Миним гледаше втренчено Бейли, без да променя израза си. Пръстите му трескаво рисуваха фигури върху книжата на бюрото.
Той попита:
— Защо мислите така?
На връщане от Солария Бейли с часове бе обмислял всичко; мислено се бе изправял пред бюрократичния апарат с разумни, обосновани доводи. Сега се чувствуваше объркан. Той каза:
— Не знам дали ще мога да ги изложа ясно.
— Няма значение. Да ги чуем. Това е само първата приблизителна информация.
Бейли каза:
— Соларианите са се отказали от нещо, което човечеството е притежавало от милион години: нещо, което струва повече от атомната енергия, от градовете, селското стопанство, сечивата, огъня, от всичко; защото това нещо е направило всичко останало възможно.
— Не искам да гадая, Бейли. Какво е то?
— Племето, сър. Общуването между индивидите. Солария се е отказала от това напълно. Тя е свят от изолирани индивиди и единственият социолог на планетата е доволен от това. Впрочем този социолог никога не е чувал за социоматематика, защото си измисля собствена наука. Няма кой да го научи, да му помогне, няма кой да се сети за нещо, което той самият би могъл да пропусне. Единствената наука, която истински процъфтява на Солария, е Роботиката и само неколцина се занимават с нея, а когато трябваше да се анализират взаимоотношенията между роботи и хора, бяха принудени да повикат на помощ човек от Земята.
Соларианското изкуство, сър, е абстрактно. На Земята абстрактното изкуство е една от формите на изкуството; на Солария то е единствената форма. Няма го човешкото присъствие. В бъдеще ще се премине към извънутробно отглеждане на плода.
Миним каза:
— Звучи потресаващо. Но нима е вредно?
— Мисля, че да. Без взаимовръзката на човек с човека главният интерес към живота изчезва; повечето от нравствените стойности липсват; животът загубва голяма част от смисъла си. Видеоконтактът не е заместител на личния контакт. Самите солариани си дават сметка, че видеоконтактът е преживяване от разстояние. И ако изолацията не доведе до застой, на помощ идва тяхното дълголетие. На Земята имаме непрестанен прилив от млади хора, които се стремят към промяна, защото не са имали време да придобият трайни навици. Предполагам, че съществува някакъв оптимум. Живот, достатъчно дълъг за истинско осъществяване, и достатъчно кратък, за да отстъпи място на младостта, с темпо, което не е прекалено бавно. На Солария темпото е прекалено бавно.
Миним все още шареше с пръста си по бюрото.
— Интересно! Интересно! — Той вдигна поглед и сякаш маска беше паднала от лицето му. В очите му имаше радост. — Инспекторе, вие сте проницателен човек.
— Благодаря ви — отвърна сухо Бейли.
— Знаете ли защо ви накарах да ми разкриете впечатленията си? — Почти приличаше на момченце, което предусеща удоволствието. Продължи, без да чака отговор. — Докладът ви бе подложен на предварителен анализ от нашите социолози и се питах дали вие самият имате някаква представа за чудесните новини, които сте донесли на Земята. Виждам, че имате.
— Почакайте — каза Бейли. — Остана още нещо.
— Да, разбира се — съгласи се Миним тържествуващо. — Солария не е в състояние да избегне стагнацията. Тя е прехвърлила критичната точка и тяхната зависимост от роботите е отишла твърде далеч. Роботът не може да накаже едно дете, макар наказанието да е в крайна сметка за негово добро. Роботът не вижда по-далеч от непосредствената болка. А пък всички роботи заедно не могат да въведат порядък на една планета, като премахнат институциите й, когато тези институции са станали пагубни. Те не могат да видят по-далеч от непосредствения хаос — значи външните светове ги чака непрестанна стагнация и Земята ще се избави от властта им. Тези нови факти променят всичко. Дори няма нужда от бунт. Свободата ще дойде от само себе си.
— Почакайте — отново, по-високо, каза Бейли. — Говорим само за Солария, но не и за другите външни светове.
— То е същото. Вашият социолог от Солария… Кимот…
— Куемът, сър.
— Куемът, да. Казал ви е, нали, че другите външни светове вървят по пътя на Солария.
— Каза го, но той няма информация от първа ръка за другите светове и не е никакъв социолог. Не в истинския смисъл. Струва ми се, че ви обясних това.
— Нашите хора ще проверят.
— Те също нямат информация. Ние не знаем нищо за големите външни светове. Аврора, например; света на Данийл. Неразумно е да очакваме, че ще приличат по нещо на Солария. Всъщност има само един свят в Галактиката, който прилича на Солария…
С леко, радостно движение на малката си ръка Миним слагаше край на въпроса:
— Нашите хора ще проверят. Сигурен съм, че думите на Куемът ще се потвърдят.
Погледът на Бейли стана мрачен. Ако земните социолози изгаряха от желание за добри новини, те в края на краищата щяха да открият, че Куемът е прав. Всичко можеше да се установи с цифри, стига проучването да бе достатъчно дълго и достатъчно трудно, а истинските факти — пренебрегнати или недогледани.
Той се поколеба. Не беше ли най-добре да говори сега, когато можеше да го чуе високопоставено правителствено лице или…
Поколеба се малко повече от необходимото. Отново говореше Миним, този път по-делово, като си играеше с някакви листове.
— Само още някои подробности за случая Делмар, инспекторе, и после сте свободен. Имахте ли намерение да подтикнете Лийбиг към самоубийство?
— Имах намерение да изтръгна признание, сър. Не очаквах, че ще се самоубие при появата на някой, който, колкото и нелепо да изглежда, бе само робот — това всъщност не нарушаваше табуто върху личното присъствие. Но откровено казано, не съжалявам за смъртта му. Беше опасен човек. Ще мине много време, преди да се появи друг някой, който да съчетава в себе си неговата болест и блестящия му ум.
— Така е — сухо каза Миним — и смятам, че смъртта му е щастлива случайност, но не помислихте ли за опасността, която ви е застрашавала, ако соларианите си бяха дали сметка, че Лийбиг не би могъл да убие Делмар?
Бейли извади лулата от устата си и не каза нищо.
— Хайде, инспекторе — каза Миним. — Знаете, че не го е направил. Убийството изисква лично присъствие, а Лийбиг по-скоро би умрял. Той всъщност умря, но не допусна това.
Бейли каза:
— Прав сте, сър. Надявах се, че соларианите ще бъдат твърде потресени от злоупотребата му с роботите, за да се замислят над този факт.
— Тогава кой уби Делмар?
Бейли каза бавно:
— Ако имате предвид кой е нанесъл конкретния удар, то това е човекът, когото всички подозираха. Гладиа Делмар, съпругата.
— И вие я оставихте на свобода?
— От морална гледна точка тя не носи отговорност. Лийбиг е знаел, че Гладиа често се е карала ожесточено със съпруга си. Сигурно е знаел как може да избухва тя в моменти на гняв. Лийбиг е искал съпругът да бъде убит при обстоятелства, които биха хвърлили вината върху съпругата. Затова той е снабдил Делмар с робот и навярно го е обучил с цялата си вещина да подаде на Гладиа един от разглобяемите си крайници, когато е най-разгневена. С оръжие в ръката в критичния момент, изпаднала във временно умопомрачение, тя е действувала, преди Делмар или роботът да успеят да я спрат. Гладиа е била неволен инструмент на Лийбиг — както и самият робот.
Миним каза:
