален предмет, около два инча3 дълъг и половин инч широк. Юмрукът докосваше черепа, сякаш с последното си движение роботът е искал да допре ръка до главата си. Предметът, който стискаше, беше алфа-пръскачка. Предполагам, че терминът ви е познат?
Бейли кимна. Нямаше нужда нито от речник, нито от справочник, за да научи какво е алфа-пръскачката. По време на лабораторния курс по физика беше държал в ръце такива пръскачки. Представляваха кутия от оловна сплав с прорязан по дължина тесен улей, на чието дъно има късче плутониева сол. Улеят бе покрит със слюдена пластинка, която пропуска алфа-частиците. И насочената радиация излизаше навън точно оттам.
Алфа-пръскачката се употребяваше за много неща, но между тях не се числеше „убиването“ на роботи — поне не бе прието за законно. Бейли каза:
— Приближил я е до главата си със слюдата нагоре, предполагам.
— Да, и връзките в позитронния му мозък мигновено са се преплели. Така да се каже, смъртта е настъпила мигновено — поясни доктор Геригъл.
Бейли се обърна към пребледнелия комисар:
— Сигурен ли си? Наистина ли е било алфа-пръскачка?
Комисарят кимна и издаде напред пълните си устни.
— Няма съмнение. Броячите я засякоха още от десет стъпки. Фотофилмите в склада бяха осветени. Нагърчени и прогорени. — Комисарят за миг сякаш се замисли върху това, после рязко каза:
— Доктор Геригъл, боя се, че ще се наложи да останете ден-два в града, докато запишем показанията
