— Никой от обвинителите не можел да го направи след думите на Христос. Тази история се използува, за да покаже, че съществува нещо по-висше дори от справедливостта, в която човек е възпитаван. Съществува човешки подтик, известен като милосърдие, и човешко действие, известно като прощаване на греховете.
— Тези думи са непознати за мене, колега Илия.
— Зная — промърмори Бейли, — зная.
Запали рязко мотора и патрулната кола с тласък потегли. Силата го притисна към тапицерията на седалката.
— Къде отиваме? — попита го Р. Данийл.
— Във Ферментационното градче — отвърна Бейли, — за да изтръгнем истината от Франсис Клусар, заговорника.
— Известен ли ти е метод, с който да го постигнеш, Илия?
— На мене лично не. Но ти знаеш такъв метод, Данийл. И той е много прост.
И те се понесоха напред.
15. АРЕСТУВАНЕТО НА ЕДИН КОНСПИРАТОР
Бейли усети, че миризмата, която се носеше от Ферментационното градче, започна да се усилва и да преобладава. За разлика от други — например, от Йези, тя не му беше неприятна. Донякъде дори му харесваше. Напомняше му хубави неща.
Всеки път, когато му замиришеше на сурови дрожди, алхимията на сетивата го връщаше повече от три десетилетия назад в миналото. Отново се чувствуваше десетгодишен, на гости на чичо Борис, който работеше във ферментационен завод. Чичо Борис винаги пазеше малки запаси от лакомства, направени от дрожди: дребни сладки, шоколади, пълни със сироп, твърди бонбони във формата на котки и кучета. Колкото и да беше малък, Бейли знаеше, че чичо му Борис в същност не биваше да ги пази, за да ги раздава, затова винаги ги изяждаше безмълвно, в някой ъгъл с гръб към другите в стаята. Гълташе бързо от страх да не го хванат.
И като че ли поради това те му бяха по-вкусни.
Клетият чичо Борис! Беше загинал при катастрофа. Никога не му казаха как точно бе станало, а той горчиво бе плакал, защото смяташе, че са арестували чичо Борис, понеже е изнасял незаконно дрожди от завода. Самият Бейли бе очаквал да го арестуват и екзекутират. Години по-късно той внимателно прерови полицейските досиета и откри истината. Чичо Борис беше паднал под колелата на един конвейер. Какъв разочароващ край на романтичната легенда!
И все пак винаги, когато го лъхнеше миризмата на дрожди, той макар и за миг си припомняше тази легенда.
Названието „Ферментационно градче“ не беше официално прието в никоя част на Ню Йорк. Не фигурираше в нито един географски справочник, нито на някоя официална карта. Това, което в разговорите наричаха „Ферментационно градче“, беше за пощенската служба просто предградията на Нюарк, Ню Бранзуик и Центъра Трентън. Представляваше широка ивица площ, в Средновековността известна под името „Ню Джърси“, осеяна с жилищни квартали, особено в Нюаркския Център и Трентънския център, но разпределена главно между многопластовите ферми, в които растяха и се размножаваха хиляди разновидности от дрожди.
Една пета от населението на Града работеше във Ферментационните заводи, още толкова работеха във филиалите им. Като се започне с планините дървен материал и необработена целулоза, довличани в града от джунглите на Алъгени в цистерни с киселина, разлагаща ги до гликоза, както и с вагоните скална маса, богата на селитра и фосфати, които бяха най-важните добавки, и се стигне до стъклениците с органични вещества, доставяни от химичните лаборатории, всичко се свеждаше до едно-единствено нещо: повече и повече дрожди.
Без тях осеммилиардното население на Земята само след година щеше да бъде сполетяно от глад.
При тази мисъл Бейли усети как го побиват тръпки. И преди три дни това бе съществувало като възможност не по-слабо, отколкото сега, но преди три дни просто нямаше да си го помисли.
Колата профуча през един изход вън от магистралата и навлезе в предградията на Нюарк. От двете страни на почти безлюдните улици се издигаха безличните сгради — „фермите“ — и нямаше почти нищо, което да изисква да карат с по-малка скорост.
— Колко е часът, Данийл? — попита Бейли.
— Шестнайсет часа и пет минути — отвърна Р. Данийл.
— Ако Клусар е дневна смяна, още е на работа.
Бейли паркира патрулната кола на празното място, където докарваха суровините, и изключи мотора.
— И това ли е Ню Йорк, Илия? — попита роботът.
— Да, част от Града е — отвърна Бейли.
Влязоха в коридор, по чието продължение имаше двоен ред кабинети. Секретарката, застанала на една чупка на коридора, се разтопи от усмивки.
— Кого желаете да видите?
Бейли отвори портфейла си.
— Полиция. Тук ли е Франсис Клусар, служащ в „Нюйоркски дрожди“?
Момичето изглеждаше объркано.
— Мога да проверя.
И включи на таблото пред себе си линията, обозначена само с думата „Персонал“. Устните й замърдаха, но не се чуваше нищо.
Бейли бе запознат с ларингофоните, които превръщаха леките трептения на гласните струни в звук. Помоли:
— Моля ви, говорете. Нека чувам какво казвате.
Тя озвучи разговора, но се чу само краят му: „…той казва, че е полицай, господине“.
От една врата излезе мургав, добре облечен човек. Имаше тънки мустачки и косата му над слепоочията бе започнала да оредява. Усмихна се насила и се представи:
— Аз съм Прескът от отдел „Персонал“. Какво се е случило, господин полицай?
Бейли студено го изгледа и усмивката на Прескът стана съвсем изкуствена. Прескът добави:
— Просто не желая да разстройвам работниците. Те се притесняват от полицията.
Бейли каза:
— Лоша работа, а? Клусар в сградата ли е сега?
— Да, господин полицай.
— Дайте ни тогава пръчка. А ако е изчезнал, когато стигнем там, отново ще си поговоря с вас.
Усмивката замръзна на лицето на Прескът и той едва промълви:
— Ще ви донеса пръчка, господин полицай.
Пръчката-водач бе програмирана за отдел Б-Г, втори сектор. Какво означаваше това според фабричната терминология, Бейли нямаше представа. Не му и трябваше да знае. Пръчката беше най- обикновена на вид и се побираше в дланта. Върхът й леко се нагряваше, когато посоката е вярна и бързо изстиваше, ако човек се отдалечеше. С приближаването към целта топлината се увеличаваше.
За неопитния пръчката-водач бе едва ли не безполезна, защото бързата смяна на температурата бе почти незабележима, но малко градски жители бяха неопитни точно в тази игра. Една от най- разпространените и вечни детски игри в коридорите на училищните етажи ставаше с пръчки-играчки. („Топло… топло… горещо… Студено… топло… пари… Познах!“)
Бейли бе намирал вярната посока през стотици огромни купчини с помощта на пръчка-водач и въоръжен с нея можеше да върви по най-краткия път, сякаш следваше карта.
Когато след десет минути влезе в голямата ярко осветена зала, върхът на пръчката-водач бе съвсем горещ. Бейли се обърна към най-близко стоящия до вратата работник:
— Тук ли е Франсис Клусар?
Работникът рязко завъртя глава. Бейли тръгна в указаната посока. Миризмата на дрожди бе силна и
