— Приятно ми е, Франсис.
Клусар мълчеше. Не понечи да се ръкува с Данийл, който остана с протегната ръка, докато Клусар започна да се изчервява. Бейли кротко каза:
— Не се дръжте грубо, господин Клусар. Нима прекалената гордост ви пречи да се ръкувате с един полицай?
Клусар измънка:
— Ако нямате нищо против, аз съм гладен.
Извади от джоба си ножче с виличка, разгъна я и седна с очи, вперени в яденето. Бейли каза:
— Данийл, струва ми се, че нашият приятел се е обидил от хладното ти отношение. Но ти не му се сърдиш, нали?
— Ни най-малко, Илия — отвърна Р. Данийл.
— Тогава докажи, че всичко е забравено. Прегърни го.
— С удоволствие — каза Р. Данийл и пристъпи.
Клусар остави вилицата.
— Какво значи това? Какво става?
Без да се поколебае, Р. Данийл протегна ръка. Клусар рязко го блъсна с опакото на ръката си и ръката на Р. Данийл се отметна.
— По дяволите, не ме докосвай! — извика Клусар и скочи встрани, подносът се преобърна, падна с трясък на пода, а храната се изсипа.
Бейли с неподвижен поглед даде знак на Р. Данийл, който продължи търпеливо да се приближава към отстъпващия назад цимолог. Бейли застана пред вратата. Клусар закрещя:
— Махнете това нещо от мене!
— Така не се говори — невъзмутимо каза Бейли. — Този човек е мой колега.
— Искате да кажете, този мръсен робот! — изпищя Клусар.
— Остави го, Данийл — мигновено нареди Бейли.
Р. Данийл отстъпи и кротко застана на вратата точно зад Бейли. Клусар, силно задъхан, със стиснати юмруци, се изправи пред Бейли. Бейли каза:
— Е добре, умнико. Кое те кара да смяташ, че Данийл е робот?
— Веднага си личи!
— Ще оставим на съда да реши това. А междувременно мисля, че имаме нужда от тебе в полицията, Клусар. Ще трябва да ни обясниш как точно разбра, че Данийл е робот. И още много, много неща, господине. Данийл, излез и се свържи с комисаря. Той вече трябва да си е у дома. Кажи му да дойде в службата. Кажи му, че водя един приятел, който трябва да бъде разпитан веднага.
Р. Данийл излезе. Бейли каза:
— А какво смазва твоя механизъм, Клусар?
— Имам нужда от адвокат.
— Ще получиш. А междувременно няма ли да ми кажеш кое ви кара вас, средновековниците, да тиктакате?
Клусар отвърна поглед с явното намерение да мълчи. Бейли каза:
— Йосафате! Човече, та ние знаем всичко за тебе и организацията. Не те провокирам. Само ми кажи заради собственото ми любопитство: какво искате вие, средновековниците?
— Да се върнем към почвата — каза задавено Клусар. — Просто звучи, нали?
— Лесно е да се каже — отвърна Бейли. — Но не е лесно да се направи. Как ще нахрани почвата осем милиарда?
— Да не би да твърдя, че ще се завърнем към почвата още утре? Или след година? Или след сто години? Ще стане крачка по крачка, господин полицай. Няма значение колко време ще трае, но нека започнем да се измъкваме от пещерите, в който живеем. Да излезем на чист въздух.
— Ти някога излизал ли си на чист въздух?
Клусар се сви.
— Е добре, и с мене е свършено. Но с децата още не е свършено. Непрекъснато се раждат нови. Извадете ги навън, за бога! Нека да се радват на простор, чист въздух и слънце! Ако се налага, можем и ние малко по малко да намаляваме прираста!
— С други думи, назад към невъзможното минало. — Бейли не знаеше точно защо спори, освен защото усещаше, че кръвта и в собствените му вени бушува. — Назад към семето, яйцето, утробата. А защо да не се движим напред? Не да намаляваме земното население, а да го използуваме за преселване. Назад към почвата, но — към почвата на други планети. Да колонизираме!
Клусар дрезгаво се изсмя.
— И да създаваме нови Звездни светове? Нови вселенци?
— Не, не. Звездните светове са били заселени от земни жители, хора от планета, която не е имала Градове — хора, които са били индивидуалисти и материалисти. Тези две качества са били засилени до нездрава крайност. А сега ние ще колонизираме на базата на общество, което ако не друго, е развило доста принципа на съвместното сътрудничество. Околната среда и традицията биха могли да си взаимодействуват и да се стигне до нов, среден път, различен както от старата Земя, така и от Звездните светове. Един по-нов и по-добър път.
Бейли знаеше, че като папагал повтаря думите на доктор Фастълф, но те излизаха от устата му, сякаш самият той бе мислил това от години.
Клусар каза:
— Приказки! Да колонизираме пустинни светове, след като ни се изплъзва собственият ни свят? Кои глупаци биха го направили?
— Много ще са. И то не глупаци. Ще има роботи, които да помагат.
— Не! — каза вбесен Клусар — Никога! Без роботи!
— Защо не, за бога! И аз не ги обичам, но нямам намерение да се самоубивам заради един предразсъдък. Какво ни плаши в роботите? Ако искаш да чуеш мнението ми, плаши ни чувството за непълноценност. Ние — всички ние — се чувствуваме по-долу от вселенците и мразим това. А трябва някак, някъде, да се почувствуваме по-висши, да компенсираме това, обаче се спираме още при мисълта, че не стоим над роботите. Те изглеждат по-добри от нас, но не са. Цялата проклета ирония се крие точно в това. — Докато говореше, Бейли усети как кръвта му закипя. — Та погледни тоя Данийл, с когото съм повече от два дни. Той е по-висок от мене, по-силен, по-красив. В същност, изглежда като вселенец. Има по-добра памет и знае повече факти. Няма нужда да спи или да яде. Не го тревожат болести, не изпада в паника, не изпитва любов или вина. Но въпреки това е машина. Мога да направя с него каквото си поискам, както бих могъл да постъпя с микровезните тук. Ако ударя микровезните, те няма да ми го върнат. Не би върнал удара и Данийл. Мога да му заповядам да насочи към себе си бластер и той ще го направи. Никога няма да успеем да направим робот, който да е равен на едно човешко същество, или дори да го превъзхожда. Не е възможно да създадем у него чувство за красота, за етичност или за религия. Няма начин, по който да издигнем позитронния мозък един инч над равнището на съвършения материализъм. По дяволите, не можем, просто не можем! И няма да успеем, докато не разберем механизма на собствените си мозъци. Докато все още съществуват неща, които не могат да бъдат измерени от науката. Какво представляват красотата, добротата, изкуството, любовта или вярата? Непрекъснато стоим на ръба на неизвестността и се мъчим да разберем неразбираемото. Това е, което ни прави хора. А мозъкът на робота трябва да бъде с предел, иначе няма да е възможно изграждането му. Трябва да бъде изчислен до последното деление, за да бъде завършен. Йосафате, та от какво се боите? Един робот може да изглежда като Данийл, може да изглежда като бог, но не е по-близък до човека, отколкото парчето дърво. Не ви ли е ясно това?
Клусар на няколко пъти безуспешно се бе опитвал да прекъсне сърдитите думи, които изригнаха от Бейли. Сега, когато Бейли спря, защото усети емоционално изтощение, той с тих глас каза:
— Дрънканици на ченге. Нищо не разбираш ти.
Р. Данийл се върна.
Бейли го погледна и се намръщи — отчасти защото все още бе ядосан, отчасти защото към това се прибави и ново чувство — на досада.
