— Да — каза Д.Ж. — И ще настъпи денят, в който ще започна да изпълнявам заповедите на екипажа, така ли?
— Сигурен съм, че няма да стане така — отвърна Озер, — но екипажът си има своето мнение, а един недоволен екипаж може да направи пътуването опасно.
Глава 6
Екипажът
19
Гладиа стоеше върху земята на Солария. Усети уханието на растенията — не съвсем същото като на Аврора — и в миг премина пропастта от двадесет десетилетия.
Нищо, знаеше тя, не можеше да събуди асоциациите така, както миризмите. Нито гледките, нито звуците.
Беше достатъчна само тази слаба, неповторима миризма, за да се върне отново детството й… свободата да тича нагоре-надолу, докато десетина робота внимателно я наблюдават… възбудата от срещата с други деца от време на време — застиването на място, срамежливите погледи, плахото доближаване с неуверени стъпки, протягането на ръцете и в този миг думите на робота: „Достатъчно, мис Гладиа.“ Тогава я отвеждаха, а тя се обръщаше назад да погледне другото дете, което оставаше заобиколено от свитата подобни опекунстващи роботи.
Спомни си деня, в който й бе съобщено, че отсега нататък ще вижда други човешки същества само по холовизията. „Ще гледа“, бяха казали, не „ще вижда“. Роботите произнасяха „виждам“ шепнешком, сякаш това беше забранена дума. Тях можеше да ги вижда, но те не бяха хора.
Отначало не беше толкова лошо. Образите, с които разговаряше, бяха триизмерни и се движеха свободно. Можеха да говорят, да тичат, да правят цигански колела, ако пожелаеха — но не можеха да бъдат докоснати. После й казаха, че може наистина да види един човек, когото беше гледала често и когото беше харесала. Беше възрастен мъж, доста по-възрастен от нея, макар че изглеждаше съвсем млад, както всички на Солария. Щяха да й позволят да продължи да се вижда с него — ако желаеше — по всяко време.Гладиа поиска. Спомни си ясно — съвсем ясно — какво стана през онзи първи ден. Беше си глътнала езика, той също. Обикаляха се един друг в страха си да се докоснат… Но това беше брак.
Разбира се, че беше. След това се срещнаха отново — видяха се, не се гледаха, защото това беше брак. Най-накрая се докоснаха. Трябваше да го направят.
Беше най-вълнуващият ден в живота й — докато не настана.
Гладиа гневно спря потока от мисли. Какъв смисъл имаше да продължава? Тя — с толкова топлота и нетърпение; той — с толкова студенина и сдържаност. Докрая си остана студен. Идваше да я види през строго определени интервали, за да изпълни ритуала, в резултат на който можеше (или не) да последва забременяване. Правеше го с толкова неприкрито отвращение, че скоро тя не желаеше нищо по-силно от това да е забравил за следващия път. Но той беше мъж с развито чувство за дълг и не пропусна нито веднъж.
После, след дълги години мъчителен живот, дойде и денят, когато го намери мъртъв, с разбит череп, а всички косвени улики водеха към нея. Тогава я спаси Илайджа Бейли, но тя трябваше да напусне Солария и да се пресели на Аврора.
Но ето, че се завърна — сега стоеше тук и вдъхваше аромата на Солария.
Всичко останало бе чуждо. Къщата в далечината нямаше нищо общо с дори най-смътните спомени на Гладиа. Очевидно през изминалите двайсет десетилетия бе променяна, събаряна и строена наново. Даже самата земя не будеше никакви усещания за нещо познато.
Гладиа осъзна, че протяга ръка назад, за да докосне заселническия кораб, който я доведе на тази планета — изпълнена с уханието на роден дом, но роден дом в нито едно друго отношение. Просто искаше да докосне нещо познато за сравнение.
— Виждате ли роботите, мадам Гладиа? — попита Данил, който стоеше до нея в сянката на кораба.
На стотина ярда от тях, сред дърветата на една овощна градина, стояха, без да помръдват, група роботи с тържествен вид. Те блестяха на слънцето с онзи сивкав, излъскан метален гланц, който Гладиа много добре си спомняше.
— Виждам ги, Данил — отвърна тя.
— Познати ли ви изглеждат, мадам?
— Никак. Май са нови модели. Нямам спомен за тях, както съм сигурна, че и те — за мен. Ако Д.Ж. е разчитал, че ще му облекча задачата, като евентуално разпозная някои от тях, ще трябва горчиво да го разочаровам.
— Те май нищо не правят, мадам — отбеляза Жискар.
— Това е съвсем обяснимо — каза Гладиа. — Ние сме неканени гости и те са дошли да ни огледат, за да докладват за нас съгласно текущите разпоредби. Но сега няма на кого да докладват, остава им само безмълвно да наблюдават. Предполагам, че няма да направят нищо повече без по-нататъшни заповеди, но е сигурно, че няма и да престанат да ни следят.
— Мадам Гладиа, може би няма да е зле да се върнем в каютата на кораба. Струва ми се, че в момента капитанът контролира изграждането на защитните системи и все още не е готов да изследва имението. Подозирам, че няма да остане доволен, че сте напуснала каютата без неговото изрично съгласие.
— Нямам намерение да се съобразявам с неговите прищевки, за да стъпя на повърхността на родната си планета — високомерно заяви Гладиа.
— Разбирам, но част от екипажа е ангажирана с работа навън и мисля, че някои от тях забелязват присъствието ви тук.
— И идват насам — добави Жискар. — Ако искате да избегнете евентуална зараза…
— Взела съм мерки — прекъсна го Гладиа. — Филтърът за носа и ръкавиците.
Гладиа не разбираше за какво издигаха разните съоръжения върху равното място около кораба. Повечето членове на екипажа, погълнати от работата, не бяха забелязали Гладиа и двамата й спътника в сянката, където тримата стояха. (В тази част на Солария беше времето на топлия сезон, когато ставаше доста по-топло, отколкото на Аврора, тъй като соларианският ден бе с около шест часа по-дълъг.)
Приближаващите се мъже бяха петима. Единият — най-високият и най-едрият — посочи с ръка към Гладиа. Останалите четирима погледнаха, спряха и известно време останаха неподвижни, сякаш просто им беше станало любопитно. После първият им направи знак и те отново тръгнаха, но промениха посоката си съвсем леко така, че сега вървяха право към тримата аврорианци.
Гладиа ги наблюдаваше мълчаливо, присвила вежди с презрение. Данил и Жискар безстрастно чакаха.
— Не знам къде е капитанът — тихо се обърна Жискар към Данил. — Не го виждам сред членовете от екипажа, където би трябвало да бъде.
— Да се оттеглим ли? — попита високо Данил.
— Би било позорно — отвърна Гладиа. — Това е моята планета.
Тя не помръдна, а петимата мъже приближаваха с безгрижен вид.
Бяха работили много — тежък физически труд (като роботи, помисли си Гладиа с отвращение) — и сега бяха потни. Гладиа усети неприятната миризма, която лъхаше от тях. При други обстоятелства това щеше да я накара да си тръгне по-бързо от каквито и да било заплахи, но сега тя не помръдваше. Сигурна беше, че филтърът за нос смекчава тежката миризма.
Едрият мъж вървеше най-отпред. Кожата му имаше бронзов загар. Голите му, мускулести ръце лъщяха от потта. Беше може би трийсетгодишен (доколкото Гладиа можеше да съди за възрастта на тези краткоживущи същества) и ако се изкъпеше и облечеше както трябва, сигурно щеше да добие съвсем представителен вид.
— Значи вие сте госпожата от Аврора, която сме взели с нас на кораба — каза той. Изговаряше думите доста бавно, очевидно в стремежа си да придаде аристократични нотки на своя галактически. Безуспешно, разбира се — говореше като заселник, при това по-грубо и от Д.Ж.
— Аз съм от Солария, заселнико — поясни Гладиа териториалните си права, но после млъкна объркано и
