Бейли махна с ръка.
— Току-що ме видя. Кажи му, че ще дойда по-късно.
Р. Сами повтори:
— Но той каза незабавно.
— Добре, добре. Махай се.
Роботът отстъпи назад с думите:
— Комисарят иска да те види, Ли. Незабавно.
„Йосафате!“ — измърмори през зъби Бейли.
— Идвам, идвам.
Стана от бюрото, тръгна към кабинета и Р. Сами млъкна.
Още от вратата Бейли рече:
— По дяволите, комисарю, престани да изпращаш това нещо да ме вика!
На което комисарят само каза:
— Сядай, Ли, сядай.
Бейли седна и загледа втренчено. Може би се бе отнесъл несправедливо към добрия Джулиъс. Може би в същност човекът бе изкарал безсънна нощ. Изглеждаше доста съсипан.
Комисарят почука с пръсти листа пред себе си.
— Това е съобщение за обаждането ти до доктор Геригъл във Вашингтон по изолирания лъч.
— Обаждах се, комисарю.
— Естествено, няма запис на разговора ти, тъй като е бил изолиран. За какво става дума?
— Изяснявам си обстановката.
— Той е специалист по роботика, нали?
— Точно така.
Долната устна на комисаря увисна и той изведнъж заприлича на дете, което всеки миг ще се нацупи.
— Но какъв е смисълът? Каква обстановка си изясняваш?
— Не съм още сигурен, комисарю. Имам чувството, че в случай като този всякакви сведения за роботите са от полза.
Като каза това, Бейли млъкна. Нямаше намерение да се впуска в подробности и толкова.
— Не бих правил това, Ли. Не бих го правил. Не е мъдро.
— Какво против имаш, комисарю?
— Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре.
— Ще му обясня минималното. Разбира се.
— И все пак си мисля, че не е мъдро.
Бейли усети, че е в достатъчно окаяно положение, за да загуби търпение. Каза:
— Това заповед да не го виждам ли е?
— Не, не. Прави каквото смяташ за необходимо. Ти ръководиш това разследване. Само че…
— Само че какво?
Комисарят поклати глава.
— Нищо… А той… къде е? Знаеш за кого питам.
Бейли разбра. Отговори:
— Данийл продължава да се занимава с досиетата.
Комисарят дълго време мълча, след което каза:
— Не напредваме особено, както сам разбираш.
— Засега изобщо не напредваме. Но все пак нещата може да се променят.
— Добре тогава — рече комисарят, но не изглеждаше, че наистина смята така.
Когато Бейли се върна в стаята си, до бюрото го чакаше Р. Данийл.
— Е, а ти какво свърши? — сърдито го попита Бейли.
— Приключих първото си, доста прибързано преглеждане на досиетата, колега Илия, и открих двама от тези, които се опитаха да ни проследят снощи; нещо повече, те също бяха при предното произшествие в магазина за обувки.
— Дай да видя.
Р. Данийл постави пред Бейли две картончета, големи колкото пощенски марки. Бяха изпъстрени с точици, които кодираха информацията. Роботът извади и портативна дешифровъчна машинка и пъхна първото картонче в нужния процеп. Точиците имаха свойството да провеждат електричество по един по- различен начин, отколкото картончето като цяло. Електрическото поле, в което попадаше картончето, се променяше със специфични характеристики и в резултат на това върху екрана с размери три на шест инча се появяваше текст. Текст, който при дешифриране би заел няколко стандартни листа хартия. При това текстът не можеше да бъде разчетен от човек, който не притежава служебна полицейска дешифрираща машина. Бейли изчете материала с безизразен вид. Първият човек бе Франсис Клусар, тридесет и три годишен по време на арестуването му преди две години. Причина за ареста — подбудителство към бунт. Месторабота — „Нюйоркски дрожди“; домашен адрес — еди какъв си; произход — еди какъв си; коса, очи, отличителни белези; описание на образованието му, на заеманите служби, психоаналитичен профил, физически профил, данни за това, данни за онова; и накрая — препратка към обемната снимка в колекцията от престъпници.
— Провери ли снимката? — попита Бейли.
— Да, Илия.
Вторият човек беше Джерард Пол. Бейли погледна сведенията на картончето и каза:
— Не върши работа.
— Убеден съм, че не си прав — каза Р. Данийл. — Ако съществува организация от земни жители, способни да извършат престъплението, което разследваме, тези двамата членуват в нея. Не е ли това очевидно съвпадение? Не излиза ли тогава, че те трябва да бъдат разпитани?
— Няма да измъкнем нищо от тях.
— И двамата бяха както в магазина за обувки, така и в столовата. Не могат да го отрекат.
— Присъствието им там не е престъпление. Освен това, могат да го отрекат. Могат просто да кажат, че не са били там, и толкова. Как ще докажем, че лъжат?
— Но аз ги видях.
— Това не е доказателство — сурово каза Бейли. — Няма съд — ако стигнем дотам, — който би повярвал, че можеш да запомниш две лица измежду милиони.
— Истината е, че мога.
— Разбира се. Като кажеш какъв си. А сториш ли го веднъж, преставаш да бъдеш свидетел. Такива като тебе нямат никакви права пред земните съдилища.
Р. Данийл каза:
— Да смятам ли тогава, че си променил решението си?
— Какво имаш предвид?
— Вчера в столовата ти каза, че няма нужда да ги арестуваме. Каза, че докато помня лицата им, можем да ги арестуваме по всяко време.
— Е, не го бях преценил — отвърна Бейли. — Това е лудост, не можем да го направим.
— Дори и по психологически причини ли? Те няма да знаят, че не притежаваме достоверни доказателства за тяхното участие в заговор.
Бейли припряно го прекъсна:
— Виж какво, до половин час чакам да дойде доктор Геригъл от Вашингтон. Можеш ли да отложиш разговора с мен, докато го приема и си отиде? Имаш ли нещо против?
— Ще изчакам — каза Р. Данийл.
Антъни Геригъл беше точен. Любезен човек, среден на ръст, той далеч не даваше вид да е един от най-ерудираните роботолози на Земята. Твърдеше, че е закъснял с почти двадесет минути и много се извиняваше. Бейли, изгубил цвета на лицето си от гняв, породен от тревожни опасения, грубо пренебрегна извиненията му. Потвърди поръчката си за ползуване на зала Д, където да говорят, повтори указанията си никой да не ги тревожи по какъвто и да е повод в течение на един час и поведе доктор Геригъл и Р. Данийл
