— Пиле! — възкликна той. — Дотам се стигна, че човек може да го получи само по лекарско предписание.
— Вземи си — покани го равнодушно Бейли.
Доброто възпитание надделя и Норис каза:
— А, не, след малко ще обядвам. Пази си го. Хей, я ми кажи какво става с нашия комис?
— Какво да става?
Норис се правеше на безразличен, но неспокойно мърдаше ръце. Каза:
— Хайде. Знаеш какво те питам. Откак се върна, сте неразделни. Какво има? Да не би някакво повишение?
Бейли се намръщи и усети, че действителността донякъде се завърна при този допир със служебната политика. Норис заемаше същата длъжност като него и беше склонен да следи най-усърдно дали началството няма някакви предпочитания по отношение на Бейли.
Бейли каза:
— Не става дума за повишение. Повярвай ми. Нищо няма. Нищо. А ако ти трябва комисарят, щях направо да ти го дам, стига да можех. Йосафате! Вземай го!
— Не ме разбирай погрешно — каза Норис. — Все ми е едно дали ще те повишат. Просто ми хрумна, че ако си се сближил с комиса, можем да използуваме това за хлапето.
— За кое хлапе?
Но му стана ясно и без отговор. Винсънт Барет — младежът, чието уволнение освободи място за Р. Сами, се надигна от единия ъгъл на стаята, където се бе спотайвал досега. Неспокойно въртеше в ръце кепе, а кожата на изпъкналите му скули се мърдаше, докато се опитваше да се усмихне.
— Здравейте, господин Бейли.
— О, здравей, Винс. Как вървят работите?
— Не особено добре, господин Бейли.
Момчето се озърташе с жаден поглед. Бейли си помисли: „Изглежда съсипан, полумъртъв — декласифициран“. А после сурово добави, като едва не го изрече на глас поради обзелите го чувства: „Но какво иска от мене?“ И каза:
— Много съжалявам, момко.
Какво друго можеше да каже?
— Все си мислех, че може да е станало нещо.
Норис се доближи и зашепна в ухото на Бейли:
— Някой трябва да спре това. Сега се канят да махнат Ченлоу.
— Какво?
— Не си ли го чул?
— Не, не съм. По дяволите, та той е с К-3. Зад гърба си има десет години.
— Съгласен съм. Но една машина с крака може да върши работата му. А кой ли ще е следващият?
Младият Винсънт Барет сякаш не забелязваше, че си шепнат. И се обади от дълбините на собствените си мисли:
— Господин Бейли?
— Да, Винс?
— Знаете ли какво говорят? Говорят, че Лирейн Милейн, танцьорката от етеровизията, всъщност е робот.
— Глупости.
— Така ли? Говорят, че могат да произвеждат роботи съвсем подобни на хора, с кожа от някаква специална пластмаса.
Бейли гузно си помисли за Р. Данийл и не намери какво да отговори. Поклати глава. Момчето каза:
— Мислите ли, че някой би имал нещо против, ако се поразходя тук? Ще се почувствувам по-добре, ако си припомня старото място.
— Поразходи се, момко.
Младежът тръгна. Бейли и Норис гледаха как излиза от стаята. Норис се обади:
— По всичко си личи, че средновековниците имат право.
— Че трябва да се върнем към почвата ли? Това ли имаш предвид, Фил?
— Не. Мислех си за роботите. Да се върнем към почвата?! Хъм… Старата Земя има голямо бъдеще пред себе си. Просто нямаме нужда от роботи и толкова.
Бейли промърмори:
— Осем милиарда население, а запасите от уран се изчерпват! Какво му е голямото на това бъдеще?
— И какво, ако уранът се изчерпи? Ще направим внос. Или ще открием нови ядрени процеси. Няма начин да се спре човечеството, Ли. Трябва да гледаш оптимистично на нещата и да вярваш в стария човешки мозък. Най-големият ни запас е изобретателността, а тя никога няма да се изчерпи, Ли!
Норис вече се бе запалил. Продължи нататък:
— Например, бихме могли да използуваме слънчевата енергия — тя може да ни служи милиарди години. Можем да построим космически станции в орбитата на Меркурий, които да станат акумулатори на енергия. Ще я пренасяме на Земята с насочен лъч.
Този проект не беше нов за Бейли. Умозрителните наукообразни течения си подмятаха това понятие поне от сто и петдесет години. Единствената пречка беше невъзможността да се изпрати достатъчно силен лъч, който да пресече петдесет милиона мили разстояние, без да се разпадне изцяло. Точно това припомни Бейли на Норис, който отвърна:
— Когато стане необходимо, ще го направят. Защо да се тревожим предварително?
Бейли си представи картината на Земя, която да има неограничена енергия. Населението сигурно щеше все така да нараства. Ферментационните заводи щяха да се разширят, броят на хидропонно отглежданите растения — да се увеличи. Необработените минерали можеха да се докарват от населените скалисти места в Системата. Ако някога закъсаха за вода, можеха да използуват луните на Юпитер. По дяволите, можеха дори да замразят океаните и да ги завлекат в Космоса, където да заобиколят Земята с огърлица от ледени лунички. Щяха да си стоят там, винаги готови да бъдат използувани, а океанското дъно да се превърне в нови земи за обработване, в нови места за обитаване. Дори въглеродът и кислородът биха могли да се запазят и увеличат на Земята, ако се използува метанът от атмосферата на Титан и замръзналият кислород на Умбриел.
Земното население би могло да стигне хиляда — две хиляди милиарда. Защо не? Имало е време, когато население от осем милиарда се е смятало за невъзможно. Имало е време, когато и население от един милиард е изглеждало немислимо. Всяко поколение от Средновековността насам си е имало пророци на Малтусовата обреченост, но те винаги са били опровергавани.
А какво би казал на това Фастълф? Свят с хиляда милиарда жители… Би го одобрил. Но те ще зависят от докарвани отвън въздух и вода, от енергийни запаси, съхранявани в сложни складове на петдесет милиона мили оттук. Колко невероятно несигурно би било! Земята винаги ще се намира на косъм от окончателната си гибел при най-малката повреда в механизма, обхванал цялата Система.
Бейли каза:
— На мене лично ми се струва, че ще е по-лесно част от свръхнаселението да замине с космически кораби.
Това бе по-скоро отговор на картината, която си бе представил, отколкото на нещата, казани от Норис.
— И кой би ни приел? — подхвърли горчиво Норис.
— Необитаемите планети.
Норис стана и потупа Бейли по рамото.
— Изяж си пилето, Ли, и ще се оправиш. Положително вземаш замъгляващи съзнанието хапчета.
И си тръгна, като се хилеше.
Бейли, невесело изкривил уста, го наблюдаваше как си отива. Норис щеше да разпространи слуха и можеше да минат седмици, преди шегобийците в службата се откажат да го дразнят. Но поне това го отърваваше от темата за младия Винс, роботите и декласификацията. И въздъхна, като набоде на вилицата
