— Какво общо има този спор? — На Бейли му трябваха миг-два, за да си спомни, че това бе нейното име и че не става дума за друга жена. И той машинално се обърна към Р. Данийл с извинително обяснение: — Цялото име на Йези е Йезавел. На нея не й харесва, затова не го използува.
Р. Данийл съсредоточено кимна и Бейли си помисли: „Йосафате, защо напразно показвам притеснението си пред него?“
— Това много ме безпокоеше, Ли — каза Йези. — Наистина. Предполагам, че е било глупаво, но непрекъснато мислех върху думите ти — че Йезавел просто имала консервативни възгледи и се борела да запази обичаите на прадедите си от странните обичаи, които донесли пришълците. В крайна сметка, нали се казвах Йезавел, и винаги…
Тя безуспешно търсеше думата. Бейли й помогна:
— Винаги си се идентифицирала с нея?
— Да — съгласи се Йези, но веднага поклати глава и погледна встрани. — Естествено, не наистина. Не буквално. Не бях такава, каквато си мислех, че е тя.
— Зная това, Йези. Глупаво е да се безпокоиш.
— Но все пак по някакви причини много си мислех за нея и стигнах до заключението, че сега е същото, както някога. Имам предвид това — че ние, земните жители, поддържахме старите си обичаи, а ето че се появиха вселенците с много нови обичаи, и като се опитвахме да следваме новите обичаи, ние изменяхме на природата си и значи средновековниците бяха прави. Може би наистина трябваше да се върнем към старите си добри обичаи… Тогава отидох и намерих Елизабет.
— Да… Продължавай нататък.
— Тя каза, че не разбира за какво говоря, пък и съм жена на ченге. Отговорих й, че това няма нищо общо с мене и накрая тя се съгласи, обеща да поговори с някого и месец по-късно дойде при мене — каза, че всичко е наред и аз станах член и оттогава ходя на събрания.
Бейли тъжно я погледна:
— Без изобщо да ми кажеш?
— Извинявай, Ли — гласът на Йези потрепери.
— Е, това няма да помогне. Не друго, а извинението ти. Искам да ми разкажеш за събранията. Най- напред, къде ги провеждаха?
Усещаше как започва да гледа на всичко отстрани, как чувствата му се притъпяват. Това, което не искаше да повярва, излезе истина, нямаше място за съмнения. В известен смисъл изпита облекчение, че приключи с несигурността.
Тя отговори:
— Тук долу.
— Тук долу? Искаш да кажеш, на това място? Какво точно искаш да кажеш?
— Тук на магистралите. Затова не исках да слизаме долу. Но мястото беше чудесно за срещи. Събирахме се…
— Колко души?
— Не зная точно. Шестдесет-седемдесет. Представлявахме нещо като квартален клон. Имаше сгъваеми столове, малко за почерпване и някой държеше реч — главно за прекрасния живот едно време и как ще дойде денят, когато ще си разчистим сметките с чудовищата — тоест, с роботите, както и с вселенците. Речите в същност бяха доста тъпи, защото засягаха все едно и също. Но ги изтърпявахме. Беше най-вече приятно да се събираме заедно и да се чувствуваме значителни. При това, полагахме клетви и имаше тайни начини, по които можехме да се поздравяваме навън.
— Никога ли не прекъсвахте събранията? Не минаваха ли патрулни коли или пожарни машини?
— Не. Никога.
Р. Данийл ги прекъсна:
— Това необичайно ли е, Илия?
— Може би не е — отвърна замислено Бейли. — Има странични шосета, които в същност никога не се използуват. Но е доста трудно да ги знаеш кои са. Само това ли правехте на събранията, Йези? Слушахте речи и си играехте на заговорници?
— Горе долу. Понякога пеехме и песни. И, разбира се, се черпехме. Нямаше много — обикновено само сандвичи и сок.
— В такъв случай — грубо я попита той — от какво се притесняваш сега?
Йези премигне.
— Ти се сърдиш.
— Моля те — каза Бейли, въоръжен с желязно търпение, — отговори на въпроса ми. Щом всичко е било толкова безобидно, защо си изпаднала в такава паника от ден и половина насам?
— Мислех, че могат да ти навредят, Ли. За бога, защо се държиш така, сякаш не разбираш? Нали ти го обясних.
— Не, не си ми обяснила. Още не си. Разказа ми за някакво невинно тайно кафене, малък клуб, към който си принадлежала. Правеха ли те някога открити демонстрации? Унищожаваха ли роботи? Организираха ли бунтове? Убиваха ли хора?
— Никога! Ли, аз не бих направила такова нещо. Нямаше да остана в групата, ако ме накараха.
— Е, тогава защо казваш, че си извършила нещо ужасно? Защо очакваш, че ще те пратят в затвора?
— Ами… Те често говореха, че един ден ще окажат натиск върху правителството. Ние трябваше да сме организирани, а после щеше да има големи стачки и спиране на всякакви дейности. Щяхме да принудим правителството да забрани всички роботи и да накара вселенците да се върнат там, откъдето са дошли. Мислех си, че просто си приказват, но после започна това — с тебе и Данийл. Тогава те заявиха: „Дойде време да действуваме“, и „Този случай ще бъде за назидание и така ще спрем веднага нашествието на роботите“. Казаха го у нас, в Кабините, без да знаят, че говорят за теб. Но аз разбрах. Веднага.
И гласът й заглъхна. На Бейли му дожаля.
— Хайде, Йези. Нищо особено не е било. Просто приказки. Сама виждаш, че нищо не се случи.
— Толкова ме беше с… страх… И си мислех: „И аз съм част от това. Ако започнат да убиват и да разрушават, може да убият и тебе, и Бентли“, и излизаше, че някак всичко е по моя… вина, след като участвувам в него и значи трябва да ме пратят в затвора.
Бейли я остави да се наплаче. Прегърна я, стисна устни и погледна Р. Данийл, който спокойно отвърна на погледа му. Каза:
— А сега искам да си помислиш, Йези. Кой беше начело на вашата група?
Тя вече бе притихнала и попиваше сълзите от ъгълчетата на очите си с кърпичка.
— Начело беше човек на име Джоузеф Клемън, но той всъщност бе най-обикновен. На ръст сигурно беше не повече от пет фута и четири инча и според мене живееше под чехъл. Мисля, че е съвсем безвреден. Няма да го арестуваш, нали? Само защото ти казах името му? — Тя изглеждаше виновна и притеснена.
— Все още не се каня да арестувам никого. А как Клемън получаваше указания?
— Не зная.
— Идваха ли непознати хора на събранията? Разбираш какво имам предвид — шефове от главната квартира например?
— Понякога идваха да държат речи. Но не се случваше често, горе долу два пъти годишно.
— Знаеш ли имената им?
— Не. Винаги представяха такъв човек като „наш съмишленик“, „приятел от Джаксън Хайтс“ и така нататък.
— Ясно. Данийл!
— Да, Илия?
— Опиши хората, които забеляза. Да видим дали Йези няма да ги познае.
Р. Данийл прехвърли списъка с клинична последователност. Йези слушаше с объркано изражение изброяването на външните белези и клатеше отрицателно глава все по-категорично.
— Няма смисъл. Няма смисъл! — извика тя. — Нима мога да си спомня? Забравила съм как изглеждаха. Не мога…
