спокойствието я ограждаше макар и не изцяло, от изнурителното очакване на единственото приключение, което все още й предстоеше — смъртта.
Но ето че отиването до Солария бе събудило спомените от детството, преминало отдавна на един отдавна забравен свят, и спокойствието около нея се разклати — може би непоправимо. Ето че сега тя посрещаше незащитена ужасите на продължаващия живот.
Какво можеше да замени изчезналото спокойствие?
Гладиа срещна бледите пламъчета в очите на Жискар и промълви:
— Помогни ми да се оправя с това, Жискар.
32
Беше студено. Небето бе посивяло от облаци, из въздуха проблясваха снежинки. Свежият ветрец разпиляваше преспите пухкав снежец, а отвъд площадката за кацане се виждаха цели грамади от сняг.
На места се бяха скупчили тълпи от хора, удържани от поставените бариери. Всички носеха предпазни костюми с най-разнообразни цветове и кройки и изглеждаха като надути балони. Създаваха впечатлението, че човечеството не представлява нищо друго освен просто една сбирщина от безформени същества с очи. Неколцина носеха и прозрачни козирки, които проблясваха пред лицата им.
Гладиа притисна ръка към лицето си. С изключение на носа си не усещаше никакъв студ. Костюмът не само предпазваше, но и като че ли излъчваше някаква собствена топлина.
Тя се обърна назад. Данил и Жискар стояха на една крачка от нея, облечени в същите костюми.
Отначало тя се бе възпротивила.
— Те нямат нужда от костюми. Не усещат никакъв студ.
— Не се и съмнявам — беше отвърнал Д.Ж., — но вие казахте, че няма да отидете никъде без тях, а не можем да си позволим да оставим Данил съблечен на студа. Ще изглежда неестествено. А и по-добре да не предизвикваме излишна враждебност, като натрапваме факта, че имате роботи.
— Не може да не знаят, че с мен има роботи, пък и лицето на Жискар ще го издаде, дори да носи костюм.
— Може и да знаят — не отстъпваше Д.Ж., — но има голяма вероятност да не се замислят много по въпроса, освен ако не ги принудим — така че нека не насилваме нещата.
В момента Д.Ж. й правеше знаци да тръгне към наземната кола с прозрачна каросерия.
— Всички искат да могат да ви виждат докато пътуваме, милейди — каза той с усмивка.
Гладиа седна отзад, а Д.Ж. се намести до нея.
— Аз съм съучастник в геройското представление — поясни той.
— Държите ли на това?
— О, да. Това означава премия за екипажа и евентуално повишение за мен. Не съм безразличен към тези неща.
Данил и Жискар се разположиха на местата срещу тях. Данил с лице към Гладиа, Жискар с лице към Д.Ж.
Пред тях имаше още една, непрозрачна наземна кола, а отзад се извиваше цяла колона от десетина други. Откъм тълпата се разнесоха приветствени възгласи и се издигна цяла гора от махащи ръце. Д.Ж. се усмихна и в отговор също замаха с ръка, подканяйки Гладиа да направи същото. Тя махна вяло и безучастно. Вътре в колата беше топло и носът й се беше оправил от студа.
— Прозорците блестят много неприятно — отбеляза тя. — Не може ли нещо да се направи?
— Определено, обаче няма да го направим — отвърна Д.Ж. — Това е възможно най-малко биещото на очи силово поле. Хората отвън са превъзбудени и макар че ги претърсихме, някой може все пак да е успял да скрие някакво оръжие, а не бихме искали да пострадате.
— Искате да кажете, че някой може да се опита да ме убие?
(Данил спокойно изследваше с поглед тълпата от едната страна на колата, същото правеше и Жискар от другата.)
— Много малко вероятно е, милейди, но все пак вие сте космолит, а заселниците не обичат космолитите. Възможно е някои да ги мразят с такава непреодолима сила, че във ваше лице да виждат само една от тях… Но не се притеснявайте. Дори някой да се опита, което, както ви казах, е малко вероятно, няма да успее.
Колоната от коли плавно потегли.
Гладиа почти се изправи от изумление. Отпред, зад преградата, която ги отделяше, нямаше никой.
— Кой кара? — попита тя.
— Колите са напълно компютризирани — поясни Д.Ж. — Доколкото разбирам, вашите не са?
— Нашите се управляват от роботи.
Д.Ж. продължаваше да маха и Гладиа машинално последва примера му.
— Ние нямаме роботи — добави той.
— Но компютърът не се различава съществено от робота.
— Компютърът не е хуманоиден и не бие на очи. Каквото и да е техническото сходство помежду им, в психологическо отношение ги дели цяла пропаст.
Гладиа разглеждаше пейзажа отвън. Потискаща гледка, пуста и безрадостна. Зимата не можеше да прикрие отчайващата картина на оскъдните голи шубраци и самотни дървета, чийто недорасъл, унил вид засилваше усещането за надвиснала смърт.
Д.Ж. забеляза нейното обезсърчение и го свърза с погледите, които Гладиа хвърляше през прозорците.
— Сега не изглежда кой знае какво, милейди — каза той. — През лятото обаче не е лошо. Има зелени полянки, овошки, житни поля…
— А гори?
— Нямаме девствени гори. Планетата ни е още млада. Все още се оформя. На практика тук сме само от около век и половина. В началото са били култивирани със семена от Земята само най-необходимите жизнени площи за първите заселници. После заселихме океана с риба и всички видове безгръбначни, като направихме всичко възможно да създадем самовъзпроизвеждаща се екологична единица. Това е сравнително лесно, стига химическият състав на океана да е подходящ. Ако не е, планетата не може да бъде заселена без значителни химически модификации, а това на практика никога не е било пробвано, макар че са налице всевъзможни планове за подобни процедури… В крайна сметка, сега се опитваме да накараме всичко да зацъфти, но процесът винаги протича трудно и бавно.
— Всички ли Заселнически светове са минали по този път?
— И все още го следват. Нещата никъде не са приключили. След още няколко века Заселническите светове ще се преизпълнят с живот — в моретата и на сушата, — макар че дотогава ще се появят и много нови планети, които тепърва ще си проправят пътя през началните стадии. Сигурен съм, че и Външните светове са минали през същите изпитания.
— Преди много векове — и не така мъчително, струва ми се. Помагали са ни роботите.
— Все някак ще се оправим — лаконично отвърна Д.Ж.
— Ами местните форми на живот — растенията и животните, които са се развивали на планетата, преди да дойдат хората?
Д.Ж. сви рамене.
— Слаба работа. Малки, хилави създания. Разбира се, учените се интересуват от тях, така че местните форми на живот все още съществуват в специални аквариуми, ботанически градини, зоопаркове. Има освен това някои затънтени кътчета и водни площи, които още не са преобразени и където местните форми на живот все още живеят на спокойствие.
— Но рано или късно всички диви места ще бъдат преобразени, така ли?
— Да, надяваме се.
— Нямате ли чувството, че планетата наистина принадлежи на тези слаби, хилави създания?
— Не. Не съм толкова сантиментален. Планетата и цялата Вселена принадлежат на разума. Космолитите също смятат така. Къде са местните форми на живот на Солария? Ами на Аврора?
Колоната от коли, която мудно се придвижваше от космодрума, бе стигнала до някакво равно, павирано
