землянин, друго животно — може би. Но на Солария — никой.
— Не разчитам на този мотив — каза Бейли. — Мисля, че той е съществувал подсъзнателно, но вие сте имали и друг, по-убедителен. Доктор Рикейн Делмар е пречел на плановете ви и е трябвало да бъде отстранен.
— Какви планове? — попита Лийбиг.
— Плановете ви за завладяването на Галактиката, доктор Лийбиг — каза Бейли.
Един въпрос получава отговор
— Землянинът е луд. — изкрещя Лийбиг, обръщайки се към другите, — Не виждате ли?
Едни зяпаха безмълвно Лийбиг, други — Бейли.
Бейли не им даде възможност да говорят. Каза:
— Доктор Лийбиг, вие знаете по-добре. Доктор Делмар се е канел да скъса с вас. Според доктор Делмар — защото не сте искали да се ожените. Аз не мисля така. Самият доктор Делмар е имал планове за бъдеще, когато ще станат възможни ектогенните раждания, а женитбата ще е ненужна. Но той е работил с вас; могъл е да се досети и да знае за вашата работа повече от когото и да е друг. Би узнал дали се занимавате с опасни експерименти и би се опитал да ви спре. Загатнал е нещо на инспектор Груър, без да съобщава подробности, защото още не е бил сигурен за подробностите. Очевидно вие сте разбрали за подозренията му и сте го убили.
— Луд! — извика отново Лийбиг. — Не искам да имам нищо общо с това.
Но Атълбиш го прекъсна:
— Изслушай го, Лийбиг!
Бейли прехапа устни, за да не издаде преждевременно задоволството си от очевидната липса на съчувствие в гласа на шефа на сигурността. Той каза:
— В същия разговор с мен, когато споменахте за роботи със сменяеми крайници, доктор Лийбиг, вие споменахте и за космически кораби с вградени позитронни мозъци. Тогава без съмнение бяхте много приказлив. Дали защото сте мислили, че съм някакъв си землянин, неспособен да си направи някои изводи в областта на Роботиката? Или защото, след като бяхте заплашен с лично присъствие, заплахата бе оттеглена и вие бяхте извън себе си от облекчение? Както и да е, доктор Куемът вече беше ми казал, че тайното оръжие на Солария срещу външните светове е позитронният робот.
Намесен така неочаквано, Куемът подскочи и извика:
— Имах предвид…
— Имахте предвид, че е социологическо оръжие, зная. Но това навежда на някои мисли. Представете си космически кораб с вграден позитронен мозък и друг — с човешки екипаж. Кораб с човешки екипаж не би могъл да използува роботи за активни бойни действия. Роботът не би могъл да унищожава хора от неприятелски кораби или от неприятелски светове. Не би могъл да направи разлика между хора-приятели и хора-врагове. Разбира се, на робота може да му се каже, че вражеският кораб няма хора на борда си. Може да му се каже, че бомбардират ненаселена планета. Това е трудно да се направи. Роботът ще види, че неговият кораб има хора на борда си, ще знае, че неговият свят е населен с хора. Той ще предположи, че същото е вярно и за неприятелските кораби и светове. Само един истински експерт в Роботиката, някой като вас, доктор Лийбиг, би могъл да манипулира с роботите по най-подходящия начин, а такива специалисти има много малко. Но космически кораб, снабден със собствен позитронен мозък, безгрижно би нападнал всеки кораб, който му е наредено да нападне, така ми се струва. Той съвсем естествено би предположил, че всички други кораби са без хора. Лесно може да се попречи на кораб с позитронен мозък да приема съобщения от неприятелски кораби, които биха го извадили от заблуждението. Със своите оръжия и отбранителни съоръжения под непосредствения контрол на позитронния мозък той би бил по-маневрен от който и да е кораб с човешки екипаж. Няма да е необходимо място за персонал, за продоволствия, за водо– и въздухопречистватели, ще може да носи повече оръжие, ще бъде по-добре брониран и по-неуязвим от всеки обикновен кораб. Един единствен кораб с позитронен мозък би разгромил флотилии от обикновени кораби. Греша ли?
Последният въпрос беше отправен към доктор Лийбиг, който бе станал от мястото си и стоеше неподвижен, почти като в каталептичен пристъп, предизвикан от — какво? Гняв? Ужас?
Не последва отговор. Не би могъл да се чуе никакъв отговор. Нещо се отприщи и другите закрещяха като обезумели. Клориса имаше лице на фурия и даже Гладиа бе на крака, размахвайки заплашително малкия си юмрук.
И всички се бяха нахвърлили срещу Лийбиг.
Бейли се отпусна и затвори очи. Опита се само за малко да разхлаби мускулите и сухожилията си.
Беше успял. Най-после бе натиснал верния бутон. Куемът бе направил аналогия между соларианските роботи и спартанските илоти. Бе казал, че роботите не могат да се бунтуват, така че соларианите могат да бъдат спокойни.
Ами ако някой се опиташе да научи роботите как да вредят на човека; с други думи да ги направи способни да се бунтуват?
Нямаше ли да бъде това най-тежкото престъпление? В свят като Солария, нямаше ли и последният жител да се нахвърли ожесточено срещу всеки, макар и само заподозрян, че прави роботи, способни да навредят на човека; на Солария, където роботите превъзхождаха числено хората с двайсет хиляди на един?
Атълбиш изкрещя:
— Вие сте арестуван. Категорично ви забранявам да се докосвате до книжата и документацията си, докато властите не ги проучат…
Той продължи да говори почти несвързано, но едва ли някой го чуваше в тази врява. Един робот се приближи до Бейли:
— Известие, господарю, от господаря Оливо.
Бейли взе съобщението със сериозен вид, обърна се и извика:
— Един момент.
Гласът му имаше почти магическо въздействие. Всички се обърнаха тържествено към него и на всяко лице (освен в ледения поглед на Лийбиг) се четеше само напрегнато внимание към землянина.
Бейли каза:
— Наивно е да очакваме, че доктор Лийбиг ще остави книжата си недокоснати, докато попаднат в ръцете на властите. Затова още преди началото на тази среща моят колега Данийл Оливо тръгна към имението му. Току-що получих известие от него. Той е вече там и след малко ще бъде при доктор Лийбиг, за да го постави под арест.
— Арест! — изрева Лийбиг в почти животински ужас. Очите му се разшириха и заприличаха на зейнали дупки в главата му. — Някой ще дойде тук? Лично присъствие? Не! Не!
Второто „Не“ беше писък.
— Няма да ви направят нищо — каза хладно Бейли, — ако ни окажете съдействие.
— Няма да се видя с него. Не мога да се видя с него. — Робоспециалистът падна на колене, без да съзнава като че ли какво прави. Събра ръце в отчаян жест на молба. — Какво искате? Искате ли признание? Делмаровият робот имаше заменяеми крайници. Да. Да. Да. Аз подготвих отравянето на Груър. Аз дадох нареждания за стрелата, предназначена за вас. Дори бях замислил космическите кораби, за които говорехте. Не съм успял все още, но да, бях ги замислил. Само задръжте другия. Не му позволявайте да дойде. Задръжте го!
Той бръщолевеше нещо.
Бейли кимна. Отново верния бутон. Заплахата от лично присъствие успя да изтръгне признание много по-лесно от всяко физическо мъчение.
Но в този момент, при някакъв далечен шум, главата на Лийбиг се изкриви, а устата му се разтвори. Вдигна и двете си ръце, за да пропъди нещо.
— Махнете се — замоли се той. — Махнете се. Не приближавайте. Моля ви, не приближавайте. Моля ви…
Отдалечи се пълзешком, после ръката му внезапно потъна в единия джоб на сакото. Тя се появи,
