филтър до степен, че човек можеше да гледа към нея, без да мигне.
Видът му с нищо нямаше да е неповторим. Всички звезди, сред чиито планети имаше обитаеми в човешкия смисъл на думата, трябваше да отговарят на редица изисквания, които в крайна сметка ги правеха почти еднакви. Всичките бяха единични и близки по размери до Земното слънце. Не бяха нито прекалено активни, нито прекалено стари, нито прекалено млади, нито прекалено горещи, нито прекалено студени, нито прекалено необичайни по химически състав. Всичките до една имаха слънчеви петна, изригвания и протуберанси, на външен вид изглеждаха съвсем еднакви. Едва с помощта на внимателен спектрохелиографски анализ можеха да се открият детайлите, които ги правеха уникални.
Въпреки това, когато Гладиа се изправи пред кръглото петно светлина, което действително не беше нищо повече от едно кръгло петно светлина, очите й се напълниха със сълзи. Никога не беше обръщала внимание на слънцето, докато бе живяла на Солария — то бе просто вечният източник на светлина и топлина, изгряващо и залязващо в неизменен ритъм. Когато напускаше Солария, Гладиа го бе изпратила с поглед, в който се четеше единствено благодарност. Нямаше никакви спомени, свързани с него…
Но ето че сега тихичко плачеше. Срамуваше се от себе си, че може да се вълнува толкова много без видима причина, но това не спираше сълзите й.
Гладиа направи по-явно усилие да се овладее, когато сигналната лампичка светна. Трябваше да е Д.Ж., никой друг не би приближил нейната каюта.
— Да го пуснем ли, мадам? — попита Данил. — Изглеждате развълнувана.
— Така е, Данил, развълнувана съм, но нека влезе. Предполагам, че няма да остане изненадан.
Но се случи обратното. Или поне той влезе с усмивка върху брадатото си лице, която се стопи почти мигновено. Пристъпи назад и тихо промълви:
— Ще дойда по-късно.
— Останете! — рязко извика Гладиа. — Няма нищо. Просто глупава моментна реакция — тя подсмъркна и затърка ядосано очи. — Какво има?
— Исках да поговорим за Солария. Ако се справим с микронастройката, утре ще кацнем. Ако моментът не е много подходящ…
— Съвсем подходящ е. Всъщност искам да ви попитам нещо. Защо трябваше да правим три Скока, за да стигнем дотук? Един щеше да е достатъчен. Поне така беше, когато преди двайсет десетилетия пътувах от Солария за Аврора. Техническите възможности за космическо пътуване определено не са претърпели обратно развитие.
Усмивката се завърна върху лицето на Д.Ж.
— Заблуда на противника. Може би ни е следвал някой аврориански кораб.Да речем, че съм искал да… го объркам.
— Защо да ни проследяват?
— Чисто предположение, милейди. Стори ми се, че Съветът прояви прекалено голяма готовност да ми помогне. Предложиха ми да изпратят и един аврориански кораб, който да се присъедини към нашата експедиция до Солария.
— Това можеше да се окаже полезно или греша?
— Може би… ако бях съвсем сигурен, че в дъното на всичко не стои Аврора. Заявих пред Съвета категорично, че ще мина и без… или по-точно… — той посочи с пръст Гладиа — …само с вас. Но въпреки всичко Съветът би могъл да изпрати след мен кораб — да речем от най-чистосърдечна загриженост. Както и да е, техният кораб не ми трябва; подозирам, че ще си имам достатъчно грижи и без да ми се налага непрекъснато да се озъртам назад. Така че се постарах да не могат да ни проследят толкова лесно… Какво знаете за Солария, милейди?
— Докога да ви повтарям? Нищо! Минали са цели двайсет десетилетия.
— Чакайте, милейди, става дума за психологическата страна на въпроса. Това не може да се промени за някакви си двайсет десетилетия… Кажете ми защо соларианците са изоставили своята планетата.
— Чух да казват — невъзмутимо отвърна Гладиа, — че било, защото населението непрекъснато намалявало. Очевидно причината се крие в комбинацията от преждевременна смъртност и ниска раждаемост.
— Това звучи ли ви убедително?
— Разбира се. Раждаемостта винаги е била ниска — споменът изкриви лицето й. — На Солария не е лесно да се забременее, било то по естествен, изкуствен или ектогенетичен път.
— Никога ли не сте имала деца?
— Не и на Солария.
— А преждевременната смъртност?
— Мога само да гадая. Предполагам, че е предизвикана от чувството за провал. На Солария нещата явно не вървяха добре. Макар че соларианците най-ревностно защитаваха тезата, че били изградили на своята планета идеалното общество — не само най-доброто в сравнение с всички, които са съществували на Земята, но и най-съвършеното от останалите Външни светове.
— Да не искате да кажете, че Солария е загинала вследствие на колективен душевен разрив на обществото?
— Ако държите на този абсурден начин на изразяване — отвърна Гладиа с явно неодобрение.
Д.Ж. сви рамене.
— Така излиза от думите ви. Но наистина ли биха заминали? Къде биха отишли? Как биха живели?
— Не знам.
— Но мадам Гладиа, добре известно е, че соларианците са свикнали да разполагат с огромни площи земя и да бъдат обслужвани от десетки хиляди роботи, за да може всеки един от тях да живее в почти пълна изолация. Ако изоставят Солария, къде другаде ще намерят условия, в които ще могат да се глезят по такъв начин? Да не са отишли на някой от другите Външни светове?
— Не, доколкото ми е известно. А както знаете, не съм тяхна довереничка.
— Възможно ли е да са намерили нова планета? Но в такъв случай тя би била абсолютно неприспособена и би отнела много усилия за тераформирането. Те биха ли се справили?
Гладиа поклати глава.
— Не знам.
— Може би всъщност не са си отишли.
— Доколкото разбрах, Солария дава всички признаци, че е опустяла.
— И какви са тези признаци?
— Прекратени са междупланетните връзки. Прекратено е електромагнитното излъчване — освен неизбежно съпровождащото дейността на роботите и характерното за природните източници.
— Откъде знаете?
— Така казаха по новините на Аврора.
— Аха! Новините! А не може ли някой просто да лъже?
— С каква цел някой ще лъже? — хладно запита Гладиа.
— За да подмами нашите кораби на планетата и да ги унищожи.
— Това е абсурдно, Д.Ж. — тонът й ставаше все по-рязък. — Какво печелят космолитите, унищожавайки два търговски кораба с такава сложна машинация?
— Нещо е унищожило два заселнически кораба на една предполагаемо пуста планета. Как ще обясните това?
— Не мога да го обясня. Струва ми се, че отиваме на Солария именно за да намерим някакво обяснение.
Д.Ж. я изгледа мрачно.
— Ще успеете ли да ни насочите към онази част от планетата, която сте владеели, докато сте живяла на Солария?
— Моето имение? — отвърна му Гладиа с изумен поглед.
Сърцето й пропусна един удар.
— Не ви ли се иска да го видите отново?
— Да, иска ми се, но защо точно моето имение?
— Предишните два кораба са кацнали на две съвсем различни и отдалечени места, но независимо от
