държейки нещо, и го поднесе бързо до устата. Като се олюля два пъти, той падна по очи.
Бейли искаше да извика: „Глупак такъв, това което те приближава, не е човек; само един от роботите, които обичаш.“
Данийл Оливо изскочи в зрителното поле и за момент се втренчи в разкривената фигура.
Бейли затаи дъх. Ако Данийл се сетеше, че именно неговата човешка външност бе заблудила и погубила Лийбиг, ефектът върху подвластния му на Първия закон мозък можеше да се окаже поразителен.
Но Данийл само коленичи и деликатните му пръсти докоснаха тук-там Лийбиг. После вдигна главата му, сякаш му беше безкрайно скъпа, взе я в ръцете си, погали я.
Красиво изваяното му лице се втренчи в другите и той прошепна:
— Един човек е мъртъв!
Бейли я очакваше; тя бе помолила за една последна среща, но очите му се разшириха, когато се появи. Той каза:
— Дойдохте лично.
— Да — отвърна Гладиа, — по какво личи?
— Носите ръкавици.
— О. — Тя притеснено погледна ръцете си. После, тихичко: — Имате ли нещо против?
— Не, разбира се, не. Но защо решихте да ме видите, а не по видеофона?
— Знаете ли — тя се усмихна плахо, — трябва да свиквам. Нали, Елайджа? Искам да кажа, щом отивам на Аврора.
— Значи всичко е уредено?
— Господин Оливо, изглежда, има влияние. Всичко е уредено. Никога няма да се върна.
— Това е добре. Ще бъдете по-щастлива, Гладиа. Знам, че ще бъдете.
— Малко се страхувам.
— Зная. Това ще означава да се виждате с други хора през цялото време и няма да имате удобства като на Солария. Но ще свикнете и което е по-важно — ще забравите целия ужас, който сте преживели.
— Не искам да забравя всичко — каза тихо Гладиа.
— Ще забравите. — Бейли погледна нежното момиче, което стоеше пред него, и каза не без внезапна болка: — И един ден ще се омъжите. Искам да кажа, ще бъдете истински омъжена.
— Не знам — каза тя скръбно, — това не ми изглежда толкова привлекателно — точно сега.
— Тогава ще мислите другояче.
И те останаха за миг така, безмълвно загледани един в друг. Гладиа каза:
— Още не съм ви благодарила.
— Това беше мое задължение.
— Сега се връщате на Земята, нали?
— Да.
— Никога няма да ви видя отново.
— Може би. Но това не бива да ви натъжава. Най-много след четирийсет години аз ще бъда мъртъв, а вие ще си останете същата.
Лицето й се изкриви.
— Не говорете така.
— Истина е.
Тя каза бързо, сякаш принудена да смени темата:
— Знаете ли, всичко това за Джотан Лийбиг е вярно.
— Знам. Други робоспециалисти прегледаха книжата му и откриха, че е работил върху създаването на мислещи космически кораби без човешки екипаж. Намериха също и други роботи със заменяеми крайници.
Гладиа потрепера.
— Защо е извършил такова ужасно нещо, как мислите?
— Страхувал се е от хората. Уби себе си, за да избегне личния контакт и е бил готов да унищожи други светове, за да е сигурен, че Солария и нейното табу върху личното присъствие ще си останат непокътнати.
— Как може да се е чувствувал така — промълви тя, — когато личният контакт е толкова…
И отново миг мълчание, докато стояха един срещу друг на десетина крачки.
Тогава Гладиа възкликна внезапно:
— О, Елайджа, ще ме сметнете за много порочна.
— Порочна ли?
— Мога ли да ви докосна? Никога вече няма да ви видя, Елайджа.
— Щом искате.
Стъпка по стъпка тя се приближи, с блеснали очи, но и някак боязливо. Спря на три крачки от него, после бавно, като в транс, започна да смъква ръкавицата от дясната си ръка.
Бейли понечи да я възпре с жест.
— Не бъдете безразсъдна, Гладиа.
— Не се боя — каза Гладиа.
Ръката й беше гола. Трепереше, когато я протегна.
Трепереше и неговата, когато взе нейната ръка. Те останаха така за миг, ръката й — нежна и плаха — се отпусна в неговата. Той разтвори ръката си и нейната се освободи, протегна се внезапно и без предупреждение към лицето му, и върховете на пръстите й, ефирни като перца, се спряха за миг на бузата му.
— Благодаря ви, Елайджа. Сбогом.
— Сбогом, Гладиа — и я изпрати с поглед.
Дори мисълта за чакащия кораб, който щеше да го отведе обратно на Земята, не пропъди чувството за загуба, което изпитваше в момента.
Заместник-министърът Албърт Миним го посрещна с преднамерено официален израз.
— Радвам се да ви видя отново на Земята. Докладът ви, разбира се, пристигна преди вас и сега го проучват. Свършихте добра работа. Тази история ще изглежда добре в досието ви.
— Благодаря — каза Бейли.
Дотолкова стигаше въодушевлението му. Това, че беше отново на Земята, под закрилата на пещерите, че можеше да чува гласа на Джеси (вече беше говорил с нея), бе оставило у него странна пустота.
— Все пак — продължи Миним — докладът ви засяга само разследването на убийството. Нас ни интересуваше и друг въпрос? Ще ми докладвате ли за това устно?
Бейли се поколеба, а ръката му посегна машинално към вътрешния джоб, където отново можеше да намери успокоителната топлинка на лулата си.
Миним веднага се обади:
— Може да запалите, Бейли.
Запалването на лулата Бейли превърна в доста дълъг ритуал. Той каза:
— Не съм социолог.
— Така ли? — Миним се усмихна бегло. — Струва ми се, че веднъж обсъждахме това. Един преуспяващ детектив трябва да е и добър социолог благодарение на опита си, макар никога да не е чувал за Уравнението на Хакет. От безпокойството ви в момента съдя, че имате някои идеи за външните светове, но не знаете как ще ми прозвучат те на мен.
— Щом мислите така, сър… Когато ми съобщихте, че ме изпращате на Солария, вие зададохте един въпрос; попитахте кои са слабите места на външните светове. Силата им е в роботите, малобройното им население, дълголетието, но кои са слабите им места?
— Е, и?
— Струва ми се, че зная слабите места на соларианите, сър.
— Значи можете да отговорите на въпроса ми? Добре. Продължавайте.
— Слабите им места, сър, са техните роботи, малобройното им население, дълголетието им.
