подобна кауза, но болшинството от нас не очаква тя да се сбъдне още утре, нито пък си скубем косите от яд, че няма да стане така.
— Значи тези ястреби могат да ме нападнат, така ли? Физически?
Д.Ж. й направи знак да тръгва.
— Мисля, че трябва да се размърдаме, мадам. Подреждат ни в редичка… Не, не мисля, че наистина ще ви нападнат, но по-добре човек да е предпазлив.
Гладиа се отдръпна от мястото в редицата, което Д.Ж. й посочи да заеме.
— Не без Данил и Жискар, Д.Ж. Все още не отивам никъде без тях. Дори на трибуната. Особено след като ми казахте за ястребите.
— Искате твърде много, милейди.
— Напротив, Д.Ж. Нищо не искам. Върнете ме обратно вкъщи още сега — заедно с роботите ми.
Гладиа следеше напрегнато как Д.Ж. се приближи към малка групичка служители. Той направи лек поклон с ръце, сочещи по диагонал надолу. Гладиа реши, че на Бейлиуърлд позата представлява израз на уважение.
Не чуваше какво казва Д.Ж., но през ума й мина една болезнена и неволна мисъл. Ако направеха опит да я разделят насила от нейните роботи, Данил и Жискар несъмнено щяха да направят всичко възможно да го предотвратят. Щяха да действат много бързо и точно, за да наранят истински някого… но охраната моментално щеше да използва оръжието си.
Трябваше да предотврати това на всяка цена — да се престори, че доброволно се разделя с Данил и Жискар и да ги помоли да я изчакат тук. Но как да го направи? Никога през живота си не беше оставала без роботи. Как можеше да се чувства спокойна без тях? И все пак имаше ли някакво друго решение?
Д.Ж. се върна при нея.
— Статутът ви на герой, милейди, се оказа твърде полезен коз. И, разбира се, аз съм убедителен тип. Роботите могат да дойдат с вас. На трибуната ще седнат зад вас, но няма да са осветени от прожекторите. И в името на Праотеца, милейди, не привличайте вниманието към тях. Дори не ги поглеждайте.
Гладиа облекчено въздъхна.
— Бива си ви, Д.Ж. — каза тя с треперещ глас. — Благодаря ви.
Гладиа зае мястото си почти в началото на редицата, Д.Ж. застана от лявата й страна, Данил и Жискар — зад нея. След тях се проточи дълга опашка от служители, мъже и жени.
Някаква жена с жезъл в ръката си, който очевидно представляваше йерархичен символ, огледа внимателно цялата редица, после кимна, застана най-отпред и тръгна. Всички я последваха.
Отпред долитаха звуците на маршова музика с прост и монотонен ритъм и Гладиа се зачуди дали не трябва да марширува с някаква особена стъпка. (Обичаите могат да бъдат безкрайно различни и необясними за чужденеца, помисли си тя.)
С крайчеца на окото си забеляза, че Д.Ж. вървеше небрежно с безразличен вид. Почти се влачеше. Тя стисна устни с неодобрение и закрачи в такт с високо вирната глава и изправен гръб. След като нямаше никакви указания, щеше да марширува така, както тя намереше за добре.
Излязоха на сцената и в този миг от някакви вдлъбнатини на подиума плавно изплуваха столове. Редичката се разпръсна, при което Д.Ж. хвана Гладиа лекичко за ръкава и тя тръгна с него. Двата робота я последваха.
Тя застана пред стола, който Д.Ж. тихомълком й посочи. Музиката се засили и светлината от прожекторите понамаля. След едно почти безкрайно чакане Гладиа най-сетне усети, че Д.Ж. я подръпва леко надолу. Седна на стола и всички я последваха.
Забеляза слабото потрепване на завесата от силовото поле, зад която се бе събрала многохилядна публика. Столовете бяха подредени амфитеатрално и всички до един бяха заети. И мъже, и жени (доколкото успяваше да ги различи) носеха дрехи в убити тонове, главно кафяво и черно. На пътеките между редовете охраната изпъкваше с униформите си в зелено и червено. Без съмнение човек не можеше да ги сбърка. (Макар че, помисли си Гладиа, това ги правеше и лесни мишени.)
— Имате страхотни законодателни органи — обърна се тя тихо към Д.Ж.
Д.Ж. леко присви рамене.
— Мисля, че всички правителствени служители са тук заедно със съпругите си и разни гости. Това е показателно за вашата популярност, милейди.
Гладиа обиколи публиката с поглед, прикривайки по този начин опита си да зърне с крайчеца на окото Данил или Жискар — просто за да се убеди, че са там. После й мина бунтарската мисъл, че няма да се случи кой знае какво, ако им хвърли един бърз поглед, и хладнокръвно извърна глава. Бяха на мястото си. Долови и реакцията на Д.Ж., който за миг стисна клепачи и погледна нагоре с едва сдържано раздразнение.
Изведнъж се стресна — лъчът на един от прожекторите падна върху някакъв човек от присъстващите на сцената, докато останалите потънаха още по-надълбоко в призрачна нематериалност.
Осветената фигура се изправи и започна да говори. Гласът му не беше кой знае колко висок, но Гладиа долавяше слабото му отекване от стените в дъното на залата. Сигурно достига и най-затънтените кътчета, помисли си тя. Дали не използваха някакъв толкова незабележим усилвател, че тя не го виждаше, или залата бе построена с изключително мощна акустика? Не можеше да си отговори, но умишлено продължи с безплодните си догадки, защото така си спестяваше — поне за известно време — необходимостта да слуша говорещия.
В един момент някъде от залата долетя приглушен възглас: „Лапацало!“ Ако не беше съвършената акустика (ако изобщо я имаше), възгласът сигурно нямаше да се чуе.
Думата не й говореше нищо, но кратката вълна от сподавен смях, която премина през публиката, недвусмислено й подсказа, че беше нещо просташко. Шумотевицата секна почти моментално и Гладиа с истинско удоволствие се заслуша в настъпилата дълбока тишина.
Може би след като помещението имаше такава съвършена акустика, че се чуваше и най-слабият звук, публиката просто бе принудена да мълчи. В противен случай шумът и бъркотията щяха да са непоносими. А щом практиката да се мълчи се установи веднъж завинаги и на публиката не й остава друг избор, би било немислимо този ред да не се спазва… Освен ако не изгаряш от неудържимо желание да извикаш „Лапацало!“.
Гладиа усети как постепенно мислите й се замъгляват и клепачите се спускат над очите й. Тя рязко се изправи в стола. Хората на тази планета се опитваха да я почетат и ако тя заспеше по време на церемонията, неминуемо щеше жестоко да ги обиди. Опита да се разсъни, като се заслуша в оратора, но това като че ли още повече я приспа. Тогава задъвка бузите си отвътре и започна да диша дълбоко.
На сцената един подир друг се изредиха трима оратори, умерено милостиви с умерено дългите си речи. После изведнъж Гладиа се разбуди като попарена с вряла вода. (Дали въпреки всичките си усилия наистина не беше задрямала пред очите на многохилядната публика?) Светлината на прожектора се закова от лявата й страна и Д.Ж. стана от стола.
Със затъкнати в колана си палци, той изглеждаше абсолютно спокоен.
— Мъже и жени на Бейлиуърлд — започна той. — Правителствени лица, законодатели, уважаеми лидери и съпланетяни, вече сте чули нещо за произшествието на Солария. Знаете, че ние имахме пълен успех. Знаете също, че лейди Гладиа от Аврора допринесе много за този успех. Време е да ви запозная с някои детайли — вас и всички останали мои съпланетяни, които ни гледат по хипервизията.
Той продължи с леко преиначено описание на събитията, което предизвика у Гладиа сдържана усмивка. Спомена съвсем бегло пълната си безпомощност в ръцете на робота. За Жискар изобщо не стана дума, ролята на Данил бе сведена до минимум, а заслугата на Гладиа — дебело подчертана. Инцидентът неусетно се бе превърнал в дуел между две жени — Гладиа и Лендъри, — който бе спечелен единствено благодарение на смелостта и авторитета на Гладиа.
Д.Ж. завърши с думите:
— А сега лейди Гладиа — от Солария по рождение, от Аврора по местожителство, но по заслуги от Бейлиуърлд… — последните думи предизвикаха силни ръкопляскания — най-силните до този момент, тъй като предишните оратори бяха посрещнати твърде хладно. Д.Ж. вдигна ръце за тишина и тя незабавно настъпи. Той довърши: — …ще се обърне с няколко думи към вас.
Гладиа се озова под прицела на прожектора и панически се обърна към Д.Ж. В ушите й кънтяха ръкопляскания, самият Д.Ж. също пляскаше с ръце. В суматохата от аплодисментите, той се наведе към нея
