— Ръката на робота трябва да е била изцапана с кръв и сплъстени коси.
— Сигурно е било така — каза Бейли, — но именно Лийбиг се е погрижил за робота-убиец. Лесно е можел да накара другите роботи, които са били там, да забравят за него. Доктор Тул е могъл да забележи нещо, но той е прегледал само убития и припадналата жена. Лийбиг е сгрешил, защото е смятал, че вината ще падне така сигурно върху Гладиа, че липсата на очевидно оръжие на местопрестъплението не би й помогнала. Нито пък е можел да очаква, че за разследването ще бъде повикан човек от Земята.
— И така, след смъртта на Лийбиг вие уредихте заминаването на Гладиа от Солария. Не го ли направихте, за да я спасите, в случай че някои солариани се замислят върху тази история?
Бейли сви рамене.
— Тя е изстрадала достатъчно. Всичко я е тормозило — съпругът й, Лийбиг, животът на Солария.
Миним каза:
— Не насилихте ли малко закона, за да задоволите един личен каприз?
Изсеченото лице на Бейли стана сурово.
— Не беше каприз. Не бях обвързан със соларианското правосъдие. Интересите на Земята стояха над всичко и в името на тези интереси трябваше да обезвредя онзи, който бе опасен — Лийбиг. Колкото до госпожа Делмар — сега гледаше право в Миним и знаеше, че предприема решителна стъпка. Трябваше да го каже: — колкото до госпожа Делмар, аз я подложих на един експеримент.
— Какъв експеримент?
— Исках да зная дали ще се съгласи да се озове в свят, където личният контакт е позволен и желан. Бях любопитен да разбера дали ще има смелостта да посрещне краха на привички, толкова дълбоко вкоренени у нея. Опасявах се, че може да откаже да отиде; че може да настоява да остане на Солария, която за нея бе ад, вместо да се реши да изостави неестествения си солариански начин на живот. Но тя избра промяната и аз бях доволен, че го направи, защото това ми се видя символично. То сякаш отвори вратите към нашето спасение.
— Нашето ли? — възкликна Миним. — Какво, по дяволите, искате да кажете?
— Не вашето и моето, сър — каза сериозно Бейли, — а на цялото човечество. Вие грешите за другите външни светове. Те имат малко роботи; личният контакт там е позволен; правеха проучвания на Солария. Р. Данийл Оливо беше там с мен и ще се върне с доклад. Има опасност един ден и те да се превърнат в Соларии, но сигурно ще осъзнаят тази опасност, ще положат усилия да поддържат разумно равновесие и по този начин ще останат водачи на човечеството.
— Това е ваше мнение — каза раздразнено Миним.
— Но има и нещо друго. Съществува един свят като Солария и това е Земята.
— Инспектор Бейли!
— Така е, сър. Ние сме Солария, обърната наопаки. Те са се изолирали един от друг. Ние сме се изолирали от Галактиката. Те са в омагьосания кръг на своите неприкосновени имения. Ние сме в омагьосания кръг на подземните градове. Те са водачи без последователи, имат само роботи, които не могат да възразяват. Ние сме последователи без водачи, имаме само затворени градове, за да ни пазят. — Бейли стисна юмруци.
Миним се мръщеше.
— Инспекторе, преживели сте тежко изпитание. Нуждаете се от почивка и ще я имате. Един месец отпуск с пълно заплащане и после — повишение.
— Благодаря, но това не е всичко, което искам. Искам да ме изслушате. Една-единствена посока води към нашето избавление и тя е навън, към Пространството. Там, навън, има милион светове, а космолитите притежават само петдесет. Те са малко и живеят дълго. Ние сме много и живеем малко. Ние сме по- пригодени от тях за овладяване на Космоса и за разселване. Имаме свръхнаселеност, която ни тласка напред и бърза смяна на поколенията, която ни дава млади и дръзки хора. Нашите прадеди първи колонизираха външните светове.
— Да, разбирам… но се боя, че нямаме повече време.
Бейли чувствуваше нетърпението на другия да се отърве от присъствието му, но не мръдна от мястото си. Каза:
— Когато първоначалната колонизация създаде светове, превъзхождащи ни с техниката си, ние се скрихме под земята и се окопахме в утроби. Космолитите ни накараха да се почувствуваме нищожни и ние се скрихме и от тях. Това не е отговор. За да избегнем разрушителния ритъм на бунта и потушаването, трябва да се състезаваме с тях; да ги следваме, ако трябва, да ги водим, ако можем. За да направим това, трябва да се обърнем към пространството; трябва да се научим да не се боим от пространството. Ако за нас е късно, трябва да научим децата си. Това е жизненоважно!
— Имате нужда от почивка, инспекторе.
Бейли каза възбудено:
— Чуйте ме сър. Космолитите са силни: ако ние си останем същите, Земята ще бъде унищожена след по-малко от век. Това е изчислено, както сам ми казахте. Ако космолитите са наистина слаби и стават все по-слаби, тогава можем да се спасим, но кой казва, че космолитите са слаби? Соларианите, да, но това е всичко, което знаем.
— Но…
— Не съм свършил. Едно нещо можем да променим, независимо дали космолитите са слаби или силни. Можем да променим начина си на живот. Нека да излезем в пространството и никога няма да се налага да се бунтуваме. Можем да се разселим в наши светове и сами да бъдем космолити. Ако си останем на Земята, все така скупчени, безполезният и гибелен бунт не може да се предотврати. И толкова по-зле, ако хората хранят лъжливи надежди заради някакви си предполагаеми слабости на космолитите. Направете нещо, съветвайте се със социолозите. Изложете им моите доводи. И ако у тях остане съмнение, намерете начин да ме изпратите на Аврора. Дайте ми възможност да ви донеса доклад за истинските космолити и ще знаете какво трябва да направи Земята.
Миним кимна:
— Да, да. Сега ви желая приятен ден, инспекторе.
Бейли си тръгна твърде възбуден. Не бе очаквал явна победа над Миним. Победите над закостенялото мислене не се печелеха за ден, нито за година. Но бе забелязал замисления и неуверен израз, който бе преминал по лицето на Миним и бе помрачил, поне за малко, предишната безкритична радост.
Чувствуваше, че може да прозре в бъдещето. Миним щеше да се допита до социолозите и един или двама от тях щяха да загубят увереността си. Щяха да се замислят. Щяха да се посъветват с Бейли.
Няма да мине и година, каза си Бейли, само година и аз ще бъда на път за Аврора. Едно поколение — и ще излезем отново навън, в пространството.
Бейли се качи на северната Експресна линия. Скоро щеше да види Джеси. Ще разбере ли тя? А синът му, Бентли — вече седемнайсетгодишен. Когато Бен си има свой собствен син на седемнайсет години, дали той ще отиде на някой безлюден свят, за да положи началото на един нов, необятен живот?
Тази мисъл плашеше. Бейли все още се страхуваше от пространството. Но вече не се страхуваше от страха! Този страх не беше нещо, от което да бяга, а нещо, с което да се бори.
Сякаш някаква лудост бе обзела Бейли. От самото начало пространството го бе завладяло със съдбовната си привлекателност; от онзи момент в колата, когато, надхитрявайки Данийл, бе наредил да свалят покрива, за да се изправи в открития въздух.
Тогава не можа да разбере. Данийл сметна, че това е извратено. Самият Бейли смяташе, че го прави от професионална необходимост, за да разкрие едно престъпление. Едва онази последна вечер на Солария, когато изтръгна завесите от прозореца, осъзна потребността да застане пред откритото пространство заради самото него; заради неговата притегателна сила и обещание за свобода.
Сигурно на Земята имаше милиони, които биха усетили същия копнеж, ако някой само им отвореше очите, ако ги накараше да направят първата крачка.
Той се огледа.
Експресната линия се носеше напред. Навред блестеше изкуствено осветление, редяха се и жилищни масиви, и бляскави реклами, и витрини, и заводи, и светлини, и шум, и тълпи, и още шум, и хора, хора, хора…
Всичко, което бе обичал, което не бе искал да остави и се бе страхувал да остави, всичко, за което си бе
