това и двата са били унищожени доста бързо. Макар че всяко едно място може да се окаже гибелно, вашето имение ми се вижда най-безопасното.
— Защо?
— Защото там можем да получим помощ от роботите. Вие ще ги познаете, нали? Предполагам, че те биха издържали и повече от двайсет десетилетия. Както Данил и Жискар. А онези, които са били в имението по ваше време, няма да са ви забравили, нали? Ще ви посрещнат като своя господарка и ще ви засвидетелстват своето подчинение, което са длъжни да проявят към вас в много по-голяма степен, отколкото към едно обикновено човешко същество.
— В имението ми имаше десет хиляди робота — отвърна Гладиа. — На външен вид познавах може би трийсетина от тях. Повечето от останалите не съм виждала никога, може би и те мен. Селскостопанските роботи са сравнително примитивни, както горските или минните. Домашните ще ме помнят, ако не са били продадени или прехвърлени след заминаването ми. Да не говорим, че стават нещастни случаи и някои роботи не издържат двайсет десетилетия. Освен това, не знам какво си мислите за паметта на роботите, но човешката не е безпогрешна и може да не позная нито един от тях.
— Дори и да е така — настоя Д.Ж., — ще можете ли да ми покажете как да стигна до вашето имение?
— С точните координати? Не.
— Разполагам с карти на Солария. Те могат ли да ви помогнат?
— Може би донякъде. Имението се намира в центъра на южната част на северния континент Хелиона.
— Щом намерим приблизително мястото, ще можете ли да се ориентирате по терена с по-голяма точност, ако се плъзнем над повърхността на Солария?
— Искате да кажете по бреговите очертания и реките?
— Да.
— Мисля, че да.
— Чудесно! Междувременно, вижте дали няма да си спомните имената или външния вид на някои от своите роботи. Въпросът може да се окаже на живот и смърт.
18
Д.Ж. Бейли изглеждаше друг човек в компанията на своите офицери. Нямаше я широката усмивка, нито спокойното безразличие към опасността. Той седеше, погълнат от картата, с неимоверно съсредоточен вид.
— Ако жената не греши — заяви накрая той, — разполагаме с очертанията на имението в много тесни граници. И ако преминем в летателен режим, би трябвало да го достигнем съвсем скоро.
— Ще загубим много енергия, капитане — промърмори Джемин Озер, който заемаше длъжността помощник-капитан. Беше висок и също като Д.Ж. добре брадясал. Брадата му имаше жълтеникаво-кафяв цвят, както и веждите, надвиснали над ярко сините му очи. Изглеждаше доста стар, но човек оставаше с впечатлението, че това бе в резултат по-скоро на натрупан опит, отколкото на изминали години.
— Няма как — отвърна Д.Ж. — Ако имахме антигравитацията, която техничарите ни обещават вече цяла вечност, щеше да е съвсем друго.
Той се вгледа отново в картата.
— Тя твърди, че трябва да е на около шейсет километра нагоре по течението от мястото, където тази река се влива в тази, по-голямата. Ако не греши.
— Продължавате да се съмнявате — отбеляза Чандръс Надирхаба, чиито отличителни знаци издаваха, че той е навигаторът, от когото зависи корабът да кацне на точното място — или поне на указаното място. Тъмната кожа и спретнатият мустак подчертаваха красотата на волевото му лице.
— Тя си припомня местността след една пауза от цели двайсет десетилетия — каза Д.Ж. — Ти какво щеше да си спомняш за някое място, ако не си го виждал дори само три десетилетия? Тя не е робот. Може да е забравила.
— Тогава за какво изобщо я взехме с нас? — измърмори Озер. — И онзи другият, и роботът? Екипажът негодува, пък и на мен не ми харесва особено.
Д.Ж. вдигна поглед от картата и смръщи вежди.
— Какво не харесваш ти и какво не харесва екипажът няма никакво значение на този кораб, господине — тихо отсече той. — Аз нося отговорността и аз взимам решенията. Почти сигурно е, че за броени часове след кацането всички ние ще сме мъртви, освен ако тази жена не ни спаси.
— Щом ще се мре, ще се мре — хладно натърти Надирхаба. — Какви Търговци сме, ако не ни е ясно, че внезапната смърт е обратна страна на големите печалби. А за тази мисия всички сме доброволци. Все едно, не е зле да се знае откъде ще дойде смъртта, капитане. Тайна ли е, ако имате някаква идея по въпроса?
— Не, не е. Смята се, че соларианците са напуснали, но да допуснем, че неколкостотин са останали — за всеки случай, така да се каже.
— И какво могат да направят на един въоръжен кораб, капитане? Имат ли някакво тайно оръжие?
— Не е толкова тайно — каза Д.Ж. — Солария е задръстена от роботи. Това всъщност представлява и причината, поради която заселнически кораби са кацнали въобще на Солария. Всеки останал соларианец може да разполага с цял милион роботи. Една огромна армия.
Ибън Калая отговаряше за съобщенията. Досега не беше продумал и дума с ясното съзнание за своя по-нисък ранг, който се подчертаваше още повече от факта, че сред четиримата офицери той единствен имаше голо лице. Ибън се осмели да проговори.
— Роботите — отбеляза той — не могат да нараняват човешките същества.
— Така казват — сухо отвърна Д.Ж., — но какво знаем ние за роботите? Със сигурност знаем само едно — че два кораба са били унищожени и че около стотина човешки същества — всички до един добри заселници — са били убити в две съвсем различни части на една планета, задръстена от роботи. Как иначе би могло да стане това, ако не с тяхна помощ? Не знаем какви заповеди може да даде един соларианец на роботите си, нито с какви трикове може да бъде заобиколен Първият закон на роботиката.
— Така че — продължи той — и ние ще трябва да позаобиколим малко. Доколкото можем да съдим по съобщенията от другите кораби, които стигнаха до нас, преди да бъдат унищожени, всички хора на борда са слезли след кацането. В края на краищата, нали Солария била празна планета — искали са да се поразтъпчат, да подишат чист въздух и да поразгледат роботите, за които са дошли. Когато са ги атакували, корабите са били незащитени, а те самите — неподготвени.
— Този път това няма да се случи. Ще сляза само аз, а всички други трябва да останат на борда или в непосредствена близост до кораба.
В тъмните очи на Надирхаба проблесна недоволство.
— Защо вие, капитане? Ако ви трябва някой за стръв, по-добре да рискуваме някой друг.
— Оценявам идеята ти, навигаторе — каза Д.Ж., — но аз няма да бъда сам. С мен ще дойдат жената- космолит и нейните придружители. Тя е най-важна. Може да познае някои от роботите. Във всеки случай някои от тях могат да познаят нея. Може да са им заповядали да атакуват нас, но едва ли биха нападнали и нея.
— Искате да кажете, че ще си спомнят старата гос’жа и ще паднат в краката й — сухо рече Надирхаба.
— Щом предпочиташ. Затова съм я взел с нас и затова кацнахме в нейното имение. А с нея трябва да отида аз, защото аз я познавам — донякъде — и защото ще разбера дали ще се държи както трябва. Ще я използваме за щит, а веднъж оцелеем ли и веднъж разберем ли с какво точно си имаме работа, ще можем да продължим и сами. Няма да имаме повече нужда от нея.
— И тогава какво ще я правим? — попита Озер. — Ще я изхвърлим в открития космос?
— Ще я върнем обратно на Аврора! — изрева Д.Ж.
— Длъжен съм да ви уведомя, капитане, че за екипажа това би било едно разточително и излишно пътуване. Ще решат, че нищо не ни пречи да я зарежем на тая скапана планeта. В края на краищата, това е родното й място.
