— Не. Хей, татко, та аз просто дойдох да разбера дали си добре.
— Защо да не съм добре?
— Не зная. Мама ме накара. Плачеше и така нататък. Каза, че трябва да те намеря. И че ако не тръгна, тя ще тръгне и тогава кой знае какво можело да стане. Тя ме накара, татко.
— А как ме откри? — попита Бейли. — Знаеше ли майка ти къде съм?
— Не, не знаеше. Обадих се в службата ти.
— И те ти казаха?!
Бен изглеждаше изненадан от яда на баща си. Отговори му с тих глас:
— Разбира се. Не е ли трябвало?
Бейли и Данийл се спогледаха, после Бейли бавно се изправи и попита:
— А майка ти къде е сега, Бен? В апартамента ли е?
— Не. Отидохме да вечеряме при баба и тя остана там. И аз ще се върна при нея. Искам да кажа, понеже всичко с теб е наред, татко.
— Никъде няма да ходиш. Данийл, забеляза ли точно къде се намира комуникационният център на етажа?
— Да — отговори роботът. — Възнамеряваш да излезеш, за да го използуваш, така ли?
— Трябва. Трябва да се свържа с Йези.
— Позволи ми да ти предложа да изпратиш Бентли да го направи. По-логично е. Това е един вид риск, а Бентли е по-маловажен.
Бейли го изгледа недоумяващо.
— Та ти… — Но си помисли: „Свети Йосафате, за какво му се сърдя?“ — и продължи по-спокойно: — Ти не разбираш. Данийл. Не е прието сред нас човек да прати невръстния си син, когато го заплашва опасност, дори ако е логично да постъпи така.
— Опасност ли! — изпищя Бен, сякаш това и го ужасяваше, и му доставяше удоволствие. — Какво става, татко? Хей, татко!
— Нищо не става, Бен. И не е твоя работа. Ясно ли е? Приготви се да си лягаш. Искам да те заваря в леглото, когато се върна. Чуваш ли ме?
— О, виж какъв си! Можеш и да ми кажеш. Ще го пазя в тайна.
— Лягай!
— О, какъв си!
Като стигна до етажния център за свръзка, Бейли отметна сакото си, за да може бързо да хване бластера за дулото. Изговори в микрофона личния си номер и зачака, докато компютърът на петнадесет мили оттам го проверяваше, за да се увери, че може да разреши разговора. Наложи се да чака съвсем кратко време, защото не ограничаваха детективите в броя на служебните им разговори. След това Бейли съобщи кода на апартамента на тъща си. Малкият екран в основата на апаратурата светна и той видя лицето й. Каза с тих глас:
— Мамо, повикай Йези.
Йези сигурно го бе чакала. Появи се веднага. Бейли се взря в лицето й, после нарочно затъмни екрана.
— Успокой се, Йези. Бен е тук. Какво се е случило?
Очите му шареха неспокойно и наблюдаваха наоколо.
— Добре ли си? Да не те заплашва опасност?
— Виждаш, че съм добре, Йези. Престани.
— О, Ли, толкова се безпокоях.
— За какво? — рязко попита той.
— Знаеш. За приятеля ти.
— Какво за приятеля ми?
— Казах ти снощи. Ще се случи нещо лошо.
— Що за глупости. Бен ще преспи при мене, а ти си лягай. Довиждане, мила.
И той прекъсна връзката. Изчака, докато си поеме дъх, после тръгна обратно. Лицето му бе посивяло от тревога и страх.
Когато влезе, Бен стоеше в средата на стаята. Едната от лещите му бе внимателно поставена във вакуумна чашка, а другата все още бе на окото му.
— Хей, татко, няма ли вода тук? — попита Бен. — Господин Оливо казва, че не мога да отида до кабините.
— Така е. Не можеш. Сложи си обратно лещата, Бен. Няма да ти навреди, ако веднъж преспиш с тях.
— Добре. — Бен го послуша, прибра вакуумната чашка и се качи на леглото. — Ама че дюшек! — възкликна той.
Бейли каза на Р. Данийл:
— Предполагам, че нямаш нищо против да не лягаш.
— Разбира се. Между другото, видяха ми се интересни тези странни стъкла, които Бентли слага на очите си. Всички ли на Земята носят такива стъкла?
— Не, само някои — разсеяно му отговори Бейли. — Аз например не нося.
— А по какви причини се употребяват?
Но Бейли бе прекалено погълнат от собствените си мисли, за да му обяснява. А собствените му мисли бяха неприятни.
Светлините угаснаха.
Но Бейли остана буден. Някаква част от съзнанието му долавяше как Бен започна да диша дълбоко и равномерно, макар малко неспокойно. Като обърна глава, усети присъствието на Р. Данийл, седнал съвсем неподвижно на стола, загледан към вратата. След това заспа и сънува.
Сънува, че Йези пада в разграждащата камера на един атомен завод — пада, без да може да се спре. Протяга ръце към него, пищи, но той продължава да стои пред червената линия и само гледа как изкривената й фигура се премята, докато пада и как става все по-малка, докато се превръща на точица. Такъв беше сънят, че можеше само да я наблюдава, защото знаеше, че самият той я е блъснал.
12. МНЕНИЕТО НА ЕКСПЕРТА
Когато комисарят Джулиъс Ендърби влезе в кабинета, Илия Бейли вдигна очи и уморено кимна. Комисарят погледна часовника и каза сопнато:
— Остава да ме уведомиш, че си прекарал нощта тук!
— Не съм — отвърна Бейли.
Тогава комисарят попита тихо:
— Всичко ли мина гладко снощи?
Бейли кимна утвърдително. Комисарят каза:
— Мислих върху възможността да намаля условията за избухване на бунтове. Ако има нещо, което…
Бейли рязко го прекъсна:
— За бога, комисарю, ако се беше случило нещо, щях да ти го съобщя. Всичко мина гладко.
— Добре.
Комисарят се отдалечи и прекрачи прага, който бе белегът на необикновеното уединение, подходящо на високия му пост. Бейли се загледа в него и си помисли: „Той не е страдал от безсъние снощи“. И се наведе над обичайния доклад, който трябваше да напише като прикритие за истинската си дейност през последните два дни, но думите, които бе изсмукал от пръста си, се замъглиха и заиграха пред очите му. Постепенно усети, че до бюрото му се е изправило нещо. Повдигна глава.
— Какво искаш?
До бюрото стоеше Р. Сами. Бейли си помисли: „Личният лакей на Джулиъс. И да си комисар се заплаща“. Р. Сами, ухилен както винаги глупаво, каза:
— Комисарят иска да те види, Ли. Незабавно.
