по коридора, после нагоре по свързващата стълба, докато стигнаха вратата на залата, изолирана спрямо подслушвателни лъчи.
Преди да седне, Бейли внимателно провери стените, като слушаше тихото жужене на пулсомера в ръката си, защото всяко заглъхване на постоянния звук щеше да отбележи дори нищожно нарушение в изолацията. Прегледа тавана и пода, а най-внимателно — вратата. Изолацията бе непокътната.
Доктор Геригъл леко се усмихна. Изглеждаше човек, който се усмихва само така. Можеше да се каже, че старанието, с което се бе облякъл бе прекалено. Стоманеносивата му коса бе грижливо пригладена назад, лицето му бе розово, сякаш току-що измито. Седеше сковано в прилична поза, като че ли с изпълняването на съветите на майка си от детските години бе постигнал желаната добра стойка, вкаменила завинаги гръбнака му. Каза на Бейли:
— Правите всичко да изглежда доста заплашително.
— Въпросът е много важен, докторе. Необходима ми е информация за роботите, която може би само вие сте в състояние да ми дадете. Всичко, което си кажем тук, разбира се, е строго поверително и Града ще очаква от вас да го забравите, когато си заминете.
Бейли погледна часовника си. Усмивчицата на лицето на роботолога се изпари. Той каза:
— Позволете да ви обясня защо закъснях. — Явно този въпрос много го притесняваше. — Реших да не пътувам по въздуха. Призлява ми.
— Много лошо — съгласи се Бейли.
Остави пулсомера, след като провери стандартните му показатели, за да е сигурен и в последния миг, че самата апаратура е наред. После седна.
— По-точно не че ми призлява, просто ми става нервно. Лек пристъп на агорафобия. Това не се смята някакво отклонение от нормата, но съществува. Затова пътувах по експресмагистралата.
Изведнъж Бейли усети, че силно се заинтересува.
— Агорафобия ли?
— По думите ми изглежда по-лошо, отколкото е — веднага откликна роботологът. — Това е просто чувството, което изпитва човек при полет. Пътували ли сте по въздуха, господин Бейли?
— Няколко пъти.
— Тогава сигурно ви е ясно какво искам да кажа. Това е чувството, че нищо не те заобикаля, че си отделен от… от празния въздух само с инч дебела метална преграда. Много е притеснително.
— Затова взехте експреса?
— Да.
— За цялото разстояние от Вашингтон до Ню Йорк?
— О, не за пръв път го правя. Откакто построиха тунела между Балтимор и Филаделфия, стана съвсем просто.
Така беше. Самият Бейли не бе предприемал подобно пътешествие, но бе напълно убеден, че е възможно. През последните две столетия Вашингтон, Балтимор, Филаделфия и Ню Йорк се бяха разраснали до такава степен, че почти граничеха. „Областта на четирите града“ бе официалното название на обширното крайбрежно пространство, и имаше не малко на брой хора, които подкрепяха идеята за засилване на администрацията и образуването на един свръхград. Самият Бейли бе против. Дори Ню Йорк бе прекалено голям, за да се управлява от централизирано правителство. А един още по-голям Град, с население от петдесет милиона, би се сгромолясал от собствената си тежест.
— Бедата е там — продължи доктор Геригъл, — че изпуснах връзката в Честърския сектор във Филаделфия и това ме забави. По тези причини, както и защото с известно затруднение бях допуснат до транзитната зала, ми се наложи да закъснея.
— Не се безпокойте за това, докторе. Но думите ви ме заинтересуваха. След като толкова мразите да летите, какво бихте казали да излезете извън границите на Града пеша, доктор Геригъл?
— По какви причини? — Той изглеждаше слисан и доста уплашен.
— Въпросът ми беше съвсем реторичен. Не твърдя, че трябва да го правите. Искам просто да зная как ви се вижда такава идея.
— Вижда ми се доста неприятна.
— Да речем, че ви се наложи да излезете от Града нощем и да вървите из полето половин миля или повече?
— Не… не мисля, че нещо може да ме убеди да го направя.
— Независимо колко важна е причината?
— Ако това би означавало да спася живота си, или живота на близките си, бих могъл да опитам… — Той изглеждаше смутен. — Бихте ли ми казали какъв е смисълът на тези въпроси, господин Бейли?
— Ще ви кажа. Извършено е сериозно престъпление — убийство, което е особено тревожно. Нямам пълномощията да ви запозная с подробностите. Съществува обаче теория, че за да извърши престъплението, убиецът е направил точно това, за което говорехме: прекосил е полето през нощта, сам. Просто се чудех какъв тип човек би извършил това.
Доктор Геригъл потрепери.
— Не познавам някой, способен на това. Аз самият не съм. Разбира се, сред милионите хора вероятно могат да се намерят няколко безразсъдни личности.
— Но бихте ли твърдели, че такава постъпка е обичайна за едно човешко същество?
— Не. Съвсем необичайна е.
— Излиза, че ако има някакво друго обяснение на престъплението, някакво друго разумно обяснение, то трябва да се има предвид.
Доктор Геригъл изглеждаше по-притеснен от всякога, макар че продължаваше да седи съвсем изправен, прилично скръстил добре поддържаните си ръце на скута.
— А дошло ли ви е наум някакво друго обяснение?
— Да. Хрумна ми например, че един робот не би изпитвал никакво затруднение да прекоси голото поле.
Доктор Геригъл се изправи.
— Уважаеми господине!
— Какво има?
— Смятате, че престъплението може да е било извършено от робот, така ли?
— А защо не?
— Да убие? Човешко същество?
— Да. Моля ви, докторе, седнете.
Роботологът се подчини. Каза:
— Господин Бейли, става дума за две действия: прекосяване на полето и убийство. Последното лесно би могло да бъде извършено от човешко същество, което обаче би се затруднило да извърши първото. Един робот би извършил лесно първото, но второто ще бъде съвсем невъзможно за него. Ако смятате да превърнете една теория от необичайна в невъзможна, то…
— „Невъзможна“ е прекалено силно казано, докторе.
— Чували сте за Първия закон в роботиката, господин Бейли, нали?
— Естествено. Мога дори да го цитирам: „Роботът не е в състояние да навреди на човешко същество, нито да прояви бездействие, с което да изложи човешко същество на опасност“. — Бейли изведнъж посочи с пръст роботолога и продължи: — Защо не може да бъде създаден робот извън Първия закон? Какво се смята толкова свято в него?
Доктор Геригъл изглежда се изненада, след което се изсмя:
— О, господин Бейли…
— Е, какъв е отговорът?
— Господин Бейли, ако поне малко сте запознати с роботиката, положително знаете каква гигантска задача представлява — както от гледна точка на математиката, така и на електрониката — направата на един позитронен мозък.
— Нямам представа — отговори Бейли. Добре помнеше как веднъж по служба посети една фабрика за роботи. Беше видял библиотеката им с книгофилми — с голямо времетраене, съдържащи математическия анализ на даден позитронен мозък. Колкото сбито и символично да се обясняваше, за прожекцията на такъв
