— Ей, какво става? — извика пискливо една жена, като придържаше с ръка шапката си.
— Извинявайте — задъхано каза Бейли.
И като си проби път през правостоящите, се отскубна и се метна на другата страна. В последния миг един блъснат от него пътник ядосано го удари по гърба. Продължи напред, като се олюляваше.
Отчаяно се мъчеше да се задържи на крака. Прехвърли се през една разделителна лента и внезапната разлика в скоростта го принуди да падне на колене, след което се преметна на една страна. В уплахата си изведнъж си представи как хората се блъскат в тялото му, падат отгоре му и върху цялата лента настъпва хаос — онова задръстване, от което толкова се бояха, защото в последствие цели дузини отиваха в болница със счупени крайници. Усети ръката на Р. Данийл под гърба си. Повдигна го сила, която надвишаваше човешката.
— Благодаря — успя да продума Бейли. Време за повече приказки нямаше.
И тръгна надолу по забавящите скоростта си ленти, като правеше невероятно сложни ходове, за да стигне до клиновидно срещащите се ленти на магистралата точно там, където се пресичаха. Все в същия ритъм отново се понесе с увеличаваща се скорост, повдигна се и се прехвърли на магистралата.
— Още ли е с нас, Данийл?
— И следа няма от него, Илия.
— Чудесно. Само какъв добър играч можеше да излезе от тебе, Данийл! Хайде, давай!
И те се метнаха на минаващия квартален ескалатор, претичаха надолу по лентите и с трясък спряха пред една врата, голяма и представителна на вид. Седналият пред нея пазач се изправи.
Бейли светкавично извади документите си.
— По служба сме.
И влязоха.
— Атомна централа — накратко осведоми той Р. Данийл. — Тук следите ни напълно ще се изгубят.
Не за пръв път виждаше атомна централа, в тази също бе идвал. Обстановката му бе позната, но това не намаляваше неприятното чувство на страх. То се засилваше от натрапливата мисъл, че някога баща му е бил във висшата йерархия на един такъв завод. По времето, преди…
Отвсякъде се носеше бръмченето на огромни генератори, скити в централната шахта на завода; долавяше се леката остра миризма на озон; мрачно и безмълвно червените линии предупреждаваха, че отвъд тяхната граница човек може да влиза само със защитно облекло.
Някъде в завода (Бейли нямаше представа точно къде) се разграждаше дневно един фунт ядрена суровина. От време на време продуктите от радиоактивната суровина — така наречената „гореща пепел“ — бяха изтласквани с въздух под налягане по десет мили дълги оловни тръби до отдалечени пещери на миля и половина под дъното на океана. Понякога Бейли се чудеше какво щеше да стане, когато пещерите се напълнеха. Изведнъж той се обърна неочаквано грубо към Данийл:
— Не доближавай червените линии! — После премисли и добави примирено: — Предполагам обаче, че за теб е без значение.
— Имаш предвид радиоактивността ли? — попита Данийл.
— Да.
— В такъв случай е от значение. Гама лъчите разрушават деликатното равновесие в позитронния мозък. На мен биха повлияли много по-бързо, отколкото на тебе.
— Искаш да кажеш, че биха те убили?
— Ще се наложи да ми сменят позитронния мозък. И понеже няма два еднакви мозъка, аз ще стана нова личност. А този Данийл, с когото разговаряш сега, в известен смисъл ще бъде мъртъв.
Бейли го погледна със съмнение.
— За пръв път го чувам. Оттук, нагоре край тези перила.
— Не подчертават тази страна на въпроса. Вселенското селище иска да убеди земните жители в предимството да използуват такива като мене, а не в слабостите ни.
— Тогава защо ми го каза?
Р. Данийл погледна втренчено спътника си.
— Защото си мой партньор, Илия. Добре е да знаеш слабостите и недостатъците ми.
Бейли се изкашля. Нямаше какво повече да добави по този въпрос.
— Оттук е изходът — подхвърли той миг по-късно. — Ще излезем на миля от апартамента си.
Апартаментът беше мрачен и долнопробен. Състоеше се от стаичка, в която имаше две легла, два сгъваеми стола и килер. Вграденият етереовизионен екран се настройваше централно и работеше само в определени часове, при това задължително. Нямаше дори невключен умивалник, нямаше удобства за готвене, дори топла вода нямаше. В единия ъгъл на стаята се виждаше отпадъчната тръба — грозно и неукрасено, явно функционално съоръжение.
Бейли сви рамене.
— Това е положението. Предполагам, че ще го преживеем.
Р. Данийл отиде до отпадъчната тръба. Ризата му се разкопча от едно докосване и откри гладката му, на вид мускулеста гръд.
— Какво правиш? — попита го Бейли.
— Освобождавам се от погълнатата храна. Ако не го направя, тя ще започне да се разлага и ще стана неприятен за общуване.
Р. Данийл внимателно допря с два пръста мястото под едното зърно на гърдите си и започна да го натиска по определен начин.Гръдният му кош се отвори на дължина. Той бръкна вътре и измъкна от бляскавата метална плетеница тънка, прозрачна торбичка, леко разтегната. Отвори я, а Бейли го наблюдаваше почти ужасено.
Р. Данийл се поколеба. Каза:
— Храната е съвсем чиста. Не отделям слюнка и не дъвча. Всмуква се през хранопровода под налягане, нали разбираш. Може да се яде.
— Не се притеснявай — кротко каза Бейли. — Не съм гладен. Изхвърли я.
Бейли реши, че торбичката е направена от флуоровъглеродна пластмаса. Храната поне не се беше залепила за нея. Излизаше гладко и малко по малко потъваше в тръбата. „Хубава храна се похабява“, помисли си той.
Седна на леглото и свали ризата си. Каза:
— Предлагам утре да излезем рано.
— Имаш ли особени причини?
— Приятелите ни още не знаят къде се намира този апартамент. Поне така се надявам. Ако тръгнем рано, ще бъдем в по-голяма безопасност. Стигнем ли до Градския съвет, ще трябва да решим дали ще е практически изгодно да продължим сътрудничеството си.
— Мислиш, че вече не е?
Бейли сви рамена и каза кисело:
— Не можем всеки ден да преминаваме през такива работи.
— Но според мене…
Думите на Р. Данийл бяха прекъснати от яркочервеното просветване на сигнала над входната врата.
Бейли безшумно се изправи и разкопча бластера си. Сигналът отново светна.
Все така безшумно той стигна до вратата, с палец, натиснал контактния бутон на бластера, докато завъртя лоста, който правеше една прозрачна ивица отвътре навън. Беше малка и даваше изкривена картина, но и така достатъчно добре се виждаше, че на вратата стои синът на Бейли, Бен.
Без да се поколебае, Бейли рязко отвори вратата, грубо хвана Бен за китката тъкмо когато момчето бе вдигнало ръка, за да даде сигнал за трети път, и го дръпна вътре.
Бен, останал без дъх, се облегна на стената, към която го бе запратил баща му, и изразът на уплаха и изумление малко по малко напусна погледа му. Разтъркваше китката си.
— Татко! — каза той със сърдит глас. — Нямаше защо да ме сграбчваш така.
Бейли погледна през прозрачната ивица на вече затворената врата. Доколкото виждаше, коридорът бе празен.
— Видя ли някого отвън, Бен?
